Луиз Пени
Камъкът на смъртта (8)

Глава пета

След закуската Гамаш телефонира на сина си в Париж и му остави съобщение с номера на хижата. Мобилните мрежи нямаха покритие в дълбоките гори.

Денят се нижеше приятно, а температурата бавно и неумолимо се покачваше, докато накрая всички осъзнаха, че е прекалено горещо. Персоналът влачеше столове и шезлонги из моравите и градините в търсене на сянка за изгарящите от жега гости.

— Спот!

Викът се вряза в душния следобеден час и прекъсна почивката на Арман Гамаш.

— Спот!

— Странно — Рен-Мари свали слънчевите очила, за да погледне мъжа си, — прозвуча така, сякаш вика „пожар“.

Гамаш пъхна пръст в книгата си и погледна в посоката на вика. Беше му любопитно да види как изглежда Спот. Дали имаше клепнали уши^[1]? Дали наистина беше на петна.

Томас викаше „Спот“ и крачеше бързо през тревата към добре облечен висок мъж с посивяла коса. Гамаш свали тъмните си очила и се вгледа по-внимателно.

— Предполагам, че това е краят на мира и спокойствието — каза със съжаление Рен-Мари. — Противният Спот и още по-ужасната му жена Клер се материализираха.

Арман си сложи очилата и отново хвърли поглед натам, просто не можеше да повярва на очите си.

— Какво има? — попита тя.

— Никога не би се сетила.

Двама високи мъже крачеха един към друг през моравата на хижа „Белшас“. Изисканият Томас и по-младият му брат Спот.

Рен-Мари погледна към тях.

— Но това е…

— И аз мисля, че е той — отвърна Гамаш.

— Тогава къде е… — Съпругата му бе поразена.

— Не знам. А, ето я.

Зад ъгъла на хижата се появи развлечена фигурка с лятна шапка, кацнала накриво върху разрошената й коса.

— Клара? — пошепна Рен-Мари. — Господи, Арман, Спот и Клер Фини са Питър и Клара Мороу! Това е някакво чудо!

Беше възхитена. Оказа се, че надвисналата непредотвратима напаст са техните приятели Питър и Клара.

В този момент Сандра се здрависваше с Питър, а Томас прегръщаше Клара. Изглеждаше мъничка в ръцете му и почти изчезна в тях, а когато се отдръпна, беше още по-разрошена.

— Изглеждаш чудесно — заяви Сандра, като оглеждаше Клара, щастлива да види, че е напълняла в ханша и бедрата. Освен това носеше раирани шорти с блуза на точки. „И това ми било художник“, помисли си и се почувства много по-добре.

— Добре съм. А ти си отслабнала. Божичко, Сандра, трябва да ми кажеш как го направи. Така ми се ще да сваля пет кила.

— Ти? — възкликна Сандра. — В никакъв случай.

Хванати за ръце, двете жени се отдалечиха и семейство Гамаш вече не можеха да ги чуят.

— Питър — каза Томас.

— Томас — каза Питър.

Мъжете си кимнаха небрежно.

— Как е?

— Отлично.

Все едно си сигнализираха със семафор, пунктуацията бе излишна.

— Ти?

— Страхотно.

Окастрили бяха езика до най-необходимото. Не след дълго щяха да останат само съгласните. А после — мълчание.

Гамаш ги наблюдаваше от шарената сянка. Навярно трябваше да се зарадва, че вижда стари приятели, и наистина бе щастлив. Но когато сведе очи, забеляза, че косъмчетата на ръката му са настръхнали, и усети студен полъх.

В този ярък и зноен летен ден, насред тази девствена и спокойна обстановка, нещата не бяха такива, каквито изглеждат.

* * *

Клара се запъти към каменния парапет на терасата с чаша бира и сандвич с домати, от който, без тя да забелязва, капеха доматени семчици върху новата й памучна блуза. Опита се да се слее със сянката, което не беше трудно, тъй като семейството на Питър и без това й обръщаше малко внимание. Тя бе снахата, балдъзата, нищо повече. В началото това я дразнеше, но сега го смяташе за страхотно предимство. Погледна към градината и забеляза, че ако присвие малко очи, би могла да повярва, че е у дома, в тяхното малко село Трите бора. Всъщност то се намираше сравнително близо. Оттатък планината. Но точно сега й се струваше много далеч.

Там всяка сутрин си наливаше чаша кафе и слизаше боса до реката Бела Бела зад къщата им, а по пътя помирисваше розите, китките флокс и кремовете. Седнала на пейка под слабото слънце, отпиваше от кафето си и се взираше в спокойно течащата река, хипнотизирана от водата, която проблясваше в сребристи и златисти нюанси под слънчевите лъчи. След това се връщаше в студиото си и рисуваше до ранния следобед. После двамата с Питър си вземаха по бира и се разхождаха из градината или отиваха да се видят с приятелите си в бистрото и да пийнат по чаша вино. Спокоен, безметежен живот. Харесваше им.

Но една сутрин преди няколко седмици отиде да провери пощенската кутия както обикновено. И там намери ужасната покана. Ръждясалата вратичка сякаш изпищя, когато я отвори, и докато пъхаше ръка вътре, преди дори да го е видяла, Клара вече знаеше какво лежи там. Усети скъпата хартия на плика. Изкуши се да го хвърли веднага, да го метне в синия контейнер за хартия, за да бъде рециклиран в нещо полезно — тоалетна хартия, например. Но не го направи. Втренчи се в почерка, който напомняше на паяжина, в зловещите заврънкулки, от които сякаш я полазваха мравки, докато най-накрая не издържа. Разкъса плика и в него намери поканата за семейната сбирка в хижа „Белшас“ в края на юни. Месец по-рано от обикновеното, и то точно когато в Трите бора сваляха флаговете на обществото „Сен Жан Батист“^[2] и се подготвяха за ежегодните празненства на първи юли по случай Деня на Канада. Беше възможно най-неподходящият момент и тя тъкмо се чудеше каква причина да измисли, за да откаже поканата, когато си спомни, че тази година отговаря за организирането на детските игри. И тъй като се справяше с децата, като си представяше, че са кученца, внезапно изпадна в двоумение и реши да остави решението на Питър. Но от поканата ставаше ясно още, че нещо ще се случи, докато всички са там. Когато Питър излезе от студиото си същия следобед, тя му връчи поканата и се взря в красивото му лице. Лицето, което обичаше; мъжът, когото се стараеше да защитава. И успяваше да го предпази от повечето неща. Но не и от семейството му. Те атакуваха отвътре, а там Клара не можеше да помогне. Видя как се промени изражението на лицето му — в началото бе озадачен, а после разбра.

Щеше да е лошо. Но за нейна изненада съпругът й вдигна телефона, обади се на майка си и прие ужасната покана.

Поканата пристигна преди няколко седмици, а сега, изведнъж, вече бяха тук.

Клара седеше сама на каменната стена и наблюдаваше останалите, които пиеха джин с тоник под ослепителното слънце. Никой от тях не носеше лятна шапка — предпочитаха слънчевия удар и рака на кожата пред риска да изглеждат смешно. Изправен до майка си и вдигнал ръка над очите си, за да се предпази от слънцето, Питър сякаш бе застинал в стойка за почест.

Томас изглеждаше царствен и елегантен, а Сандра бе нащрек. Стрелкаше поглед насам-натам, оценяваше размера на порциите, наблюдаваше сновящите сервитьори, зорко следеше кой какво получава, кога и как в сравнение с нея.

Клара видя и Бърт Фини, седнал на сянка от другата страна на терасата. Май наблюдаваше жена си, но с него човек никога не може да е сигурен. В момента, в който погледите им се срещнаха, художничката се извърна.

Докато се наслаждаваше на студената бира, улови с ръце гъстата си, мокра от пот коса и я вдигна от врата си. Едва след като започна да размахва нагоре-надолу опашката, за да се разхлади, забеляза, че майката на Питър я наблюдава. Бледорозовото й лице бе набръчкано и хубаво, а порцелановосините очи — внимателни и мили. Красива английска роза, която те приканва да се приближиш до нея, да сведеш лице по-близо. Твърде късно идва прозрението, че дълбоко в нея има скрита оса, която чака да направи онова, което осите вършат най-добре.

„По-малко от двайсет и четири часа — каза си. — Можем да си тръгнем след закуската утре.“

Около потната й глава забръмча муха и Клара размаха ръце така диво, че помете остатъка от сандвича си в лехата с цветя долу. Явно в отговор на молитвите на някоя мравка (като се изключат онези, върху които падна).

— Клер не се е променила — заяви Айрин Фини.

— Нито пък ти, майко.

Питър се стараеше гласът му да е толкова любезен, колкото бе нейният, и чувстваше, че е постигнал съвършения баланс между учтивост и презрение. Презрение, толкова недоловимо, че е невъзможно човек да му отговори, и толкова очевидно, че няма как да бъде пропуснато.

В другия край на знойната тераса Джулия усети, че краката й вече изгарят в тънките сандали върху горещите камъни.

— Здравей, Питър. — Затвори съзнанието си за непосилната горещина и изпрати въздушна целувка на по-малкия си брат, докато пресичаше терасата към него. — Изглеждаш добре.

— И ти.

Последва пауза.

— Хубаво време — каза Питър.

Джулия напразно започна да претърсва ума си за нещо находчиво, остроумно и интелигентно. Нещо, което да покаже, че е щастлива. Че животът й не е кашата, която той си представя. Повтори си наум „Питъровата постоянно пурпурна пъпка пак пръкна“. Помогна.

— Как е Дейвид? — попита брат й.

— О, знаеш го — отвърна безгрижно. — Приспособява се към всичко.

— Дори към затвора? А ето че ти си тук.

Джулия се вгледа в спокойното му красиво лице. Дали бе обида? Толкова отдавна живееше далеч от семейството, че беше загубила тренинг. Почувства се като отдавна пенсиониран парашутист, когото изневиделица са хвърлили от самолет.

Когато дойде преди четири дни, бе наранена и изчерпана. Последната година от процеса на Дейвид бе катастрофа, изцедила бе и сетната й усмивка, учтивост, комплимент. Чувстваше се предадена, унижена и разголена. Завърна се у дома, за да се излекува. При създаващата уют майка и високите красиви братя от своите вълшебни, мистични спомени. Те със сигурност щяха да се погрижат за нея.

Някак си бе успяла да забрави защо всъщност ги напусна. Но сега беше тук и започваше да си спомня.

— Представям си — намеси се Томас, — съпругът ти краде всички тези пари, а ти нищо не знаеш. Навярно е било ужасно.

— Томас — обади се майка му и поклати леко глава.

Не за да го укори за обидата, а защото я изрече пред персонала. Камъните вече пареха като жарава под краката на Джулия. Но тя се овладя и се усмихна.

— Баща ти — започна мисис Фини, после спря.

— Хайде, мамо, продължи. — Джулия усети как нещо старо и познато удари с опашка дълбоко в нея. Нещо, заспало от десетилетия, се размърда. — Какво за баща ми?

— Е, знаеш как се почувства.

— Как по-точно?

— Наистина, Джулия, това е неуместен разговор. — Изрече го с нежна усмивка, с леко потрепване на ръцете, обърнала розовото си лице към нея.

Откога не бе усещала допира на майчините си ръце?

— Извинявай — каза Джулия.

— Скачай, Бийн, скачай!

Клара се обърна и видя по-малката сестра на Питър да се носи със скокове през поддържаната морава. Краката й едва докосваха земята, а след нея тичаше Бийн с кърпа на врата и се смееше. Но не скачаше. „Душицата Бийн“ — помисли си Клара.

— Уф — изпухтя Мариана, когато стъпи на терасата миг по-късно. Потта се лееше от нея, все едно бе тичала под градинска пръскачка. Вдигна края на шала си и избърса очи. — Скачаше ли Бийн? — попита тя семейството.

На въпроса й реагира само Томас — с пренебрежителна усмивка.

Сутиенът на Клара й убиваше в тази задушна влажна жега. Посегна и го подръпна. Сети се да се огледа твърде късно. Майката на Питър я зяпаше отново, сякаш имаше специален радар.

— Как върви рисуването?

Въпросът стресна Клара. Реши, че е насочен към Питър, и се зае да маха доматените семчици, които вече бяха засъхнали по бюста й.

— Моето ли? — вдигна поглед към Джулия, сестрата, която познаваше най-малко. Но беше чувала истории от Питър и веднага застана нащрек. — О, знаеш как е. Вечна борба.

Беше най-лесният отговор — онзи, който очакваха. Клара нещастницата, дето се има за художник, но никой не купува творбите й. Която рисува картини с топящи се дървета и изработва кукли с бухнали коси.

— Помня, че чух за последната ти изложба. Отзивите бяха добри.

Клара се поизправи. Знаеше, че много хора задават първия въпрос просто от учтивост. Но малко от тях задаваха втори. Може би Джулия бе искрена.

— „Вагините воини“, нали? — добави.

Клара потърси следи от присмех върху лицето й, но не намери и кимна. Вярно, серията не бе успешна във финансово отношение, но в емоционално беше триумф. Чудила се бе дали да не подари една от картините на майката на Питър като коледен подарък, но реши, че ще е твърде дръзко.

— Нима не сме ти казали? — приближи се Питър с усмивка.

Това никога не бе добър знак на семейни сбирки. Колкото по-фалшиви ставаха, толкова повече се усмихваха. Клара се опита да улови погледа му.

— За какво става дума? — Сандра явно усети приближаването на нещо неприятно.

— За картините на Клара.

— Бих искала още една бира — намеси се Клара.

Никой не й обърна внимание.

— Какво за картините й — попита Томас.

— Нищо — обади се Клара. — Просто глупости. Знаете ме. Постоянно експериментирам.

— Потърсиха я от една галерия.

— Питър — сопна му се Клара. — Не мисля, че трябва да говорим за това.

— Но аз съм сигурен, че биха искали да чуят — отвърна той и извади ръка от джоба на панталона си, при което повлече навън хастара и развали иначе съвършения си външен вид.

— Клара скромничи. Галерия „Фортен“ в Монреал иска да й направи самостоятелна изложба. Самият Дени Фортен дойде в Трите бора, за да види картините й.

Мълчание.

Клара заби нокти в дланите си. Една конска муха намери нежна бледа кожа зад ухото й и я ухапа.

— Прелестни са — кимна майката на Питър към Клара. — Възхитена съм.

Художничката изненадано се обърна към свекърва си. Не можеше да повярва на ушите си. Дали не я бе съдила твърде сурово през цялото това време? Дали не я бе съдила несправедливо?

— Толкова често са твърде дебели.

Усмивката на Клара стана несигурна. Прекалено дебели?

— И не ги правят с истинска майонеза. Но шеф Вероник отново е надминала себе си. Опита ли сандвичите с краставичка, Клер? Наистина са много добри.

— Хубави са — съгласи се Клара с почти налудничав ентусиазъм.

— Felicitations. Поздравления, Клара. Каква хубава новина — гласът бе мъжки, приветлив и смътно познат.

По моравата към тях се приближаваше с лека стъпка едър мъж на средна възраст със смешна лятна шапка. До него вървеше дребна, елегантна жена със същата шапка с увиснала периферия.

— Рен-Мари? — взря се в нея Клара, едва вярваше на очите си. — Питър, това Рен-Мари ли е?

Мъжът й почти зяпна от учудване, докато двойката се изкачваше бързо по стълбите.

— О, Клара, каква чудесна новина! — прегърна Рен-Мари приятелката си.

Клара долови „Радост“, парфюма на Жан Пату, и я заля същата емоция. Сякаш бе спасена от изтезания в последния момент. Отдръпна се от прегръдката и се взря в Рен-Мари, за да се увери, че е истина. Разбира се, усмихнатата жена бе там. Художничката усещаше гневните погледи, забити в гърба й, но ги пренебрегна. Сега вече не бяха толкова важни.

Арман я целуна по двете бузи и стисна топло ръката й:

— Вълнуваме се за теб. А колкото до Дени Фортен — погледна каменните лица на терасата, — той е най-известният търговец на картини в Монреал, както сигурно знаете. Това е истински успех!

— Нима? — Майката на Питър прозвуча едновременно пренебрежително и неодобрително. Сякаш успехът на Клара бе неприличен. А подобни прояви на чувства, на въодушевление, определено бяха неприлични. Грубо вмешателство в частните дела на семейството. Но може би най-лошото от всичко бе неоспоримото доказателство, че Питър общува с хората от килера за метли. Едно бе да играеш бридж с тях, когато си в отдалечена хижа. Това е просто добро възпитание. И съвсем друго — да ги избереш за приятели.

Гамаш се насочи към Питър и стисна ръката му:

— Здравей, майсторе.

Усмихваше се, а художникът се бе втренчил в него, сякаш виждаше нещо необикновено.

— Арман? Но как, за бога, се озовахте тук?

— Е, „Белшас“ все пак е хотел — разсмя се Гамаш. — Тук сме, за да отпразнуваме годишнина от сватбата.

— О, слава богу — пристъпи Клара към Рен-Мари.

Питър също понечи да се присъедини към тях, но едно леко прочистване на гърло зад гърба му го спря.

— Разбира се, може да си поговорим по-късно — заяви Рен-Мари. — Сега трябва да се видите с очарователните си роднини. — Прегърна още веднъж приятелката си.

На Клара не й се искаше да я пусне, но го направи, а после проследи с поглед отдалечаването на семейство Гамаш по моравата към езерото. Почувства струйка по врата си. Вдигна ръка, за да изтрие потта, но с изненада видя кръв по пръстите си.