Луиз Пени
Камъкът на смъртта (34)

Глава трийсет и първа

— Изгубеният рай — изрече главен инспектор Гамаш, след като зае мястото си в центъра на групата и вдигна ръка, за да накара членовете на семейство Мороу да замълчат. — Да имаш всичко и да го загубиш. Около това се върти целият случай.

Стаята бе препълнена с хора: персонала на хижата, полицаи и доброволци. И семейство Мороу. Рен-Мари седеше тихо встрани. Дошла бе бързо от Трите бора, щом научи какво е станало.

— За какво говори? — прошепна високо Сандра.

— Поема от Джон Милтън — обясни мисис Фини, седнала с изпънат гръб до съпруга си. — За изхвърлянето на дявола от рая.

— Точно така — заяви Гамаш. — Кривването от правия път. Трагедията в Милтъновата поема е, че сатаната е имал всичко, но не го е съзнавал.

— Той е падналият ангел — намеси се мисис Фини. — Вярвал е, че е по-добре да управляваш в ада, отколкото да служиш в рая. Бил е алчен.

Погледна към децата си.

— Но какво е рай и какво е ад? — попита Гамаш. — Зависи от гледната ни точка. Аз обичам това място. — Огледа стаята и хвърли поглед през прозореца. Навън дъждът вече бе спрял. — За мен това е раят. Виждам тишина, спокойствие и красота. Но за инспектор Бовоар тук е ад. Той вижда хаос и неудобства, и буболечки. И двете са верни. Въпрос на възприятия. Умът е място в себе си и в себе си той може от рая да направи ад или от ада — рай — цитира главният инспектор. — Още от началото, дори преди смъртта на Джулия Мартин, усещах, че има нещо нередно. Спот и Клер, омразните липсващи членове на семейството, се оказаха Питър и Клара, мила двойка и мои добри приятели. Не без недостатъци — Гамаш отново вдигна ръка, за да възпре Томас, който бе готов да излее списъка с провиненията на брат си, — но хора с добро сърце. И все пак те бяха заклеймени като отвратителни. Тогава разбрах, че това семейство не е съвсем наясно с реалността. Възприятията на членовете му бяха изкривени. Каква беше причината?

— Трябва ли да има причина? — попита Клара.

— За всяко нещо си има причина — обърна се към нея главният инспектор. — Семейството вижда Томас като изключителен пианист, полиглот и бизнесмен. И все пак свиренето му е просто добра техника, кариерата му е посредствена и той не говори френски. Междувременно бизнесът на Мариана процъфтява, тя свири на пиано със страст и умение, има изключително дете и все пак я третират като егоистичната малка сестра, която нищо не прави както трябва. Питър е надарен и успешен художник — Гамаш мина през стаята и застана до раздърпания, замаян мъж, — има прекрасен брак и много приятели. И все пак вие го смятате за алчен и жесток. А Джулия — продължи той — е сестрата, която си замина и бе наказана за това.

— Не беше така — намеси се мисис Фини. — Тя избра да си отиде.

— Но вие сте я принудили. И какво бе нейното престъпление?

— Тя посрами семейството — заяви Томас. — Станахме за посмешище. Джулия Мороу е добра с устата.

— Томас! — прекъсна го рязко майка му.

Семейство Мороу бяха отхвърлени от обществото. С подигравки и присмех.

Изгубеният рай.

Затова си бяха отмъстили на доброто дете.

— На Джулия сигурно й е било много трудно да дойде на това семейно събиране — изрече Мариана.

Бийн седеше в скута й за първи път от години и детските крака висяха на сантиметри над земята.

— О, моля ти се — обади се Томас. — Сякаш ти пука, Магила.

— Престани да ми викаш така.

— Че защо? Можеш да измамиш него — погледна към Гамаш, — той не те познава. Но ние те знаем добре. Беше егоист като дете и сега си същата. Затова ти казвахме Магила. За да помниш какво причиняваше на татко. Едно нещо искаше от теб — да го целунеш, като се прибере у дома. А какво правеше ти? Стоеше на приземния етаж и гледаше онова смешно телевизионно предаване. Предпочиташе филмчето за горилата пред татко. И той го знаеше. А когато накрая дойдеше да го целунеш, ревеше. Разстроена, че са те накарали да сториш нещо, което не искаш. Ти разби сърцето му, Магила. Всеки път, когато те наричам така, искам да си спомняш болката, която му причиняваше като дете.

— Спри. — Мариана скочи на крака. — Никога. Не. Е. Било. Заради. Предаването. — Думите изскачаха, сякаш водеха битка с нея, сякаш отчаяно искаха да си останат вътре. — Беше. Заради. Клетката.

Сега от устата на Мариана не излизаше нито звук. Тя стоеше онемяла, с отворена уста, от която се проточи тънка лига като струйка прозрачен мед. Бийн стисна ръката й и тя започна да диша отново, заплака с хлипане и вопли като шляпнато новородено.

— Беше заради клетката. Всеки ден тичах вкъщи от училище, за да гледам горилата Магила в нейната клетка. И се молех днес да си намери дом. Да бъде осиновена. И обичана.

Вдигна глава нагоре и се втренчи в гредата над себе си. Видя как тя потрепери и се посипа фин прах и мазилка. Мариана се стегна. После всичко спря. Гредата бе издържала. Не падна.

— И затова проектирате красиви домове за бездомните — обади се Гамаш.

— Мариана — изрече тихо Питър и тръгна към нея.

— А ти! — Думите на Томас изригнаха между Питър и сестра му и го спряха. — Ти си най-непочтеният от всички. Ти, който имаше всичко, искаше още повече. Ако в това семейство има дявол, това си ти.

— Аз? — продума Питър, зашеметен от атаката, която бе злобна дори по стандартите на семейство Мороу. — Казваш, че съм имал всичко? Ти в кое семейство си живял? Ти си този, когото обичаха майка и татко. Ти получи всичко, дори неговите… — Спря, защото си спомни плясъка и вълничките, които се разпростряха под формата на концентрични кръгове по спокойното езеро.

— Какво? Неговите копчета за ръкавели? — Томас се разтрепери от ярост, като си помисли за оръфаните маншети на бялата риза, която висеше в гардероба на стаята му. Старата риза на Чарлс Мороу, която Томас бе взел в деня, когато баща му умря. Единственото, което бе поискал. Ризата от гърба му. Която все още миришеше на баща му. На скъпи пури и благоуханен одеколон.

А сега копчетата ги нямаше. Заради Питър.

— Нямаш представа, нали? — изсъска злобно. — Дори не можеш да си представиш какво е да се налага да си най-добрият през цялото време. Татко го очакваше от мен, майка също. Не можех да се проваля.

— Та ти се проваляше през цялото време — намеси се Мариана, която вече се бе възстановила. — Но те отказваха да го видят. Ти беше мързелив и лъжец, а те мислеха, че си перфектен.

— Знаеха, че съм единствената им надежда — отвърна Томас, без да отмества очи от Питър. — Ти беше такова разочарование.

— Питър никога не е разочаровал баща си.

Хората от семейство Мороу рядко чуваха този глас. Обърнаха се да погледнат към майка си, а после към мъжа до нея.

— Чарлс никога не е очаквал от теб да си най-добрият, Томас — продължи Бърт Фини. — И никога не е искал нищо друго за теб, Мариана, освен да си щастлива. Така и не повярва на онова нещо, написано за Джулия на стената в тоалетната.

Старият мъж се изправи с мъка.

— Обичаше рисуването ти — обърна се към Питър. — И твоята музика, Томас. Обичаше духа ти, Мариана, и винаги говореше колко силна и добра си. Обичаше всички ви.

Думите му, по-опасни от всяка граната, експлодираха насред семейството.

— Точно това отгатна Джулия — заяви Фини. — Осъзна, че тъкмо заради това баща ви се е въздържал да ви дава подаръци и пари. Тя, която имаше всичко, знаеше колко празни са тези неща. Разбра, че вече е получила всичко, което има стойност. От своя баща. Обич, насърчение. Това искаше да ви каже тя.

— Глупости — обади се Томас и седна обратно до Сандра. — Той я изрита от къщата. Колко обич се крие зад тази постъпка?

— Съжаляваше за това — призна Фини. — Винаги е съжалявал, че не защити Джулия. Но беше упорит човек, горд. Не можеше да признае, че е сбъркал. Опита се да се извини по негов си начин. Обади й се във Ванкувър, когато откри, че се е сгодила. Но неговата неприязън към Мартин провали всичко. Чарлс имаше нужда да е прав. Беше добър човек, измъчван от лошо его. Плати висока цена за този свой недостатък. Но това не означава, че не ви е обичал всички. Включително и Джулия. Просто не можеше да го покаже по начина, по който вие искахте.

„Това ли е трябвало да разбера? — чудеше се Питър. — Не са били важни думите в странното послание, а самият факт, че съм получил бележка?“

Никога не използвай първата кабинка в обществена тоалетна.

Почти се усмихна. Трябваше да признае, че това бе напълно в стила на Мороу.

— Беше жесток — настоя Томас, който не искаше да се откаже.

— Баща ви не спря да търси човека, който написа онези думи. Мислеше, че по този начин ще покаже на Джулия колко много я обича. И накрая го намери.

Настъпи продължителна тишина, прекъсната от тихо прочистване на гърло.

— Не е възможно. — Питър се изправи и приглади с ръка косата си. — Татко никога не ми е казвал за това.

— Че защо да ти казва? — попита Томас.

— Защото аз написах онези думи.

Не се осмеляваше да погледне към майка си.

— Да — потвърди Фини. — Така каза и баща ти.

Останалите от семейство Мороу зяпнаха безмълвни.

— Как е разбрал? — попита Питър. Усети, че му се завива свят и започва леко да му се гади.

— Написани бяха във втората кабинка. Само ти и той знаехте правилото. Това бе личният му подарък за теб.

Питър си пое рязко въздух.

— Написах онези думи, защото тя ме засегна. И защото исках татко само за себе си. Не желаех да го деля с никого. Не можех да понеса факта, че той обича Джулия. Исках да съсипя отношенията им. И го направих.

— Нищо ли не чу от думите ми? — Сега Бърт Фини владееше вниманието на всички присъстващи. Гамаш доброволно бе отстъпил мястото си. — Няма как да съсипеш нещо, което не е твое. Не разполагаш с подобна власт, Питър. Чарлс обичаше сестра ти през целия си живот. Не би могъл да унищожиш тази обич. Той знаеше какво си направил.

Фини се взря в Питър и той го умоляваше мислено да спре дотук. Да не казва нищо повече.

— И пак те обичаше. Винаги те е обичал.

Изгубеният рай.

Фини не би могъл да изрече по-жестоко твърдение от това. Питър е бил обичан от баща си през цялото време, а не мразен. Изтълкувал бе добротата като жестокост, щедростта като подлост, подкрепата като ограничение. Ужасно бе, че са му предлагали обич, а той е избрал омразата. Превърнал бе рая в ад.

Гамаш пристъпи напред и отново пое задълженията си.

— Семето на едно убийство обикновено покълва години преди това — обясни. — И то като черния орех се нуждае от дълго време, за да порасне и да стане отровно. И точно така е станало тук. Направих голяма грешка още в самото начало. Предположих, че убиецът е член на семейството. Това едва не струва живота на Бийн. — Обърна се към детето: — Много съжалявам.

— Вие спасихте живота ми.

— Много мило, че го приемаш така. Но аз направих грешка. Огромна. Гледах в грешната посока.

— Какво ви насочи към Патнод? — попита Клара.

— Беше толкова необичаен случай — отвърна Гамаш. — Не заради извършителя, нито дори заради мотива. А заради начина, по който бе извършено убийството. Как бе възможно статуята да падне, без дори да надраска пиедестала? — Главният инспектор се обърна към Питър: — Помниш ли деня на откриването, когато всички отидохте да се разходите с лодката? Стояхме на пристана и Бийн долетя като хала през моравата, облян в сълзи.

— Детето беше ужилено от оса — изрече художникът.

— Не от оса, а от пчела — поправи го Гамаш. — От медоносна пчела.

— Извинявайте — намеси се Клара, — но какво значение има дали е било пчела, или оса?

— Фактът, че беше медоносна пчела, издаде Патнод. Това бе съдбоносната улика, единственото нещо, върху което той нямаше контрол. Позволете ми да обясня.

— Моля — обади се мисис Фини.

— Хижата „Белшас“ има свои собствени кошери. Намират се ей там. — Посочи към гората. — Шеф Вероник е засадила полянка с орлов нокът и детелина и е сложила кошерите в средата й. Медоносните пчели могат да прелитат много големи разстояния, за да търсят храна, но ако тя е наблизо, не си правят този труд. Орловият нокът е засаден там, за да няма нужда пчелите да напускат полянката и да притесняват гостите на хижата. И в течение на много години резултатът бил толкова добър, че ние дори не знаехме за съществуването на тези кошери.

— До ужилването на Бийн — обади се Питър, който все още бе объркан.

— Честно казано, не знаех каква е разликата между ужилване от пчела и от оса — призна главният инспектор. — Но инспектор Бовоар се заинтересува много от медоносните пчели.

Гамаш не поясни защо.

— Според него осата и другите пчели никога не оставят жилото си. Затова могат да жилят много пъти. Но медоносната пчела работничка жили само веднъж. Оставя в раната жилото си и мъничка торбичка с отрова, което я убива. Точно както при ужилването на Бийн. Детето не беше на полянката с кошерите, когато бе ужилено, а в другия край на имота. — Главният инспектор показа с ръка посоката. — Играеше си около пиедестала на статуята. Какво е търсила медоносна пчела там, толкова далеч от полянката с орлов нокът? Особено на място, където всички цветя умираха, поразени от черния клен?

— Какво е правила там пчелата? — озадачи се мадам Дюбоа.

— Това е една от онези малки загадки, които не те оставят на мира. Разследванията на убийства са пълни с тях. Някои са важни, други са просто част от бъркотията на ежедневния живот. Тази загадка обаче се оказа от решаващо значение. Разбрах го вчера на пикника по случай Деня на Канада.

— Наистина ли? — изненада се Клара и си припомни обяда в Трите бора. Цялото село бе излязло на площада, децата бяха пощръклели заради празничното си меню от сладолед, газирани напитки и бонбони маршмелоу.

— Какво видя там? — попита го Рен-Мари.

— Видях пчели и мравки, привлечени от локвички кола, както и разсипана сол — отвърна той.

— И аз ги видях — обади се Питър, — но те не ми подсказаха нищо.

— Помниш ли как се разля колата?

— Момченцето я блъсна по масата — припомни си художникът.

— Блъсна я върху разпиляната сол — уточни Гамаш. — Майка ти направи нещо подобно, когато говорих с нея тази сутрин.

Питър се обърна изненадан към майка си.

— Не съм правила такова нещо.

Гамаш отиде до бюфета и взе деликатна порцеланова захарница.

— Може ли? — обърна се към мадам Дюбоа, която кимна.

Тогава главният инспектор свали покривката на една от масите и разкри дървената повърхност отдолу. Стар чам, груб на допир. Гамаш свали похлупака, обърна захарницата и изсипа захарта върху дървото.

— Да не сте полудели? — попита мисис Фини, но и тя като всички останали се доближи до масата, върху която сега се издигаше пирамида от ситна бяла захар.

Гамаш разнесе с длан захарта и тя покри половината от дървената повърхност.

— Тази сутрин, докато говорехме на терасата, вие държахте подобна захарница — каза главният инспектор на възрастната жена. — Когато се ядосахте, започнахте да я движите напред-назад върху захарта, която се бе разсипала.

— Не съм се ядосала.

— Моя грешка — заяви Гамаш. — Навярно трябваше да кажа „когато се развълнувахте“.

Мисис Фини не изглеждаше много доволна от избора му на думи.

— Важното е, че захарницата се плъзгаше върху захарта. — Инспекторът показа, като я плъзна леко напред-назад. — Момченцето вчера направи нещо подобно, но не толкова грациозно. То просто засили кутийката от безалкохолното си през разсипаната сол ето така.

Гамаш сложи захарницата в единия край на масата и я бутна напред. Тя се плъзна по повърхността и спря на ръба.

— Сега вижте какво ще стане в другата половина на масата. Там, където няма захар.

Опита отново същото движение, но този път порцелановата захарница почти не помръдна. Задра в грубата повърхност и спря след миг.

— Ето как е било извършено убийството.

Гамаш вдигна поглед и видя, че не го разбират. Всъщност неговата публика изглеждаше значително по-объркана от преди.

— Тази сутрин се обадих в музея на Роден в Париж и говорих със служител от архива им, който е чувал за тази техника. Служител в гробището „Кут де Неж“ също знае за нея, но каза, че не я използват от години. Това е стар трик за местене на статуи.

— Все още ли говорим за кутийката кола? — попита Питър. — Или за захарницата?

— Говорим за статуята на баща ти. Пиер Патнод е работил едно лято в гробище и е видял как поставят статуите там. По онова време старите работници все още използвали тази техника.

Главният инспектор взе захарницата и отново я бутна през масата. Този път тя не спря на ръба, а падна отстрани. Бовоар я улови в последния момент.

— Voila! — заяви Гамаш. — Убийство. Според служител на музея „Роден“, когато са поставяли „Гражданите на Кале“, първо са насипали слой захар върху пиедестала, за да могат после да наместят правилно скулптурата. Сантиметър насам, сантиметър натам, леко извъртане. Точно преди да пристигне статуята на баща ти, Пиер Патнод е направил същото. Изсипал е слой захар върху постамента.

— Навярно е отишла доста захар — обади се Клара.

— Така е. Събирал я е в продължение на дни. Затова хижата неочаквано се оказа без захар. Той я е крадял. Помните ли колко бял е пиедесталът?

Всички кимнаха.

— Метрдотелът е предположил, че един слой бяла захар ще остане незабелязан. Особено ако разгони всички оттам и остави край постамента само мадам Дюбоа и оператора на крана, които трябвало да внимават за други неща.

Сега вече всички си представиха сцената. Видяха как Чарлс Мороу се понася от камиона, увиснал на куката и здраво овързан, докато присъстващите са приковали поглед в него със затаен дъх и молитви да не падне. И как той бавно, много бавно се спуска към пиедестала.

— Не забелязахме захарта дори по време на церемонията по откриването — заяви Клара. — Видяхме само насекоми.

— Привлечени от захарта — допълни Гамаш. — Колийн, младата градинарка, спомена за кошмарите си с мравки и аз предположих, че е видяла мравки, плъзнали по тялото на статуята. Но не е било така. Съдебният лекар дори ни каза, че заради тежкия дъжд не е имало мравки. Колийн ги е видяла преди падането на статуята. По пиедестала и краката на Чарлс Мороу. — Погледна към градинарката и тя кимна. — Захарта е привлякла всички насекоми от околността. Когато видях осите и мравките по разлятата кола, разбрах, че са привлечени от нещо сладко.

— Медоносна пчела — поклати глава Питър. — Чудя се дали Патнод е осъзнал колко изобличаваща е появата й?

— Такова мъничко създание. Пчеличка. Кой би предположил, че тя ще издаде убиеца — каза Клара.

— Любопитното при тази стара захарна техника е, че тя не е устойчива на промените във времето — обясни Гамаш. — При един добър дъжд захарта се разтваря, статуята ляга плътно на пиедестала и остава там завинаги.

— А ако не завали? — попита Питър. — Какво става тогава?

— Просто се измива с маркуч. Колийн би могла да забележи захарта, но не и при шока, който изживя в онзи момент.

— И все пак това не означава, че го е направил Пиер — намеси се мадам Дюбоа. — Всеки един от нас би могъл да отмъкне захарта.

— Така е. Той беше най-вероятният извършител, но аз се нуждаех от повече. И го получих от Габри, когато той ни разказа за името си. Габри е съкратено от Габриел, разбира се. Рен-Мари спомена за имената на децата ни, които също като неговото звучат еднакво добре и на английски, и на френски.

— Спомням си — обади се тя.

— Това беше улика. Както и твърдението „всички се връщат за тази седмица“. Човек се „връща“, когато е от същото място. Дейвид Мартин каза на инспектор Бовоар, че се е връщал в Монреал. Връщал се е. До този момент смятах, че той е англичанин от Британска Колумбия, но да допуснем, че е от Монреал и името му е Давид Мартан. — Гамаш го изрече с френско произношение. — Когато се върнах в хижата, един от първите разговори, които проведох, беше с Мартин. Той потвърди, че е от Монреал и че някой си Франсоа Патнод се е включил в негова ранна злощастна инвестиционна сделка.

Предаде им какво бе разказал метрдотелът в кухнята.

Докато главният инспектор говореше, Бовоар се огледа и видя шеф Вероник, която бе застанала до кухненската врата и слушаше. И внезапно осъзна коя е тя и защо го е привлякла толкова силно.