Луиз Пени
Камъкът на смъртта (14)

Глава единайсета

— Питър — прошушна Клара.

Съпругът й бе взел молив и листове с логото на хижата и с наведена сивокоса глава бе потънал в чертаене на концентрични линии, докато тя го наблюдаваше. Беше хипнотизиращо и успокояващо по начина, по който е успокояващо третото мартини. Чувстваш се добре, но само защото те вцепенява. Действието я унесе. Готова бе на каквото и да е, само и само да се разкара от тази стая, изпълнена с мълчалива и мрачна скръб.

В другата половина на Голямата стая Томас също бе свел сивата си глава. Над пианото. Нотите бяха бавни, колебливи, но след няколко минути Клара разпозна музиката. Поне този път не беше Бах. А Бетовен. „На Елиза“. Жива и жизнерадостна мелодия. И относително лесна за свирене. Дори тя би успяла да чукне с един пръст първите няколко ноти.

Но Томас Мороу я свиреше като погребален марш. Търсеше всяка нота, все едно мелодията се криеше. Изпълни траурната стая с такава болка, че накрая очите на Клара се насълзиха.

Пареха от усилието да ги скрие, но сълзите вече се стичаха по бузите й и всички ги виждаха.

Сандра давеше скръбта си с масленки, които гризеше на малки парченца една след друга. Мариана седеше до Бийн, преметнала завита с шал ръка около раменете на детето, зачетено в книга. Сега всички мълчаха, но преди минути Томас, Сандра и Мариана се бяха сгушили един до друг и си шепнеха. Клара се бе приближила, за да изкаже съболезнованията си, но те млъкнаха и я изгледаха подозрително. И тя ги остави.

Не всеки успява да се качи в лодката, припомни си. Но корабът „Мороу“ на Кралските канадски военноморски сили потъваше. Дори Клара го виждаше. Беше параход в ерата на джетовете. Мороу бяха наследствени богаташи в общество, в което всеки се издига според заслугите си. Камбаната биеше тревога. Но дори Питър, нейният прекрасен и внимателен съпруг, се бе вкопчил в останките.

Клара съзнаваше нещо, което членовете на семейство Мороу не знаеха. Все още. Бяха загубили нещо повече от сестра и дъщеря тази сутрин. Полицията бе на прага и Мороу щяха да загубят всички илюзии, които ги държаха над водата. И тогава щяха да станат като всички останали.

Майката на Питър седеше с изпънат гръб на канапето. Напълно неподвижна. С отсъстващ поглед.

„Дали не трябва да кажа нещо? — чудеше се Клара. — Да направя нещо?“ Заблъска главата си да измисли какво. Със сигурност имаше начин да предложи утеха на тази възрастна жена, която току-що бе загубила дъщеря си.

Какво да стори? Какво?

Вратата се отвори и се появи Арман Гамаш. Музиката спря и дори Питър вдигна поглед. След Гамаш влязоха инспектор Бовоар, агент Лакост и младата полицайка от Surete.

— Копеле мръсно! — Томас скочи толкова рязко, че пейката пред пианото се прекатури. Хвърли се към Гамаш.

— Томас — повелително изрече майка му.

Той спря. Мисис Фини се изправи и направи няколко крачки към средата на стаята.

— Този човек арестуван ли е? — Говореше на Бовоар, но посочи с кимване Гамаш.

— Позволете да ви представя главен инспектор Арман Гамаш, началник на отдел „Убийства“ в Surete du Quebec — каза Бовоар.

Всички членове на семейство Мороу, освен Питър и Клара, се взряха във вратата в очакване там да се появи големият шеф. После бавно и мъчително върнаха втренчени погледи обратно към едрия мъж пред тях. Към продавача.

— Този? — продума Мариана.

— Това шега ли е? — С всяка своя дума Сандра пръскаше трохи от масленки по килима.

— Bonjour — поклони се Гамаш сериозно. — Опасявам се, че наистина говори за мен.

— Вие сте ченге? — запита Томас, като се опитваше да проумее факта, че главният заподозрян се е превърнал в главния инспектор. — Защо не ни казахте?

— Не смятах, че има значение. Тук всички сме гости, нищо повече. До тази сутрин. — Обърна се към мисис Фини. — Желаете ли още да видите дъщеря си? Не можех да го разреша преди, защото трябваше да обработим местопроизшествието. Но трябва да ви предупредя…

— Няма нужда от предупреждения, главен инспектор. Знам, че няма да е приятно. Заведете ме при Джулия.

Възрастната жена мина решително покрай него и Клара бе впечатлена от способността й да проявява гъвкавост дори в момент на скръб. Да приеме Гамаш като главен инспектор, докато Томас и Мариана все още стояха втренчени в него, зяпнали и изпълнени с подозрение. Тя също така прие първа от роднините факта, че Джулия наистина е мъртва. Но дали не беше прекалено бързо, зачуди се Клара.

Гамаш наблюдаваше мисис Фини, докато тя вървеше към вратата. Вече не можеше да бъде заблуден. По-рано сутринта, в мига преди да й каже за Джулия, бе забелязал орловия поглед, с който тя обходи стаята, за да види кой е там и кой липсва. Кое обичано дете е загубено. Видял бе онова, което тя пазеше скрито.

— Моля, другите да останат тук — заяви главният инспектор, макар никой от семейството да не бе помръднал. Освен Бърт Фини.

Той спря на крачка от Гамаш, но погледът му бе фокусиран върху лампа и шкаф за книги.

— Налага се да настоя — изрече старецът.

Инспекторът се поколеба. Виждаше лице на страхливец, пепеляво и почти нечовешко. Но постъпката бе благородна. Кимна.

Оставиха младата полицайка в стаята и Гамаш се зачуди чия задача е по-ужасна.

* * *

Докато приближаваха жълтата полицейска лента, отново ги застигна „На Елиза“, добре познатото произведение на Бетовен. Дъждът почти бе спрял и по склоновете на планините пълзеше мъгла. Всичко бе в сиво-зелени оттенъци, а между нотите се чуваше падането на дъждовните капки от листата.

По нареждане на Гамаш екипът, който работеше на местопроизшествието, се оттегли, когато мисис Фини дойде да види дъщеря си. Сега те стояха в полукръг до гората и наблюдаваха как възрастната жена — толкова крехка и розова — върви към дупката в земята.

Докато се приближаваше, мисис Фини виждаше само весело пърхащата полицейска лента. Жълта. Любимият цвят на Джулия. Женствената й дъщеря, която обичаше да се преоблича, да играе роли и да се гримира; обичаше обувките и шапките. Обичаше вниманието.

После видя застаналите в полукръг до гората мъже и жени, които я наблюдаваха. А над тях — ожесточеното, натежало небе.

Горката Джулия.

Айрин Фини забави крачка. Не разбираше празнината, нито бе мислила за нея. Но разбра твърде късно, че е трябвало. После осъзна, че тя изобщо не е празна. Дори сега, когато бе на крачка от нея, долавяше шепота. Празнината искаше да узнае нещо.

„В какво вярваш?“

Ето какво изпълваше празнината. Въпросът и отговорът.

Айрин Фини спря. Още не бе готова да се изправи пред онова, което бе длъжна да види. Изчака Бърт. Без да поглежда, усети, че той е там, и направи крачка. Още една и щеше да види.

Поколеба се и после я направи.

Това, което съзря с невиждащ поглед, се заби право в сърцето й. Само след миг бе запокитена отвъд скръбта, в пустиня, където не съществуваше ни мъка, ни загуба, ни страст.

Издиша. После още веднъж.

Прошепна единствената молитва, която си спомни.

Потъвам в сън и през нощта пази, о, Боже, моята душа.

Видя разперените ръце на Джулия. Видя как пръстчетата, пухкави и мокри, стискат палеца й в бебешката вана, сложена в старата кухненска мивка в първия им апартамент. Неин и на Чарлс. „Чарлс, какво стори?“

В съня ми смърт ли ме отнеме, душата ми дано Бог вземе.

Поднасяше тази вечерна молитва като дар на празнината, но бе твърде късно. Тя бе погълнала Джулия, а сега поглъщаше и нея. Вдигна поглед към човешките лица до гората, но те се бяха променили. Бяха безизразни като репродукции. Нереални. Гората, тревата, главният инспектор до нея, дори Бърт. Всички бяха изчезнали. Вече не бяха реални.

„В какво вярваш?“

В нищо.

* * *

Гамаш мълчаливо ги отведе в хижата, уважаваше тяхната нужда да останат насаме с мислите си. Когато се върна, видя, че кранът е пристигнал.

— Идва съдебният лекар. — Лакост кимна към жена на около трийсет години, която носеше панталони, леко лятно яке и гумени ботуши.

— Доктор Харис — помаха й с ръка Гамаш, след което отново се обърна, за да наблюдава вдигането на статуята.

Бовоар ръководеше операцията и в същото време разгонваше мухите около себе си. Това объркваше оператора на крана, който погрешно приемаше ръкомаханията на младия инспектор за направления и на два пъти едва не изпусна статуята обратно върху Джулия Мартин.

— Шибани буболечки! — изръмжа Бовоар и огледа останалите от екипа, които работеха спокойно и методично. — На никого ли не му пука? Божичко!

Плесна се отстрани по главата, за да смаже една муха. Не я уцели.

— Bonjour — кимна леко Гамаш на съдебния лекар.

Шарън Харис поздрави с кратка усмивка. Знаеше, че главният инспектор изисква благоприличие на местопрестъплението, особено в присъствието на трупа. Това бе рядкост. Повечето такива места бяха пълни със задници, а твърде често и с отвратителни коментари, изречени от мъже и жени, уплашени от видяното. Хора, които смятаха, че сарказмът и грубите забележки държат чудовищата на почетно разстояние. Не беше така.

Главен инспектор Арман Гамаш бе подбрал в своя екип мъже и жени, които навярно също се бояха, но имаха куража да се издигнат над страховете си.

Докато наблюдаваше как статуята се отделя от мъртвата жена и от земята, застанала до Гамаш, доктор Харис долови лек дъх на розова вода и сандалово дърво. Неговият аромат. Обърна глава и се вгледа за миг в главния инспектор, в профила на изразителното му лице. Спокоен, но бдителен.

У него имаше някаква старовремска изисканост, която й създаваше усещането, че е в компанията на дядо си, макар инспекторът да бе само с двайсетина години по-стар от нея, а може би и по-малко. Щом статуята закръжи над платформата, доктор Харис сложи ръкавиците и се зае с работата си.

Виждала бе и по-лоши неща. Далеч по-лоши. Случаи на ужасяваща смърт, за които не би могло да се търси отмъщение, защото няма друг виновен, освен съдбата. „Може би и тази смърт е такава“ — помисли си, като погледна към обезобразеното тяло и обратно към статуята. И към постамента.

Коленичи и заразглежда раните.

— Бих казала, че е мъртва от дванайсет часа, може би и повече. Дъждът усложнява нещата, разбира се.

— Защо? — попита Лакост.

— Няма буболечки. Количеството и видът на насекомите ни казват от колко време е мъртъв човек. Но силният дъжд ги е спрял. Те са като котките. Мразят дъжда. Сега, след като дъждът…

Погледна към Бовоар, който се въртеше в луд танц и се пляскаше с ръце.

— Ето — посочи доктор Харис към една от раните, — виждаш ли?

Лакост надникна. Права беше. Нямаше буболечки, макар че няколко вече бяха започнали да кръжат.

— Ха, това е интересно — отбеляза съдебният лекар. — Виж тук.

На пръста й имаше кафяво петно. Лакост се наведе по-близо.

— Пръст?

— Пръст — потвърди доктор Харис.

Лакост повдигна вежди озадачено, но не каза нищо. След няколко минути съдебният лекар се изправи и отиде при главния инспектор.

— Мога да кажа как е умряла.

— Заради статуята?

— Възможно е. — Докторката се обърна, за да погледне към левитиращата статуя, а после и към нейния постамент.

— Това е по-интересният въпрос — заяви Гамаш, разчел мислите й.

— Снощи имаше сериозна буря — напомни доктор Харис. — Може да я е повалила.

— Подлудяват ме — приближи се към тях Бовоар. Лицето му бе зацапано със ситни лунички от размазани насекоми. Погледна към спокойния и невъзмутим Гамаш. — Не ви ли хапят?

— Не. Съзнанието над материята. Всичко е в главата, инспекторе.

Бовоар знаеше, че това е вярно, но само до известна степен. Току-що бе вдишал рояк мушици и беше сигурен, че няколко са влетели в носа му. Внезапно бръмчене в ухото го предупреди, че или получава удар, или някаква муха току-що е влетяла там:

„Моля те, нека да е нещастен случай. Нека си ида вкъщи при барбекюто, при охладителя за бира, при спортния канал. При климатика.“

Заби пръст в ухото, но жуженето се премести по-навътре.

Чарлс Мороу се отпусна върху мръсната платформа. Лежеше на една страна, с протегнати ръце и тъжно лице, омазан в собствената си кръв и плът.

Гамаш пристъпи до ръба на дупката в земята. Всички наблюдаваха, докато главният инспектор гледаше надолу към нея. Стоеше неподвижно, само сви дясната си ръка бавно в юмрук.

После даде знак на екипа и мигновено закипя трескава дейност по събиране на улики. Жан Ги Бовоар пое ръководството, а Гамаш се върна при крана.

— Вие ли го поставихте на постамента? — обърна се инспекторът към краниста.

— Не бях аз, шефе. Кога е свършена работата? — запита мъжът, докато обезопасяваше и покриваше Чарлс Мороу за пътуването до двора на Surete в Шербрук.

— Вчера, в ранния следобед.

— Почивният ми ден. Бях за риба на езерото Мемфремагог. Мога да ви покажа снимките и улова. Имам ловен билет.

— Вярвам ви — усмихна се Гамаш успокоително. — Може ли да го е направил някой друг от вашата фирма?

— Ще питам.

Минутка по-късно се върна.

— Звъннах във фирмата. Хванах боса. Самият той е сложил статуята. Работим често с хижата и когато мадам Дюбоа се обадила за тази поръчка, босът решил, че трябва да я свърши най-печеният. Никой не е по-добър от него.

Изрече думите с известна доза сарказъм. Очевидно бе, че този човек не би имал нищо против шефът му да се е издънил колосално. И ако можеше да помогне за прецакването му, толкова по-добре.

— Може ли да ми дадете името и координатите му?

Кранистът доволно връчи визитна картичка, на която името на собственика бе подчертано.

— Моля, предайте му, че ще го очаквам в участъка на Surete в Шербрук след около час.

— Шефе… — Работникът тъкмо си бе тръгнал, когато доктор Харис приближи.

— Възможно ли е бурята да е направила това? — запита Гамаш, като си припомни светкавиците и яростния „ангелски боулинг“. А дали не бяха крясъци, или събаряне на статуи?

— Да е съборила статуята? Може. Но не го е направила.

Гамаш обърна изненадан поглед към съдебния лекар.

— Откъде сте толкова сигурна?

Доктор Харис вдигна пръст. Агент Лакост, която стоеше до него, направи гримаса. Не беше просто пръст. Гамаш повдигна вежди и се ухили. Наведе се по-близо, вторачен в кафявото петно.

— Това бе под тялото й. Ще видите още, като го вдигнем.

— Прилича ми на пръст — заяви Гамаш.

— Пръст е — потвърди доктор Харис. — А не кал.

— Какво означава това? — Инспекторът все още бе озадачен.

— Означава, че не я е убила бурята. Била е на земята, преди стихията да започне. Под нея е сухо.

Гамаш мълчеше, все още смилаше информацията.

— Да не казвате, че статуята е паднала и я е смазала, преди бурята да се разрази?

— Това е факт, инспекторе. Земята е суха. Нямам представа как е паднало онова нещо, но не е заради бурята.

Всички се загледаха в машината, която бавно и внимателно зави покрай тях. На шофьорското място седеше кранистът, а до него — полицай от Surete. Кранът зави по черния път и потъна в гъстата гора.

— Кога започна бурята? — Зададе въпроса не само на доктор Харис, но и на себе си.

Тя замълча и се престори, че мисли. Беше си легнала в девет вечерта с кутия бисквитки, диетична кола и „Космополитън“ и хич не й се искаше доброволно да сподели тази информация. Посред нощ се събуди и откри, че няма ток, а къщата се тресе от бурята.

— Ще звъннем в метеорологичната служба. Ако те не знаят, метрдотелът със сигурност ще е наясно — заяви Гамаш и се върна към ямата. Докато я разглеждаше, забеляза нещо, което трябваше да види още в началото. Джулия бе с дрехите, които той помнеше от предната нощ.

Нямаше дъждобран. Нямаше шапка. Нито чадър.

Нито дъжд.

Била е мъртва, преди стихията да се развихри.

— Има ли рани по тялото?

— На пръв поглед няма. Ще направя аутопсията следобед и ще ви съобщя. Нещо друго, преди да я отнесем?

— Инспекторе? — провикна се Гамаш и Бовоар се приближи към тях, като бършеше ръце в мокрите си панталони.

— Не, ние свършихме. Пръст. — Погледна дланите си и го изрече така, както хирург би казал „микроби“.

Пръстта, тревата, калта и насекомите бяха нещо неестествено за Бовоар — неговата естествена среда включваше одеколон и хубава коприна.

— Това ми напомни за нещо — каза Гамаш. — Някъде тук има гнездо на пчели или оси. Внимавайте.

— Лакост, гнездото? — рязко вдигна глава Бовоар, но Изабел Лакост продължи да се взира в мъртвата жена. Постави се на нейно място. Представи си как тя се обръща. Как вижда статуята да прави невъзможното, немислимото: пада към нея. Как се приготвя да отблъсне атаката с ръце.

Беше инстинктивно движение.

Но Джулия Мартин бе разперила ръце.

Главният инспектор мина покрай Лакост и застана пред постамента. Посегна и плъзна ръка по мокрия мрамор. Повърхността бе съвършено гладка. Но това не беше възможно. Статуя с тегло от няколко тона би оставила белези, драскотини, вдлъбнатини. А тази повърхност бе недокосната.

Сякаш статуята никога не е била там. Гамаш съзнаваше, че се оставя на въображението. Но знаеше също така, че се нуждае от него, ако иска да хване убиеца. А убиец имаше. Не се и съмняваше в това. Въпреки живото си въображение главният инспектор знаеше, че статуите не слизат от пиедесталите си.

И ако не бе намесена магия, нито бурята, тогава бе нещо друго. Човек.

Някой някак си бе успял да повали масивна статуя, тежаща тонове. Така, че да се стовари върху Джулия Мартин.

Била е убита. Не знаеше кой го е направил, нито как.

Но щеше да узнае.