Луиз Пени
Камъкът на смъртта (16)

Глава тринайсета

— Мисис Мороу, бихте ли искали да хапнете малко за обяд?

— Не, Клер, благодаря.

Възрастната жена се отпусна на канапето до съпруга си, сякаш гръбнакът й се бе разтопил. Клара държеше чинийка с парче задушена на пара сьомга, малко фина майонеза и тънко нарязана краставичка, подправена с лук и оцет. Това бе едно от любимите ястия на майката на Питър, знаеше го още от времето, когато свекърва й настояваше за него в къщата им, а те можеха да й предложат само прост сандвич. Като бедни прохождащи художници рядко виждаха сьомга.

Клара обикновено побесняваше, когато мисис Мороу я наричаше Клер. През първото десетилетие от брака си с Питър смяташе, че възрастната жена просто не чува добре и искрено мисли, че името й е Клер. По някое време през второто десетилетие осъзна, че свекърва й отлично знае как е името й. И каква е професията й, макар да продължаваше да пита за работата й в някакъв митичен магазин за обувки. Разбира се, напълно възможно бе Питър да е казал на майка си, че Клара работи в магазин за обувки. Доколкото знаеше, при семейство Мороу всичко бе възможно. Особено ако става въпрос за криене на истината от роднините.

— Може би нещо за пиене? — попита художничката.

— Съпругът ми ще се погрижи за мен, благодаря.

Клара бе отпратена. Погледна часовника си. Минаваше пладне. Дали можеха да си тръгнат скоро? Ненавиждаше се за тази мисъл, но още повече ненавиждаше висенето тук. А една друга мисъл й бе още по-ненавистна — че смъртта на Джулия е огромно неудобство. Всъщност направо трън в задника. Ето. Призна го.

Искаше да си иде вкъщи. При своите неща, при своите приятели. Да работи върху самостоятелната си изложба. В мир.

Почувства се отвратително.

Обърна се назад и видя Бърт Фини със затворени очи.

Заспал.

„Мамка му, спи. Останалите се опитваме да се справим с тази трагедия, а той си подремва.“ Отвори уста да повика Питър, за да излязат на терасата. Копнееше за малко свеж въздух, за малка разходка в дъждеца. Каквото и да е — само да се махне от тази задушаваща атмосфера.

Но Питър отново бе изчезнал. В собствения си свят. Беше се вторачил в движението на молива си. Намираше равновесие в изкуството си — единственото място, където нищо не се случваше, освен ако той не пожелае. Линиите се появяваха и изчезваха единствено по негова воля.

Но кога спасителната лодка се превръща в затворнически кораб? Кога лекарството започва да работи срещу теб? Дали любимият й благороден, раним съпруг не бе избягал твърде далеч?

Как го наричаха? Опита се да си припомни разговорите с приятелката си Мирна в Трите бора. Бившата психоложка понякога говореше за това състояние. За хора, които халюцинират и губят връзка с действителността.

Ненормални.

Не, изтика думата надалече. Питър бе огорчен, наранен, но и блестящ. Намерил бе начин да се справи, начин, който му носеше едновременно облекчение и пари. Съпругът й бе един от най-уважаваните художници в Канада. Уважаваха го всички, освен собственото му семейство.

Мисис Мороу бе червива с пари, но нито веднъж не купи картина на собствения си син. Дори когато той и Клара почти умираха от глад. Предложи да им даде пари, но Питър избегна тази мина.

Клара се загледа в Мариана Мороу, която бавно се запъти към пианото. Томас бе станал от него и сега четеше вестник. По-малката сестра на Питър седна, заметна раменете си с шала и вдигна ръце над клавишите.

„Това ще ми дойде добре“ — помисли си Клара в очакване на шумно дрънкане и блъскане по инструмента. Каквото и да е, само да разкъса това изнервящо мълчание. Но Мариана сякаш свиреше във въздуха, така и не докосна с пръсти клавишите.

„За бога! — изкрещя наум Клара. — Никой от тях ли не може да направи нещо истинско?“

Огледа се и видя, че детето на Мариана е само.

— Какво четеш? — приседна до Бийн в нишата на прозореца.

Сериозното хлапе показа книгата. „Митове, които всяко дете трябва да знае“.

— Прекрасно. В библиотеката ли я намери?

— Не, мама ми я даде. Била е нейна. Виж. — Бийн й показа първата страница, на която имаше надпис „На Мариана за рождения й ден. От мама и татко“.

Клара усети, че очите й отново парят от сълзи. Бийн я погледна внимателно.

— Извинявай — каза художничката и попи влагата от лицето си с възглавница. — Държа се глупаво.

Но знаеше защо се разплака. Не за Джулия, нито за мисис Мороу. Сълзите й бяха за всички от семейство Мороу, но най-вече за родители, които правят подаръци и пишат „от“. За родители, които не са губили деца, защото никога не са имали.

— Добре ли си? — попита я Бийн.

Клара трябваше да утешава детето, а не то нея.

— Просто всичко е много тъжно — отвърна. — Съжалявам за леля ти. А ти как си? Добре ли си?

Бийн отвори уста и се разнесе музика. Или поне така й се стори за миг.

Клара се обърна и погледна към пианото. Мариана бе спуснала ръце върху клавишите и правеше нещо забележително. Намираше нотите. В правилния ред. Музиката бе изумителна. Лееше се плавна, страстна и естествена.

Беше великолепно, но и типично. Трябваше да се досети. Бездарният брат е брилянтен художник. Чалнатата сестра е виртуозен пианист. А Томас? Винаги бе смятала, че е точно това, което изглежда. Успешен изпълнителен директор в Торонто. Но семейство Мороу се подхранваше от притворството си. Какъв бе този мъж в действителност?

Клара се огледа и видя главен инспектор Гамаш. Стоеше прав до вратата и се взираше в Мариана.

Музиката спря.

— Ще ви помоля всички да останете в хижата поне още един ден, може и по-дълго.

— Разбира се — обади се Томас.

— Благодаря — каза главният инспектор. — Сега събираме веществените доказателства и по някое време днес един от агентите ми ще разпита всички ви. Дотогава можете да се движите навсякъде в пределите на имота. Би ли дошъл с мен? — Направи знак на Питър, който стана. — Бих желал да поговорим.

— Бихме искали да сме първи — заяви Сандра, докато неспокойно стрелкаше с поглед ту Питър, ту Гамаш.

— Защо?

Въпросът, изглежда, я изненада.

— Трябва ли да има причина?

— Би било добре. Ако имате належаща нужда, ще помоля инспектора да ви поеме първа. Има ли такава?

Сандра, която бе притискана от твърде много належащи нужди през целия си живот, замълча.

— Не искаме да говорим с инспектора — намеси се Томас, — а с вас.

— Опасявам се, че колкото и да ме ласкае вашето желание, именно инспектор Бовоар ще ви разпита. Освен ако не предпочитате агент Лакост.

— Тогава защо той получава вас? — Томас кимна рязко към Питър.

— Това не е състезание.

Томас Мороу втренчи в Гамаш поглед, който имаше за цел да го попари. Добре заучен поглед, усъвършенстван върху секретарки, изтъргували самоуважението си срещу заплата, и стажанти, които са твърде млади, за да различават грубиянина от истинския шеф.

Секунди преди да напусне стаята през вратата, водеща към градината, Гамаш погледна назад към членовете на семейство Мороу, които се бяха втренчили в него, застинали като в жива картина. Наясно беше, че един ден от тази картина ще излезе убиецът. И Арман Гамаш щеше да го чака.

* * *

Агент Изабел Лакост организира полицаите от местния участък на Surete и им раздаде задачите. Един екип за претърсване на стаите на персонала и външните постройки, друг — за хижата, а нейният щеше да обработи стаите на гостите.

Предупреди ги да са внимателни. Търсеха улики, но и убиец. Възможно бе да се укрива някъде наоколо. Малко вероятно, но възможно. Агент Лакост бе предпазлива по природа и благодарение на обучението си. Затова както винаги провеждаше търсенето с нагласата, че чудовището наистина е под кревата или дебне в гардероба.

* * *

— Мариана Мороу?

Инспектор Бовоар пристъпи в Голямата стая с усещането, че прилича на асистент на зъболекар. „Време е за вашата пломба.“ И те го погледнаха точно с очите на пациенти в чакалня на зъболекар. Страх у избрания, раздразнение у тези, които ще чакат още.

— Ами ние? — попита Сандра и се изправи. — Казаха ни, че можем да минем първи.

— Oui? — каза Бовоар. Никой нищо не му беше казал и той се досети защо. — Е, мисля да взема мадмоазел Мороу първа, за да може да се върне при — погледна към симпатичното русо хлапе в нишата на прозореца, зачетено в книгата си — своето дете.

Отведе Мариана в библиотеката и я настани на твърд стол, който бе донесъл отвън. Едва ли бе мъчение, но не обичаше заподозрените му да се чувстват прекалено удобно. Освен това искаше големия кожен стол за себе си.

— Мадмоазел Мороу — започна.

— О, я гледай, имате сандвичи! Нашите свършиха. — Стана и си взе голям сандвич с домат и дебело парче шунка, без да пита.

— Съжалявам за сестра ви — продължи Бовоар, като разчете времето за хапливите си думи така, че мазната уста на лакомата жена да е твърде пълна, за да може да отговори. Надяваше се да е намекнал достатъчно ясно „Вие явно не съжалявате“. Но като я гледаше как се тъпче с храна, реши, че обидата му е била твърде фина. Не харесваше тая жена. От всички Мороу, дори оная, нетърпеливата, най-малко харесваше тази тук. Разбираше Сандра. И той мразеше да чака. Не обичаше да наблюдава как сервират първо на други, особено ако той е дошъл преди тях. Не обичаше хората да се пререждат на опашките в магазините за хранителни стоки или да засичат нахално по магистралата.

Очакваше от тях да играят честно. Правилата означават ред. Без тях ще започнат да се избиват. Започва се с пререждане на опашка, с паркиране на места за инвалиди, с пушене в асансьора. И завършва с убийство.

Вярно, това бе малко преувеличено, но нещата следваха точно този ред. Ако се проследи достатъчно назад във времето, навярно ще стане ясно, че убиецът винаги е нарушавал правилата, защото се е смятал за по-добър от останалите. Бовоар не обичаше нарушителите на правилата. Особено ако бяха повити във виолетови, зелени и яркочервени шалове и имаха деца на име Фасул.

— Не я познавах добре, нали разбирате — изрече Мариана, след като преглътна и взе бутилка смърчова бира от подноса. — Нямате нищо против, надявам се?

Но я беше отворила още преди Бовоар да успее да каже нещо.

— Благодаря. Пфу! — Почти я изплю. — Божичко! Аз ли съм първата, която опитва това нещо? Някой от компанията производител пробвал ли е бирата изобщо? Има вкус на дърво.

Отвори и затвори уста като котка, която се опитва да махне нещо от езика си.

— Отвратителна е. Искате ли глътка? — Наклони кутийката към него.

Инспекторът присви очи и с изненада видя лека усмивка на неприятното й лице.

„Горката жена — помисли си. — Толкова грозна в едно толкова красиво семейство.“ Не беше фен на семейство Мороу, но не можеше да не признае, че са много представителни. Дори мъртвата жена бе запазила някаква красота, макар и смазана. А тази не притежаваше никаква.

— Не? — Отпи нова глътка и отново потръпна, но не я остави.

— Колко добре я познавахте?

— Беше десет години по-голяма от мен и ни напусна, преди да навърша дванайсет. Нямахме много общо. Тя си падаше по момчетата, аз — по комикси.

— Изглежда, не съжалявате, че е мъртва. Дори не изглеждате тъжна.

— Отгледана съм в семейство на лицемери, инспекторе. Обещах си да не съм като тях. Да не крия чувствата си.

— Съвсем лесно е, когато нямате чувства.

Това й затвори устата. Бовоар бе спечелил точка, но разпитът не вървеше. Не беше добре да говори само следователят.

— Защо държите да показвате всичките си чувства?

Усмивката изчезна и лицето й доби сериозен вид. Жената не стана по-привлекателна. Сега бе мрачна и грозна.

— Израснах в света на „Дисни“. Изглежда хубав отвън. Такава е идеята. Но отвътре всичко е механично. Никога не знаеш кое е реално. Твърде много учтивост, твърде много усмивки. Израснах в страх от усмивките. Никога не чуваш лоша дума, но и никога не получаваш подкрепа. Никога не знаеш какви са истинските чувства на хората около теб. Пазехме чувствата си скрити. И все още го правим. С изключение на мен. Аз съм честна за повечето неща.

Странно колко важна може да е една дума.

— Какво значи „повечето“?

— Ами, в моето семейство би било глупаво да казваш всичко.

Изведнъж стана престорено свенлива, почти флиртуваше. Отвратително.

— Какво не сте им казали?

— Дребни неща. Например как си изкарвам хляба.

— Какво работите?

— Архитект съм. Проектирам къщи.

Бовоар си каза, че му е ясно какви къщи проектира. От онези, дето впечатляват, но са безвкусно пищни, лъскави и големи. Крещящи постройки, в които никой не би могъл да живее.

— Какво друго пазите в тайна?

Мариана замълча, огледа се и се приведе към инспектора.

— Бийн.

— Вашето дете?

Жената кимна.

— Какво за Бийн? — Химикалката на Бовоар увисна над бележника му.

— Не съм им казала.

— Кой е бащата ли?

Нарушил бе основното правило при разпит. Отговорил бе на собствения си въпрос. Тя поклати глава и се усмихна:

— Разбира се, че не съм им казала кой е. За това няма отговор — изрече загадъчно. — Не съм им казала какво е Бийн.

Бовоар изстина.

— Какво е Бийн ли?

— Точно така. Дори и вие не знаете. Но за жалост, детето наближава пубертета и скоро ще стане очевидно.

На инспектора му бяха необходими няколко секунди, за да осъзнае смисъла на думите й. Изпусна химикалката си и тя се търколи от масата на покрития с килим под.

— Имате предвид, че не сте казали на семейството дали Бийн е момче, или момиче?

Мариана кимна и отпи дълга глътка от бирата.

— Всъщност не е толкова лоша. Предполагам, че човек може да свикне с всичко.

Бовоар се съмняваше. Вече петнайсет години разследваше убийства с главния инспектор, но още не бе свикнал с лудостта на англоезичните. Изглеждаше му бездънна и безцелна. Що за човек би пазил пола на детето си в тайна?

— Това е малък реверанс към родителите ми заради техните грижи, инспекторе. Бийн е моето дете и моята тайна. Не мога да ви опиша колко е хубаво да знаеш нещо, което другите не знаят, в семейство, където всички смятат, че знаят всичко.

„Шибани англета“ — помисли си Бовоар. Ако той самият опиташе това вкъщи, майка му щеше да го наложи с точилката.

— Не могат ли сами да попитат Бийн?

Жената избухна в смях и масата пред него се покри с пръски от домат.

— Майтапите ли се? Един Мороу да зададе въпрос? Да признае невежество? — Мариана се наведе заговорнически към инспектора и макар да не искаше, той също се наведе, за да се доближи до нея. — Тъкмо това е брилянтното. Тяхната арогантност е моето най-силно оръжие.

Бовоар се отдръпна. Отвратен. Как бе възможно една жена, една майка да прави такова нещо? Неговата собствена майка би умряла за него, би убила за него. Което е естествено. За разлика от неестественото нещо пред него.

— И какво ще правите, когато вече няма да е тайна, мадмоазел? Когато Бийн влезе в пубертета или един ден доброволно даде тази информация?

Проклет да е, ако попита за пола на хлапето. Нямаше да й направи удоволствието да признае, че му пука.

— Винаги ми остава името Бийн, с което да я тормозя.

— Нея?

— Майка ми.

Бовоар вече не издържаше да гледа тази жена, която бе родила биологично оръжие, прицелено в собствената й майка. Започваше да мисли, че са убили грешната сестра Мороу.

— Защо някой би искал да убие сестра ви?

— Под някой имате предвид един от нас, нали?

Не беше истински въпрос и Бовоар предпочете да замълчи.

— Не ме гледайте така. Не я познавах достатъчно добре, за да я убия. Нямаше я повече от трийсет години. Но мога да ви кажа едно, инспекторе. Колкото и далеч да бе от семейството, тя пак си оставаше Мороу. А всеки Мороу лъже и всеки Мороу пази тайни. Това е нашата валута. Не им вярвайте, инспекторе. Не вярвайте и на думичка, казана от тях.

Бовоар за първи път й повярва без никаква трудност.

* * *

— Джулия се скара с татко — заяви Питър. — Не знам за какво.

— Не ти ли беше любопитно? — попита Гамаш.

Двамата високи мъже вървяха по мократа морава на „Белшас“ и спряха на брега. Загледаха се в оловносивото езеро и мъглата, която скриваше отсрещния бряг. Прелитаха птици в търсене на насекоми, а от време на време над водата се разнасяше призрачен зов на гмурец.

Питър се усмихна едва-едва.

— У нас любопитството не се поощряваше. Считаше се за невъзпитано. Невъзпитано бе да задаваш въпроси, невъзпитано бе да се смееш прекалено силно или твърде дълго, невъзпитано бе да плачеш, невъзпитано бе да противоречиш. Така че, не. Не бях любопитен.

— Значи тя е напуснала дома, когато е била малко над двайсетгодишна. Томас трябва да е бил с няколко години по-голям, а ти на колко беше?

— На осемнайсет.

— Точно.

— Аз съм точен човек, както знаеш — каза Питър, този път с истинска усмивка. Започваше отново да диша, да се чувства като себе си. Погледна надолу и с изненада видя трохи по ризата си. Изтупа ги с ръка. После взе шепа камъчета.

— Джулия щеше да се зарадва на днешния ден — отбеляза, докато със замах хвърляше камъчета по повърхността на водата.

— Защо го казваш? — попита Гамаш.

— Прилича на ванкувърски ден. Разказваше ми колко унило било времето. Казваше, че й харесва.

— Потисната ли беше?

Питър се бе загледал в камъче, което отскочи четири пъти, преди да потъне.

— Да. Но аз винаги мисля за нея като за момиче на двайсет и една. Не съм я виждал много, след като ни напусна.

— Защо? — Гамаш се вгледа внимателно в него. Голямо неудобство беше да разследваш за убийство приятел. Но си имаше и своите предимства. Като например да знаеш кога крие нещо.

— Не сме сплотено семейство. Понякога се чудя какво ще стане, когато майка си отиде. Тя е човекът, когото идваме да видим. Другите просто присъстват.

— Може би трагедията ще ви сплоти.

— Възможно е. Би могло да се окаже благословия. Но не мисля така. Не исках да виждам Джулия, но и тя не искаше да ни вижда. Беше щастлива във Ванкувър с Дейвид и забрави за нас. И честно казано, не се сещах за нея в продължение на месеци, дори години.

— Какво ти напомняше?

— Моля?

— Какво събуждаше спомените ти за нея? Все нещо те е подсещало за сестра ти.

— Нищо особено.

— Разбираш, че не си говорим просто като приятели, нали? Тези въпроси са важни, дори да не ти изглеждат такива.

Гамаш прозвуча нетипично остро и всъщност Питър наистина бе забравил, че говори с началника на отдел „Убийства“ в Surete du Quebec.

— Извинявай. Защо съм се сещал за нея? — Замисли се, после внезапно осъзна какъв е отговорът. — Защото тя се обаждаше или пишеше. Получавахме картички от цял свят. Тя и Дейвид пътуваха много.

— Протягала е ръка към вас — изрече Гамаш.

— Само когато искаше нещо. Сестра ми може да е изглеждала мила и приятна, но беше много изкусна. Почти винаги получаваше желаното.

— И какво искаше? Със сигурност не пари.

— Не, имаше си предостатъчно. Мисля, че просто искаше да ни жегне. Да ни накара да се чувстваме виновни. Това бе малката й игричка. Изпращаше картички, обаждаше се по телефона от дъжд на вятър, но винаги се стараеше да разберем, че тя е тази, която е направила първата крачка. Че сме й длъжници. Беше едва доловимо, но ние от семейство Мороу, ако не друго, сме поне изтънчени.

„Не толкова, колкото си мислиш“ — каза си наум Гамаш.

— Алчно семейство сме, Гамаш. Алчно, и дори жестоко. Знам го. Защо, мислиш, живея с Клара в Трите бора? За да съм възможно най-далеч. Разпознавам спасението, когато го видя. А колкото до Джулия… Искаш да знаеш за нея, нали? — Запрати камък с все сила в стоманеносивите води на езерото. — Тя беше най-жестоката, най-алчната от всички нас.

* * *

Сандра угаси цигарата и с усмивка приглади панталоните си. Бяха й отеснели, но тя знаеше, че от провинциалния въздух нещата се свиват. После се върна обратно в хижата. Трапезарията бе празна. А там, в далечния й край, беше подносът с десерти.

Движение привлече погледа й.

Бийн.

„Какво прави това дете? Краде най-хубавите сладкиши, навярно.“

Двамата се гледаха втренчено и после Сандра забеляза нещо бяло, което проблясваше в ръката на Бийн. Приближи се още.

Беше бисквитка. Покрита с шоколад, но с пълнеж от маршмелоу. Шоколадовата обвивка вече бе изядена, така че бяха останали само пълнежът и бисквитата, които гузното дете държеше в ръка.

— Бийн, какво правиш?

— Нищо.

— Това означава, че правиш нещо непозволено. Хайде, казвай.

Точно тогава нещо тупна между тях и отскочи от пода. Сандра погледна нагоре. Високият като в катедрала таван, а на места и старите кленови греди, бяха осеяни с бисквитки. След като бе изблизало пълнежа им, детето ги бе хвърлило към тавана, за да се залепят там.

Цяло съзвездие от бисквитки.

По всяка вероятност бяха към пакет и половина.

Сандра погледна строго странното дете. И после, тъкмо когато понечи да го смъмри, от устата й се изплъзна нещо друго. Смях. Тих изблик на смях, после още един. Детето, стегнато в очакване на порицанието, я погледна изненадано. Но не беше толкова изненадано, колкото самата Сандра, която възнамеряваше да му се скара, а вместо това се разсмя.

— Искаш ли една? — Бийн протегна кутията и тя си взе.

— Правиш ето фака — зафъфли хлапето, докато отхапваше шоколадовото връхче. — После изблизваш пълнежа. — Направи го. — И я хвърляш силно нагоре.

Бийн подхвърли овлажнената бисквитка към тавана. Сандра наблюдаваше със затаен дъх дали лакомството ще залепне. Залепна.

— Опитай. Ще ти покажа.

Търпеливо и ясно детето, което бе родено за преподавател, научи Сандра как да лепи бисквитите по тавана. Оказа се, че тя има вроден талант, и скоро таванът на трапезарията бе напълно покрит с бисквитки — форма на изолация, каквато бароните разбойници и абнаките не бяха и сънували. Нито пък мадам Дюбоа.

Сандра напусна стаята усмихната, напълно забравила за какво е влязла там. Никога не бе искала деца, изискваха твърде много усилия. Но понякога в компанията на изключително дете, на добро дете, изпитваше болка. Не можеше да проумее как така дебелата, глупава, мързелива Мариана бе успяла да роди дете. Мисълта, че хлапето е чалнато, й носеше известна утеха. Но понякога забравяше да мрази Бийн. И ставаха ужасни неща.

— Къде беше? — попита Мариана, когато Сандра се върна. — Полицията те търси.

— Разхождах се. Чух Питър да си говори с оня главен инспектор и да казва нещо много странно. — Забеляза свекърва си и леко повиши глас: — Че смъртта на майка му щяла да е благословия.

— Не може да бъде — изрече Мариана с очевидно удоволствие. — Наистина ли?

— Не е само това. Каза, че Джулия била алчна и жестока. Представи си. Току-що си е отишла, а той вече злослови по неин адрес, и то пред чужд човек. Но може да не съм чула добре.

— Какво каза? — обади се мисис Фини от далечния край на стаята, като обърна мекото си розово лице към двете по-млади жени.

— Сигурна съм, че не е искал да каже това. Забравете го.

— Казал е, че Джулия е алчна и жестока? — Отново видя протегнатата бяла ръка на дъщеря си. Толкова типично бе за Чарлс да стори такава злина. И то на Джулия. Но той бе навредил на всички. И сега Питър продължаваше делото на баща си. — Няма да търпя това. Джулия беше най-доброто, най-чувствителното от всичките ми деца. И със сигурност най-любвеобилното.

— Съжалявам — продума Сандра и осъзна, че е почти искрена.

* * *

— Кой би искал да убие сестра ви?

Срещу Бовоар седеше Томас Мороу — човек, свикнал да ръководи, което си личеше дори насред тази пустош. Той приглади ленените си панталони и се усмихна чаровно:

— Джулия бе прекрасна жена. Никой не би пожелал смъртта й.

— Защо не?

— Не би ли трябвало да питате „защо“? — внезапно се смути Томас.

— Защо?

— А? — измънка Мороу, вече съвсем объркан. — Вижте, това е нелепо. Сестра ми е мъртва, но не може да е убита.

— Защо не?

Пак същия въпрос. Бовоар обичаше да стъписва свидетелите.

— Прекара голяма част от живота си във Ванкувър. Ако е ядосала някого достатъчно, че да я убие, този някой е там, не тук, не и насред тая пустош, по дяволите.

— Вие сте тук.

— Какво искате да кажете?

— Чух какво е станало снощи. В същата тази стая. Това май е петно от кафе.

Инспекторът стана, отиде до мястото и погледна надолу. Беше го видял по-рано, но обичаше да драматизира с подобни „внезапни“ открития.

— Тя не беше на себе си, беше разстроена.

— Какво я разстрои?

— През целия ден беше изнервена. Заради откриването на паметника. Тя и татко бяха скарани. Всички се развълнувахме, когато видяхме статуята, но Джулия като че ли го прие най-емоционално. Намираше се в труден момент от живота си. Наскоро бе преминала през отвратителен развод, отразен широко от медиите. Съпругът й беше Дейвид Мартин, както знаете.

Насочи сивкавосините си очи към инспектора, за да се увери, че той го е разбрал. Бовоар вече знаеше за Дейвид Мартин, но го заинтригува тонът на Мороу. Смесица от злорадо удоволствие и гордост. Задоволство, че сестра му е сгафила и се е омъжила за престъпник, и гордост, че престъпникът е един от най-богатите хора в Канада, дори след като върна онези пари.

— Кой би искал да види сестра ви мъртва?

— Никой. Беше семейна сбирка, щастлив момент. Никой не е желаел смъртта й.

Бовоар бавно обърна глава и се загледа навън в мъглата. Запази мълчание, но дори един Мороу не би могъл да пропусне значението на жеста. Ямата в земята зад тези прозорци опровергаваше думите на Томас Мороу.

„Не вярвайте и на думичка, казана от тях“ — заявила бе Мариана. И Бовоар не вярваше.

* * *

— Джулия имаше ли деца? — попита Гамаш, когато с Питър излязоха от гората й бавно се запътиха обратно към хижата.

— Не. Дори не знам дали с Дейвид са опитали. В нашето семейство не си падаме много по децата. Изяждаме малките си.

Гамаш остави думите да потънат в мъглата около тях.

— Какво мислиш за статуята на баща ти?

Питър не се притесни от внезапната смяна на темата.

— Не съм мислил за нея. Все тая ми е.

— Не е възможно. Би трябвало да имаш мнение поне като художник.

— О, да. Като художник, да. Виждам достойнствата й. Човекът, който я е направил, очевидно има техника. Не е лоша. Но явно никога не е срещал татко.

Гамаш продължи да върви, скръстил ръце на гърба, като постоянно местеше поглед от подгизналите си крака към хижата, която все повече наближаваха.

— Баща ми никога не е изглеждал така. Тъгата, или каквото там бе изписано на лицето на статуята, не му беше присъща. Само се мръщеше. И никога, никога не стоеше приведен. Беше огромен и… и… — Питър направи жест, сякаш скицира света. — Огромен. Той уби Джулия.

— Неговата статуя уби Джулия.

— Не, имам предвид, че я уби още преди тя да ни напусне. Отне духа й, смаза я. Смаза всички ни. Умираше си да чуеш това от мен, нали? Защо, мислиш, нямаме деца? Никой от нас. Виж моделите ни за подражание. Ти би ли искал?

— Има едно дете в семейството. Бийн.

Питър се прокашля многозначително.

Гамаш отново замълча.

— Бийн не скача.

Инспекторът спря, прикован от думите на събеседника си.

Бийн не скача.

— Моля?

— Бийн не скача — повтори Питър.

Дори да бе казал „Тостер, картина, колело“, едва ли щеше да прозвучи по-безсмислено.

— Какво искаш да кажеш? — попита Гамаш и внезапно се почувства много глупав.

— Бийн не може да се отдели от земята.

Арман Гамаш усети как влагата прониква в костите му.

— Краката на Бийн никога не се отделят от земята, поне не заедно. Детето не може или не иска да скача.

„Бийн не може да скача — помисли си инспекторът. — Що за семейство създава такова дете, неспособно да се отдели от земята дори за миг? Сякаш заседнало в нея. Как изразява вълнение? Радост?“ Но бързо намери отговора, като се замисли за детето и семейството му. Дотук вече десет години този проблем едва ли бе възниквал.

Арман Гамаш реши да звънне на сина си веднага щом се върне в хижата.