Луи Жаколио
Загубени в океана (42)

Глава XVI

Споменаването на името на Порник раздразни Гроляр и той неспокойно се замята в кушетката си. Това доставяше видима наслада на Ланжле, който с удоволствие наблюдаваше как се горещи „полицейската муха“ и този път открито го дразнеше, така че последният, забелязал това, извика:

— Нещастнико, ти ме караш да преживявам отново онова ужасно време, когато седях в дранголника на проклетия кораб „Йен“! Припомняш ми онзи проклет момент, когато като топка ме хвърлиха на дъното на лодката! Нима искаш да получа удар? Пази се! Ако не помнех, че ти рискува живота си тогава да ме спасиш, нито минута не бих те търпял тука, щом си позволяваш спокойно да ми говориш за Порник — злият гений на моя живот.

Бедният агент изтри студената пот от лицето си и с малко по-спокоен глас каза:

— Припомняш ми още, как ме мъкнеше из тази проклета страна Мексико, като ме представяше за човек от южния полюс, отиващ да изучава европейските нрави и обичаи и да открива богатствата на Амазонка!

— Трябваше с нещо да се живее! — скромно възрази парижанинът. — Помниш ли да си търпял лишения през това пътуване?

— Не, наистина, ако не смятам жабите, които ме заставяше да ям живи пред обезумелите индианци, като им обясняваше, че това е най-обикновено ястие в моето отечество, т.е. на южния полюс. Така беше до самия Вера Крус, откъдето най-после можах да телеграфирам до Париж с молба да ми изпратят средства за издръжка и пътуване! Но да приключим с това. Ако искаш да живееш с мен в мир, не ми напомняй никога за негодника Порник!

— Говори по-тихо! — каза тайнствено Ланжле.

— Защо? Кой може да ми забрани да говоря високо, даже да крещя, ако искам?

— Това съвсем не е уместно пред капитана на яхтата, на когото още не си се представил.

— Сега е нощ. Мисля да отложа тази церемония за утре!

— Тогава имай предвид, че… Как да ти го обясня? Капитанът на нашата яхта прилича като две капки вода на… на…

— На кого?

— Не се ли сещаш?

— Не, разбира се!

— Я си припомни!

— Как мога да си спомня на кого прилича този човек, като още не съм го видял? Чуден човек си ти! От къде да зная?

— Е той прилича…

— Не ме измъчвай, моля те, говори открито!

— Е, ти пак се сърдиш!

— Пак започна с твоите глупави шеги! Върви по дяволите и ме остави на мира, защото отдавна искам да спя, иначе ще ме хване морската болест! Корабът отдавна пътува в пълен ход.

— Той прилича… на нашия приятел Порник! — каза най-после парижанинът.

— Какво говориш? — закрещя ужасен горкият Гроляр и скочи от кушетката.

— Говоря истината! И тази прилика е толкова поразителна, че ако не е той, то непременно ще е негов брат или някой близък роднина.

— Това е невъзможно! — извика зашеметен Гроляр. — Невъзможно е, чуваш ли? Иначе аз и за минута няма да остана тук! Моментни спазми стиснаха гърлото му и той не можа повече нищо да каже, ни да жестикулира, само гледаше разсеяно и безпомощно в една точка.

Ланжле се, съжали над него и побърза да го утеши:

— Успокой се! Може би аз греша. През нощта е възможно. Освен това, няколко пъти минах край него, под носа му, а той не ме позна, макар че никак не съм се променил. Ето Ви доказателство, че не е той!

— Да, така е сигурно! — леко въздъхна Гроляр. — Безспорно! В Нумея ти много се сприятели с него, нали?

— Като близнаци, уверявам те! Каквото измислех аз, това и той, като че ли двамата носехме една глава.

— В такъв случай, ако те беше видял тук, трябваше да те прегърне. Не е той — успокои се сам полицейският агент.

— Хиляди пъти си прав!

— И това обстоятелство ме успокоява до такава степен — завърши маркиз дьо Сен Фюрси, — че се чувствам много добре и не се боя от морската болест, която сега…

Още неуспял да завърши фразата си, когато на палубата изведнъж прозвуча добре познат глас, от който той целият се вцепени.

— Лейтенант! Корабът се движи с пълен ход и Вие можете да поканите всички пасажери на палубата. Трябва да ги запишем в корабния дневник.

Сега вече и Ланжле не можеше да се съмнява. Това беше гласът на Порник. Но защо старият му приятел не го позна само преди час?

— Що за човек е този? — попита Гроляр, замръзнал от ужас.

Гроляр беше превъзходен полицай с отлично развит усет, но като човек беше крайно плашлив. За нищо не го биваше и винаги имаше нужда от чужда помощ. Затова му трябваше поддръжката на Ланжле. Това беше и причината за привързаността му — благодарността за нравствената протекция в трудни минути. А парижанинът никога не му отказваше, въпреки че доста безцеремонно се надсмиваше над него.

— Порник! — отвърна Ланжле без да се шегува. — Сега вече не се съмнявам в това! По-скоро да вървим на палубата и да му се представим.

— Порник! Порник! — бърбореше ужасеният полицай, като едва се държеше на краката си. — Пропаднах!

— Стига, остави тези глупости! Да вървим! Трябва да се подчиним на заповедта на капитана и да отидем на палубата. Защо се страхуваш?

Ланжле помогна на Гроляр да се облече и внимателно го поведе към палубата, защото той целият трепереше като трескав. Нито ръцете, нито краката му се подчиняваха.

Порник в униформата на френски капитан, придружен от двамата си помощници, известните ни Данео и Пюжал, също униформени, доста строго запита тримата пасажери, като немилостиво натъртваше на буквата р:

— Защо, господа, не се потрудихте да ми се представите? Аз съм Вашият капитан и това е ваше задължение!

— Господин капитан — изрече Ланжле, — Вие бяхте зает с екипажа и с прегледа на кораба, затова не искахме да Ви безпокоим.

— Добре, господине, приемам оправданието Ви! Вашето име и чин?

— Ланжле, офицер от морската пехота.

— Какво казахте? — попита учуден Порник.

— Аз казах: Ланжле, офицер от морската пехота.

И като извади от джоба си своя паспорт, Ланжле го подаде на Порник. Капитанът нервно взе паспорта и започна неловко и нерешително да го разлиства, понеже не знаеше да чете.

— Добре — каза най-сетне той, — вземете си документа! Вие ще бъдете записан в корабния дневник.

Пюжал, най-грамотният от тримата, започна да вписва, доколкото умееше, имената на пасажерите в корабния дневник. Когато стигнаха до Гроляр, Порник със силен и незлоблив момчешки смях му каза:

— Надявам се, г-н дьо Сен Фюрси, че няма да ни се сърдите за малкия фарс, който ви устроихме в онова мексиканско пристанище.

Като чу, че Порник нарича обикновен фарс това, което той смята за най-ужасното събитие в живота си, Гроляр избъбри няколко неразбрани думи, но не посмя да не се ръкува със страшния бретонец, когато той му подаде ръка.

— Ах ти хлапако — обърна се Порник към Ланжле, като така го тупна по рамото, че и бик би съборил, камо ли човек, — ако втори път посмееш да се качиш на кораб, командван от твоя стар приятел, без веднага да му се обадиш, ще те хвърля през люка в най-дълбокото.

— Ако знаех, че ти си капитанът на този чудесен кораб — отвърна Ланжле, — то, разбира се, първата ми работа щеше да бъде да ти се обадя, стари приятелю!

— Отлично, драги мой! — извика Порник. — Възхитително е, че те срещам тук! По този случай ви обещавам най-веселото пътуване. По дяволите чина! Пред вас не съм капитан, а стар приятел. Тръгвайте да вечеряме!

* * *

На вечерята, продължила чак след полунощ, Порник застави Гроляр да изпие голямо количество вино „за укрепване на старата дружба“. Полицаят едва се добра до каютата си и се изтегна с голяма наслада на кушетката. Неговите сътрапезници не можаха да станат от масата и се натъркаляха, кой където намери.

Тогава Саранга, който скрито наблюдаваше всичко ставащо в капитанската каюта, даде сигнал. Веднага се появиха една дузина китайски моряци и внимателно отнесоха офицерите в техните каюти, след което минаха под пряката команда на малаеца.

Това стана тъкмо навреме, защото корабът наближаваше опасни места, изпълнени с рифове и подводни скали.