Луиз Пени
Камъкът на смъртта (4)

Глава първа

В началото на лятото в усамотената хижа до езерото се изсипаха гостите, призовани в „Маноар Белшас“ от еднакви луксозни покани, чиито адреси бяха изписани с познат, подобен на паяжина почерк. Тежката хартия бе паднала шумно през отворите на пощенските кутии върху подовете на впечатляващи къщи във Ванкувър и Торонто, както и на скромна тухлена къщичка в селцето Трите бора.

Пощальонът носеше писмото в чантата си през квебекското селце, без да бърза. „По-добре да не се пресилвам в тази жега“ — казваше си, когато спираше, за да свали шапка и да избърше потно чело. Такива бяха правилата на профсъюза. Но истинската причина за леността му не беше изгарящото ярко слънце, а нещо по-лично. Просто обичаше да се шляе из Трите бора. Минаваше бавно покрай лехите с рози, кремове и смело избуял напръстник. Помагаше на децата да откриват жаби в езерцето на затревения селски площад. Седеше върху топлите ниски каменни огради и наблюдаваше живота в старото селце. Това неусетно прибавяше допълнителни часове към работния му ден и той вечно се връщаше последен в пощенския клон. Колегите му се подиграваха, закачаха го, задето е толкова бавен, и той подозираше, че тъкмо затова никога не получава повишение. Повече от две десетилетия я караше все така полека. Вместо да бърза, се размотаваше из Трите бора и си говореше с хората, докато те разхождаха кучетата си. Често се отбиваше да пийне лимонада или the glace^[1] с тях пред бистрото, или cafe au lait^[2] пред бумтящата камина през зимата. Понеже знаеха, че той обядва в бистрото, хората понякога се отбиваха там, за да си вземат писмата и да побъбрят малко. Пощальонът носеше новини от другите села по маршрута си, беше като пътуващ трубадур от Средновековието с новини за чума, война или наводнение някъде другаде. Но никога тук, в това очарователно и мирно селце. Беше му забавно да си представя, че сгушено сред планините и заобиколено от канадския лес, Трите бора няма връзка с външния свят. Селото определено създаваше подобно усещане и това му беше приятно.

Затова я караше полека. В този ден държеше връзка пликове в потната си ръка и се надяваше, че няма да зацапа съвършената, красива плътна хартия на най-горното писмо. Загледа се в почерка и крачката му съвсем се забави. След десетилетия работа като пощальон знаеше, че носи нещо много повече от писма. Съзнаваше, че през всички тези години е пускал бомби по маршрута си. Страхотни добри новини — за родени деца, спечелени лотарии, починали далечни богати лели. Но той беше добър, чувствителен човек и знаеше, че носи и лоши вести. Сърцето му се свиваше, когато мислеше за болката, която причинява понякога, особено в това селце.

В този момент знаеше, че държи в ръката си нещо лошо, дори повече от лошо. Увереността му навярно не се дължеше точно на телепатия, а на неосъзнатата му способност да чете почерци. Не просто думите, а намеренията зад тях. Простият, обикновен адрес върху плика му каза повече от това къде да достави писмото. Усещаше, че ръката е била стара и несигурна. Потрепвала е не само от старост, а и от ярост. Нищо добро нямаше да излезе от това писмо. Внезапно му се прииска да се отърве от него.

Мислеше да се завърти към бистрото, да си вземе студена бира и сандвич, да побъбри със собственика Оливие и да види дали някой няма да мине за пощата си, защото и малко го мързеше. Но внезапно се изпълни с енергия. Смаяните жители на селцето станаха свидетели на невиждана досега гледка: пощальонът бързаше. Той спря, обърна се и енергично се запъти към ръждясала пощенска кутия пред тухлена къща с изглед към затревения селски площад. Когато отвори вратичката на кутията, тя сякаш изпищя. Не можеше да я упрекне. Пъхна писмото вътре и бързо затвори скърцащия капак. Изненада се, че очуканата метална кутия не се разтресе и не изплю навън противното нещо. Отдавна гледаше на писмата като на живи същества, а на кутиите — като на домашни любимци. Но ето че сега бе направил нещо ужасно на тази кутия. И на тези хора.

* * *

Арман Гамаш би разпознал мястото и със завързани очи. Заради аромата. Комбинацията от дъх на пушек от горящи дърва, стари книги и орлови нокти.

— Monsieur et Madame Gamache, quel plaisir.^[3]

Клементин Дюбоа се заклатушка покрай рецепцията на хижа „Маноар Белшас“, кожата на разперените й ръце висеше като крила и потрепваше и тя напомняше на птица или на повехнал ангел, докато се приближаваше към тях със съвсем ясно намерение. Рен-Мари Гамаш откликна, макар че нямаше как да обгърне изцяло огромната жена със собствените си ръце. Прегърнаха се и се целунаха по двете бузи. Гамаш също размени целувки и прегръдки с мадам Дюбоа, след което тя отстъпи назад и огледа двойката. Рен-Мари бе нисичка — нито пълна, нито слаба, косата й бе започнала да посивява, а лицето — да уляга в средните години на един добре изживян живот. Беше чаровна, без да е всъщност хубава. Както французите казват, беше soignee.^[4] Носеше стилна тъмносиня пола до средата на прасеца и снежнобяла блуза. Семпло, елегантно, класическо.

Гамаш бе висок и добре сложен. На около петдесет и пет години той все още не бе надебелял, но му личеше, че води живот, изпълнен с хубави книги, добра храна и спокойни разходки. Приличаше на професор, макар Клементин Дюбоа да знаеше, че не е. Косата му вече се отдръпваше от челото и леко се къдреше над яката. Някога къдрава и тъмна, сега тя бе пооредяла на темето и посивяла над ушите и отстрани. Гостът бе гладко избръснат, с изключение на добре поддържания мустак. Носеше тъмносиньо сако, бежови панталони и мека синя риза с вратовръзка. Винаги безупречен, дори в жегата на този юнски ден. Но най-поразителни бяха очите му. Дълбоки и тъмнокафяви. Гамаш излъчваше спокойствие така, както други мъже излъчваха аромат на одеколон.

— Ама вие изглеждате уморени!

Повечето хотелиери биха възкликнали „Изглеждате прекрасно!“ или „Mais, voyons^[5], вие двамата, изобщо не сте се променили!“, или дори „Изглеждате по-млади от всякога“, защото знаят, че старите хора никога не се уморяват да слушат такива думи.

И макар че семейство Гамаш все още не бяха стари, наистина бяха уморени. Изминала бе една дълга година и бяха чули повече, отколкото им се искаше. Както винаги съпрузите бяха дошли в хижата, за да оставят всичко зад гърба си. Останалата част от човечеството честваше Нова година през януари, но семейство Гамаш я празнуваха в разгара на лятото на това благословено място, за да се оттеглят от света и да започнат наново.

— Уморени сме малко — призна Рен-Мари, като се отпусна с благодарност в удобното кресло до рецепцията.

— Е, бързо ще се погрижим за това. Да видим. — Мадам Дюбоа грациозно се завъртя и с добре усвоено движение се озова отново зад рецепцията, където седна на собствения си удобен стол. Придърпа към себе си книгата за регистрация на гостите и сложи очилата. — Къде сме ви сложили?

Арман Гамаш седна на стола до жена си и двамата се спогледаха. Знаеха, че ако потърсят достатъчно назад в същата тази книга, ще намерят подписите си по веднъж всяка година, та чак до един юнски ден преди повече от трийсет години, когато младият Арман бе спестил пари, за да доведе Рен-Мари тук за първи път. За една нощ. В най-малката стая, забутана най-отзад в прекрасната стара хижа. Без гледка към планините или езерото или към градините с тучна зеленина, свежи божури и прясно разцъфнали рози. Спестявал бе с месеци, защото искаше посещението да е специално. Искаше Рен-Мари да знае колко много я обича, колко скъпоценна е за него.

И така те си бяха легнали за първи път заедно, а омайният аромат на гора, мащерка и люляк нахлуваше почти видимо през мрежата на прозореца. Но най-прекрасното ухание се носеше от самата Рен-Мари, свежа и топла в силните му ръце. Същата нощ й написа бележка. Зави я нежно с обикновения бял чаршаф и седна в тесния люлеещ се стол. Не смееше да помръдне — не искаше да блъсне облегалката в стената или да удари краката си в леглото, за да не събуди Рен-Мари. Гледаше я как диша, а после взе лист за писма с антетката на „Маноар Белшас“ и написа: „Любовта ми не знае…“

Как може у човек да има толкова…

Сърцето и душата ми се родиха за нов…

Любовта ми към теб…

Писа цяла нощ и на следващата сутрин Рен-Мари намери бележката, залепена на огледалото в банята.

Обичам те.

Дори в онези времена Клементин Дюбоа бе там — огромна и усмихната — и се поклащаше все така. Беше стара още тогава и всяка година Гамаш се тревожеше, че когато се обади, за да направи резервация, ще чуе непознат глас да казва: Bonjour, Manoir Bellechasse. Puis-je vous aider?^[6] Вместо това чуваше: „Мосю Гамаш, какво удоволствие! Идвате отново, надявам се?“ Имаше усещането, че отива на почивка в къщата на баба си. Макар тази къща да бе по-величествена от всяка друга, която бе виждал в живота си.

Но докато Гамаш и Рен-Мари се бяха променили (бяха се оженили и отгледали две деца, имаха си внучка, а второто им внуче бе на път), Клементин Дюбоа, изглежда, нито старееше, нито вехнеше. Както и любовта на живота й — ловната хижа. Сякаш бяха едно — и двете мили и грижовни, спокойни и приветливи. Мистериозно и очарователно неизменни в свят, който се променяше толкова бързо. И невинаги към по-добро.

— Какво има? — попита Рен-Мари, забелязала изражението на мадам Дюбоа.

— Май остарявам — отвърна възрастната жена, като вдигна теменуженосините си очи от книгата видимо разстроена.

Гамаш й се усмихна окуражаващо. По негови изчисления тя беше поне на сто и двайсет години.

— Не се тревожете, ако нямате свободна стая. Можем да дойдем следващата седмица — заяви той. Къщата им в Монреал бе само на два часа път от хижата през Източните провинции на Квебек.

— О, имам, но се надявах да е нещо по-добро. Трябваше да ви запазя Езерната стая, в която бяхте миналата година, още щом се обадихте за идването си. Но сега „Белшас“ е пълна. Семейство Фини взеха другите пет стаи. Тук са…

Спря внезапно и сведе поглед към книгата за регистрация по един толкова предпазлив и нехарактерен за нея начин, че Арман и Рен-Мари се спогледаха.

— Тук са…? — подсети я Гамаш, тъй като мълчанието се проточи твърде дълго.

— Ами, няма значение, ще имаме много време за разговори — отвърна мадам Дюбоа, като вдигна лице и им се усмихна успокоително. — Но съжалявам, че не запазих най-добрата стая за вас двамата.

— Ако искахме Езерната стая, щяхме да я резервираме — увери я Рен-Мари. — Познавате Арман, това е единственият му шанс да изпита тръпката от несигурността. Луд човек.

Клементин Дюбоа се разсмя, защото знаеше, че това не е вярно. Наясно бе, че мъжът пред нея се изправя лице в лице с несигурността всеки ден от живота си. Ето защо искрено желаеше тяхната ежегодна почивка в „Белшас“ да е изпълнена с лукс и спокойствие. С мир и покой.

— Никога не уточняваме стаята, мадам — изрече Гамаш с дълбокия си топъл глас. — Знаете ли защо?

Мадам Дюбоа поклати глава. Отдавна беше любопитна, но никога не би си позволила да подложи на разпит гост, особено пък този.

— Другите го правят — каза тя. — Всъщност всички от семейство Фини поискаха безплатни екстри. Пристигат с мерцедеси и беемвета, а искат бонуси и привилегии.

Усмихна се. Не осъдително, а някак объркано, че хора, които имат толкова много, искат още.

— Харесва ни да оставим решението в ръцете на съдбата — обясни Гамаш.

Възрастната жена се вгледа в него, за да види дали се шегува, но реши, че най-вероятно е искрен.

— Каквото и да ни предложи, ние сме доволни.

Клементин Дюбоа го разбираше. Тя мислеше по същия начин. Всяка сутрин се събуждаше леко учудена, че я чака още един ден, и напълно изненадана, че е тук, в тази стара хижа до искрящите брегове на езерото, заобиколена от гори и потоци, градини и гости. Това бе нейният дом, а гостите бяха семейството й. Макар мадам Дюбоа да знаеше от горчив опит, че човек невинаги може да избира или да харесва семейството си.

— Заповядайте. — Откачи стар месингов ключ от дълъг ключодържател. — Горската стая. Опасявам се, че е в задната част.

Рен-Мари се усмихна.

— Знаем къде е, merci.^[7]

* * *

Дните се нижеха неусетно, докато съпрузите плуваха в езерото Масауипи или се разхождаха, без да бързат, из дъхавите гори. Четяха, бъбреха приятелски с другите гости и лека-полека започнаха да ги опознават.

Хижата бе усамотена, което помогна на Арман и Рен-Мари да завържат непринудени отношения с непознатите им доскоро членове на семейство Фини. Подобно на опитни пътници на круиз гостите не бяха нито твърде резервирани, нито твърде фамилиарни. Не знаеха дори какви са професиите на хората от другото семейство, което бе добре дошло за Гамаш.

Беше някъде по средата на следобеда и Гамаш наблюдаваше как една пчела жужи около особено кичеста розова роза, когато някакво движение привлече вниманието му. Завъртя се в шезлонга си и се загледа в сина, Томас Фини, и в съпругата му Сандра, които излязоха от хижата и тръгнаха под яркото слънце. Жената вдигна слабата си ръка и сложи огромни слънчеви очила на очите си, с които заприлича малко на муха. Изглеждаше не на място тук — това определено не беше обичайната й среда. Гамаш предположи, че Сандра е на около шейсет, макар че очевидно се опитваше да мине за значително по-млада. „Странно — помисли си, — как с боядисана коса, тежък грим и младежки дрехи човек всъщност изглежда по-стар.“

Съпрузите вървяха по моравата, като токчетата на Сандра затъваха в тревата, после спряха, сякаш очакваха аплодисменти. Но единственият шум, който Гамаш чуваше, бе от пчелата, която жужеше приглушено в розата.

Томас стоеше на ръба на малкото възвишение, което се спускаше плавно към езерото, като адмирал на мостик. Оглеждаше водите с пронизващи сини очи — същински Нелсън^[8] при Трафалгар. Гамаш осъзна, че всеки път, когато го види, Томас му прилича на мъж, който се подготвя за битка. На възраст малко над шейсет Томас Фини бе с впечатляваща външност: висок, с посивяла коса и благородни черти на лицето. Но през няколкото дни заедно в хижата Гамаш забеляза и проблясък на ирония у този мъж, едно спокойно чувство за хумор. Беше арогантен и разглезен, но, изглежда, го осъзнаваше и умееше да се надсмива над себе си. Това бе много симпатично и Гамаш откри, че изпитва топли чувства към новия си познат. Впрочем в този жарък ден бе толкова горещо, че мастилото от един стар брой на списание „Лайф“ се бе отпечатало върху потните му ръце: EFIL. Живот. Наопаки.

Двойката бе минала точно покрай възрастните родители на Томас, които си почиваха на сенчестата веранда. Гамаш отново се зачуди на способността на членовете на това семейство да стават невидими един за друг. Докато Гамаш ги наблюдаваше над очилата си за четене, Томас и Сандра оглеждаха хората, пръснати из градината и по брега на езерото. Джулия Мартин, по-голямата от двете сестри Фини, която бе с няколко години по-млада от Томас, седеше сама на пристана и четеше книга, седнала в удобен дървен стол с подлакътници за ръцете. Носеше цял бански костюм в бяло. Наближаваше шейсет, беше стройна и блестеше като спортна купа, сякаш се е поляла с олио. Изглеждаше така, сякаш се пържи на слънцето, и Гамаш с потръпване си представи как кожата й започва да цвърчи. От време на време Джулия отпускаше книгата и се заглеждаше в спокойното езеро. Очевидно мислеше за нещо. Гамаш знаеше достатъчно за нея и бе наясно, че Джулия Мартин има над какво да размишлява.

Останалата част от семейството — по-младата сестра Мариана и детето й Бийн, бяха на моравата, която се спускаше към езерото. И докато Томас и Джулия бяха стройни и привлекателни, Мариана бе ниска, пълна и очебийно грозна. Сякаш бе пълната им противоположност. Дрехите като че ли й имаха зъб — или се свличаха, или се усукваха около нея недодялано, така че тя постоянно ги оправяше, подръпваше, теглеше и наместваше.

Но детето й Бийн бе изключително красиво — с дълга руса коса, изсветляла почти до бяло от слънцето, гъсти тъмни мигли и искрящи сини очи. В този момент Мариана правеше тай-чи упражнения, но с измислени от нея движения.

— Виж, миличко, жерав! Мама е жерав. — Пълната жена стоеше на един крак с протегнати към небето ръце и изпъната до краен предел шия.

Бийн не обърна внимание на мама и продължи да чете книгата си. Гамаш се зачуди колко ли отегчено е това десетгодишно дете.

— Много трудна поза е — заяви Мариана по-силно, отколкото бе необходимо, и почти се удуши с един от шаловете си.

Гамаш бе забелязал, че желанието на Мариана за практикуване на тай-чи, медитация, йога и фитнес я сполетява единствено когато се появи Томас.

Дали се опитваше да впечатли по-големия си брат, чудеше се Гамаш, или да го накара да се чувства неудобно? Томас хвърли бърз поглед към дундестия, падащ жерав и поведе Сандра в обратната посока. Намериха два усамотени стола на сянка и седнаха.

— Не ги шпионираш, нали? — попита Рен-Мари, като свали книгата и погледна към съпруга си.

— Шпионирам е твърде силна дума. Наблюдавам ги.

— Не трябваше ли да си починеш от това тук? — После, само след миг, добави: — Видя ли нещо интересно?

— Нищо — засмя се Арман и поклати глава.

— И все пак — подхвърли Рен-Мари, като оглеждаше пръснатите членове на фамилията Фини — странно семейство са. Изминават целия този път, за да се съберат, а после не си обръщат внимание.

— Можеше да е и по-зле — отвърна Гамаш, — да се избиват помежду си, например.

Рен-Мари се засмя:

— Никога не се доближават достатъчно един до друг, за да успеят да го направят.

Гамаш изсумтя одобрително и осъзна с удоволствие, че пет пари не дава. Проблемът си беше техен, не негов. Пък и за тези няколко дни, в които бяха заедно, той се бе привързал към хората от семейство Фини по един странен начин.

— Votre the glace, madame.^[9]

Младежът говореше френски с очарователен канадско-английски акцент. Рен-Мари засенчи очи, за да се предпази от следобедното слънце, и се усмихна на сервитьора:

— Merci, Елиът.

— Un plaisir.^[10]

Лицето на младия мъж грейна, докато той подаваше високата чаша с чай на Рен-Мари и изпотена чаша лимонада на Гамаш. След това се отдалечи, за да разнесе останалите напитки.

— Спомням си времето, когато бях на неговите години — изрече Гамаш с малко тъга.

— Може да си бил на неговите години, но никога не си бил такъв. — Тя кимна към Елиът, който вървеше наперено през окосената морава в добре скроени черни панталони и бяло сако, плътно прилепнали по стройното му тяло.

— О, боже, нима трябва да се боря с още един ухажор?

— Може би.

— Знаеш, че ще го отвея. — Взе ръката й в своята.

— Знам, че няма да го направиш. Ще стоиш и ще го слушаш, докато се споминеш.

— Това е стратегия. Ще го смажа с огромния си интелект.

— Мога да си представя ужаса му.

Гамаш отпи от лимонадата и изведнъж се смръщи, а от очите му потекоха сълзи.

— Ох, коя жена би устояла на това? — пошегува се Рен-Мари, докато гледаше мигащия си съпруг, пълните със сълзи очи и разкривената му физиономия.

— Захар. Има нужда от захар — каза задавено той.

— Добре, ей сега ще повикам сервитьора.

— Няма нужда. Сам ще си взема. — Прочисти гърло, хвърли й шеговито строг поглед и скочи енергично от удобния дълбок стол.

С чаша в ръка Арман Гамаш се запъти бавно по пътеката, водеща от уханната градина към широката веранда, която бе по-прохладна, скрита от жаравата на следобедното слънце. Бърт Фини отпусна книгата си, взря се в Гамаш, после се усмихна и кимна учтиво.

— Bonjour^[11] — изрече. — Топъл ден.

— Но тук изглежда по-прохладно — отвърна Гамаш и се усмихна на двамата старци, седнали спокойно един до друг. Бърт Фини определено бе по-стар от жена си. Тя навярно бе към осемдесет и пет, а той като че ли наближаваше деветдесет и имаше онзи прозрачен вид, който понякога добиват хората към края на живота си.

— Ще влизам вътре. Да ви донеса ли нещо? — попита Гамаш, като за пореден път си помисли, че Бърт Фини изглежда изискан и в същото време е един от най-грозните хора, които е срещал. Смъмри се, че е толкова повърхностен, но просто не можеше да спре да го гледа. Фини бе толкова отблъскващ, че чак бе привлекателен. Ако естетиката бе кръг, мъжът го бе обиколил в обратната посока.

Кожата му бе сипаничава и зачервена, носът — голям, безформен, морав, целият обсипан със спукани капиляри, сякаш току-що е шмръкнал бургундско и се насилва да го задържи. Пожълтелите му зъби стърчаха объркано напред-назад. Очите му бяха малки и леко кривогледи. „Мързеливо око — помисли си Гамаш, — наричано лошо око в по-мрачните времена, когато хора като Фини в най-добрия случай са били отхвърляни от изисканото общество, а в най-лошия са се озовавали вързани на кладата.“

Айрин Фини седеше до съпруга си, облечена в лятна рокля на цветя. Беше пълна, с мека бяла коса, събрана в хлабав кок на тила, и макар да не вдигна лице към него, Гамаш видя, че кожата й е нежна и бяла. Изглеждаше като мека, приканваща избеляла възглавница до изсечено от скала лице.

— Няма нужда, но все пак merci.

Гамаш бе забелязал, че единствено Бърт от цялото семейство Фини се опитва да говори на френски с него.

В хижата температурата спадна още повече. Беше почти хладно — истинско облекчение след жегата навън. Отне момент, докато очите на Гамаш привикнат към сумрака вътре.

Тъмната кленова врата към трапезарията бе затворена и той почука колебливо, после я отвори и влезе в облицованата с ламперия стая. Масите бяха подредени за вечеря с ленени салфетки, сребърни прибори, фин костен порцелан и малки букетчета свежи цветя на всяка маса. Ухаеше на рози и дърво, на восък и билки, на красота и ред. Слънцето струеше през френските прозорци с изглед към градината, които бяха затворени, за да държат жегата навън, а прохладата вътре. В хижата нямаше климатици, но дебелите й трупи бяха естествена изолация, която задържаше топлината вътре и през най-жестоките квебекски зими и предпазваше от изгарящите жеги в разгара на лятото. Този ден не беше от най-горещите. Някъде към 27–28 градуса, помисли си Гамаш, но все пак изпита благодарност към майсторството на онзи coureur du bois, който бе вдигнал хижата със собствените си ръце и бе подбрал всеки ствол с такава прецизност, че никога нищо непоканено да не може да се вмъкне в „Белшас“.

— Мосю Гамаш!

Пиер Патнод се появи с усмивка, докато бършеше ръцете си в кърпа. Беше няколко години по-млад от Арман Гамаш и по-слаб. „И как да не е с всичкото това тичане от маса на маса“ — каза си Гамаш. Но метрдотелът никога не тичаше. Отделяше необходимото време на всеки гост, все едно е единственият в странноприемницата, без да създава впечатление, че пренебрегва или пропуска останалите. Най-добрите метрдотели разполагат с тази специална дарба, а хижата „Белшас“ се славеше с това, че предлага само най-доброто.

— Какво мога да направя за вас?

Гамаш протегна чашата си малко притеснен:

— Съжалявам, че ви безпокоя, но искам малко захар.

— Божичко. Боях се да не стане така. Захарта беше на привършване. Вече изпратих едно от момчетата до селото да донесе. Desole.^[12] Но ако почакате тук, май знам къде нашата главна готвачка крие запасите си за спешни случаи. Това наистина е крайно необичайно.

„Далеч по-необичайно е — помисли си Гамаш, — че виждам невъзмутимия Патнод да се възмущава.“

— Не искам да ви оставя без захар — извика след отдалечаващия се Патнод.

След минутка метрдотелът се върна с малка захарница от костен порцелан.

— Voila!^[13] Успех. Разбира се, трябваше да се преборя с шеф Вероник за нея.

— Чух крясъците. Merci.

— Pour vous, monsieur, c’est un plaisir.^[14]

Патнод отново взе кърпата и продължи да лъска една сребърна купа, докато Гамаш разбъркваше скъпоценната захар в лимонадата си. В приятно мълчание двамата гледаха към градината и блестящото езеро зад прозорците. Едно кану се носеше лениво по водите в спокойния следобед.

— Проверих метеорологичните прибори преди малко — заяви метрдотелът. — Задава се буря.

— Наистина ли?

Денят бе ясен и тих, но като всеки друг гост в красивата стара хижа Гамаш бе започнал да вярва на ежедневните прогнози за времето на Патнод, който събираше информация от пръснатите из сградата метеорологични станции, стъкмени лично от него — хоби, предавано от баща на син.

— Някои бащи учат синовете си на лов или риболов. Моят ме водеше в гората и ме учеше как да познавам времето — разказал бе един ден Патнод на Гамаш и Рен-Мари, докато им показваше барометър и стар тумбест стъклен похлупак, пълен догоре с вода. — Сега аз уча тях.

При тези думи Пиер Патнод бе махнал с ръка към младия персонал. Гамаш се надяваше, че младежите внимават, докато метрдотелът им говори.

В „Белшас“ нямаше телевизия и дори радио се хващаше лошо, затова не можеха да чуят официалните канадски метеорологични прогнози. Разполагаха обаче с Патнод и с неговата почти митична способност да предсказва времето. Всяка сутрин, когато слизаха за закуска, прогнозата ги чакаше, окачена на вратата на трапезарията. За нация, обсебена от информацията за времето, това беше като необходимата доза дрога.

Сега Патнод виждаше един спокоен ден навън. Не потрепваше дори листенце.

— Oui.^[15] Идва гореща вълна, а след нея ще дойде бурята. Май ще е голяма.

— Merci. — Гамаш вдигна чашата си в поздрав към метрдотела и излезе.

Обичаше летните бури, особено тези в „Белшас“. За разлика от Монреал, където те се изсипваха внезапно върху главата ти, тук човек можеше да види приближаването им. Над планините, в далечния край на езерото, се събираха тъмни облаци и се спускаше сива пелена от дъжд. В един момент бурята сякаш събираше сили, поемаше си въздух и се втурваше напред като пехота, чиито крачки ясно се отбелязваха по повърхността на водата. Вятърът се засилваше и яростно огъваше високите дървета. После стихията удряше с все сила. Буум. И докато тя виеше, свистеше и се нахвърляше върху тях, Гамаш бе закътан в безопасност в хижата заедно с Рен-Мари.

Щом излезе навън, жегата го блъсна — не като стена, а като силна плесница.

— Намери ли захар? — попита Рен-Мари и вдигна ръка, за да докосне лицето му, когато Арман се наведе да я целуне.

Гамаш се отпусна отново в стола си:

— Разбира се.

Съпругата му се върна към книгата си, а Гамаш посегна към вестника, но се поколеба, докато шареше с поглед по заглавията: Възможен нов референдум за суверенитет; Гангстерска война между банди мотоциклетисти; Катастрофално земетресение.

Вместо вестника взе чашата е лимонада. Цяла година жадуваше за домашно приготвената лимонада на „Белшас“. Вкусът й бе свеж, чист, сладък и тръпчив. Вкус на слънце и лято.

Гамаш усети как раменете му се отпускат. Беше свалил гарда и се чувстваше добре. Махна лятната си шапка и избърса чело. Влажността се увеличаваше.

Насред този мирен следобед му беше трудно да повярва, че се задава буря. Но усети струйка пот по гърба си — самотен, гъделичкащ поток. Налягането се вдигаше, долавяше го, и си припомни последните думи на метрдотела: „Утре времето ще е убийствено.“