Ч. Дж. Бокс
Извън системата (9)

9

— Е, Джо — губернатор Спенсър Рулън се приведе към него в салона на общинската библиотека, — готов ли си за една последна мисия, рейнджър?

— Може би, ако знам за какво става въпрос — отвърна Джо и се поотпусна леко.

Рулън имаше навика да навлиза в личното пространство на хората, които се опитва да убеди в нещо. Целта му бе да скъси дистанцията със събеседника и да го накара да направи нещо или да приеме мнението му.

Рулън се подсмихна и се огледа. Притежаваше типичния за един политик навик да оглежда периодично помещението, за да види кой с кого разговаря, кой заговорничи с някой конкурент или кой се е запътил към него.

Губернаторът бе едър и червендалест. Вървеше леко приведен напред, сякаш се канеше да отвори с глава всяка затворена врата, изпречила се на пътя му. Усмихваше се лукаво и намигваше на всеки, когото срещнеше, сякаш двамата споделяха обща тайна. Ако трябваше да бъде описан с две думи, те бяха внушителен и непредвидим.

— Разполагам само с няколко минути, тъй като никой не ме очаква тук, а и няма да говоря аз, а Колтър — продължи Рулън и кимна към кандидат-губернатора, който обикаляше салона.

Мерибет бе застанала пред подиума и преглеждаше нахвърляното по-рано приветствие, което щеше да произнесе след няколко минути.

Джо носеше сако и вратовръзка и в мига, в който ги сложи сутринта, те му напомниха защо толкова ги мрази. Но тъй като ставаше въпрос за политическо събитие, не искаше да бъде с униформа. Знаеше, че повечето хора няма да го познаят без червената риза, шапката „Стетсън“, пистолета и значката. Губернатор Рулън обаче го бе познал и го бе спрял в задната част на салона.

Докато Джо оглеждаше малобройните гости, видя Алън да се здрависва с шериф Рийд в инвалидния му стол. Алън изглеждаше сърдечен и непринуден. Джо долови няколко думи от разговора им и реши, че Алън разпитва Рийд за ловеца на елени и мечката стръвница. Историята бе раздухана от медиите благодарение най-вече на туитовете на Тайлър Фринк.

Колтър Алън бе висок, с широки рамене, дълга посребрена коса, брадичка на кинозвезда и гъсти вежди. Носеше сако от камилска вълна, тясна кожена вратовръзка и леко протрити каубойски ботуши — традиционната униформа на щата Уайоминг, помисли си Джо.

Алън бе следван по петите от Т. Клитъс Глат, новия главен редактор на „Раундъп“, единствения седмичник в Седълстринг. Глат бе висок и прегърбен, лицето и вратът му бяха покрити с петна, очилата му бяха кацнали на върха на носа му, а репортерският му бележник бе в постоянна готовност да увековечи всеки по-интересен коментар на Алън. Сред любимите теми на постоянните клиенти на ресторант „Бърг-о-Парднър“ по време на сутрешното им кафе бе търсенето на отговор на въпроса защо издателят на „Раундъп“ бе избрал тъкмо Т. Клитъс Глат за главен редактор. Трудовата биография на Глат включваше позиции от рода на редактор в голям вестник в един от най-южните щати и автор на рубрика в чикагски всекидневник, откъдето бил уволнен заедно с по-голяма част от новинарски екип в резултат на съкращаване на персонала.

Впоследствие Глат обиколил страната надлъж и нашир, работил във все по-малки и незначителни вестници, трупал горчивина и жлъч и накрая се озовал в „Раундъп“.

Още в първите си седмици начело на малкия седмичник Глат показа недвусмислено, че презира град Седълстринг, окръг Тен Слийп, щата Уайоминг, политиците (и особено губернатор Рулън), учителите, полицаите, целия район на Скалистите планини и всеки, който не приемаше изпълнените му с високомерен сарказъм седмични редакционни коментари. Последният му дитирамб, насочен против болния от параплегия шериф Майк Рийд (приятел на Джо), бе озаглавен „Устремени към некомпетентност?“.

Рулън се обърна отново към Джо и отбеляза:

— Виждам Клитъс Глат. Отначало побеснявах, когато четях редакционните му коментари, но сега мога само да го съжалявам. Сигурно не е лесно да се вземаш толкова на сериозно, а никой да не чете статиите ти. — Той кимна към Глат. — Май няма представа, че хората се абонират за парцаливия му вестник заради некролозите, полицейските сводки и спортните репортажи от гимназиалните мачове. Жалка работа! — И продължи: — Както и да е, когато чух от хората на Алън, че подготвя предизборна обиколка в района на Бигхорн, попитах дали мога да дойда. По дяволите, самолетът му е по-хубав от моя и исках да се кача в него. Ще му липсва, когато спечели поста и се принуди да използва служебната машина.

Въпросният служебен самолет на Рулън бе малка реактивна чесна със символа на щата — кон, изправен на задните си крака — на опашката. Позивната му бе „Рулън-Едно“.

— Понякога най-добрият начин да кажеш нещо е да не кажеш нищо — заяви Рулън. — Няма нужда да държа реч, да го подкрепям, да правя каквото и да било. Достатъчно е да се появя тук. Посланието ми е достатъчно ясно. Който се интересува, ще го разбере. Надявам се Колтър да го оцени. — Помълча и добави: — Ще видим, когато напусна поста.

Джо кимна. Рулън често правеше изказвания, които можеха да бъдат тълкувани по няколко различни начина. Това бе една от многото му дарби.

— Помниш ли — продължи Рулън, — когато те изпратих в окръг Уийл? Тогава решихме, че един ловен инспектор няма да предизвика подозрения в окръг, пълен с параноидни шизофреници, които никога не са проявявали здравия разум да гласуват за мен.

— Разбира се, че помня — отвърна Джо.

— И двамата знаем, че отначало не потръгна добре, но в крайна сметка успя да свършиш работата. Ти притежаваш необикновени умения. Всичко, което правиш, изглежда толкова непохватно, че в крайна сметка нажежава обстановката и води до истинска касапница или пълен разгром. Ненадминат си в това отношение. Нямам представа как го постигаш.

— Аз също — отвърна Джо и се изчерви.

— Трябва да го направиш отново — каза губернаторът. — Не се притеснявай, ще го уредя с твоята шефка. Най-добре да се захванеш с тази работа, а аз ще я уведомя впоследствие. Така ще има с какво да ме запомни.

— Ловният сезон едва започна, а имаме и стръвница, която уби ловец. Сигурен съм, че сте чули за случая. Смятате ли, че моментът е подходящ?

Рулън изгледа Джо така, сякаш не можеше да повярва какво наивно изказване е направил.

— Кой казва, че преследването на стръвницата не може да те отведе в друг окръг или в друг щат? Толкова ли необичайно ще бъде, ако потърсиш на друго място тази твоя изгубена мечка?

— Предполагам, че не, но може да се окаже чиста загуба на време.

— Толкова години минаха, а ти така и не се научи да разсъждаваш като държавен служител! — възкликна Рулън. — Прахосването на време е част от играта. Виж какво, Джо, остават само две седмици до изборите. След това навлизам в преходен период, който продължава до полагането на клетва от страна на Алън. Не ми остава много време.

— Разбирам — отвърна Джо, макар нищо да не разбираше.

— Когато времето ти в политиката започне да изтича, ставаш свидетел на странни неща — продължи Рулън. — Служители, които довчера са заставали мирно, изведнъж започват да мърморят и да изпълняват нарежданията ми неохотно. Хората забравят да станат на крака, когато вляза в стаята. Сякаш вече работят за следващия губернатор, който несъмнено ще бъде Колтър. Аз обаче не съм се предал и искам да свърша едно-две неща, преди да си тръгна. Получих обаждане от един дарител за моите кампании, доктор Кърт Бъколц. Познаваш ли го?

— Не.

— Добър човек, честен и праволинеен. Организирал е няколко събития за набиране на средства в ранчото си, макар убежденията му да са крайнодесни. Живее в долината на Норт Плат между Саратога и реката. Познаваш ли района?

— Доста добре — отвърна Джо, който бе помагал на свой колега от този участък в разследването на случай на бракониерство.

Смяташе планинската долина, заобиколена от три страни с високи стръмни склонове, за едно от най-красивите места в целия щат. Често си казваше, че ако инспекторът на окръг Саратога напусне, може да се кандидатира за мястото му.

— Знаеш ли кой живееше в ранчото на Бъколц през последните няколко месеца?

— Не.

— Наистина ли не знаеш?

— Наистина.

— Твоят стар приятел Нейт Романовски и онази готина мацка.

Джо отстъпи крачка назад, смаян от новината.

— Нейт?

— Добрият доктор го укриваше от федералните. И аз не знаех, докато не ми каза. Явно Романовски не те е уведомил заради онова глупаво споразумение с федералните, което бе принуден да подпише.

Джо потри челюст и забеляза, че Мерибет го наблюдава строго от другия край на салона. В първия момент реши, че се опитва да отгатне за какво си говорят с Рулън. Сетне осъзна, че е прочела по устните му името Нейт.

— И къде е Нейт сега? — попита Джо.

— Точно това искам да разбереш.

Джо поклати глава напълно объркан. Защо губернатора го бе грижа за Нейт Романовски? Доколкото Джо знаеше, Нейт не бе нарушил споразумението да не извършва престъпления на територията на щата Уайоминг.

Рулън се приведе още по-близо, за да не може никой да ги чуе. Джо забеляза с периферното си зрение, че Алън и малката му свита приближават. Кандидатът напредваше откъм дъното на салона със скорост едно ръкостискане в минута. Вече бе овладял характерното за опитен политик умение да се преструва, че посвещава цялото си внимание на човека, с когото разговаря, и използваше следващото ръкостискане, за да се придвижи към следващия събеседник. Антуражът му се състоеше от мъж и жена с официални костюми и снизходителни изражения. И двамата държаха папки в ръце.

— Не става въпрос единствено за твоя приятел — каза Рулън. — Бъколц ми разказа, че е бил посетен от четирима загадъчни федерални агенти, които се представили с фалшиви имена и му дали фалшиви визитки. Пристигнали специално за да се срещнат с Романовски. Агентите отпратили доктора и съпругата му и прекарали два часа с твоя приятел. Накарали доктора да напусне собствения си дом. Що за арогантност! На следващия ден Романовски изчезнал. Оставил на Кърт бележка с благодарности за помощта, в която изразява надежда един ден да се върне и да му се отблагодари за услугата. Докторът казва, че Романовски изнесъл всичките си неща от къщата и взел соколите със себе си.

— Ами Оливия Бренън? — попита Джо.

Рулън сви рамене.

— Изобщо не я спомена, затова предполагам, че не е била там.

— Но федералните не са го арестували, нали? — продължи с въпросите Джо.

— Не. Което също изненадало доктора. Всички знаем, че федералните го издирват. Непрекъснато получаваме запитвания от ФБР и Министерството на правосъдието, които се интересуват дали разполагаме с информация за местонахождението му. Не, докторът смята, че тези типове са го вербували за някаква мисия.

— Някаква представа каква или къде? — попита Джо.

— Това е едно от нещата, които искам да разбереш. Знаеш отношението ми към проклетите федерални ченгета, които идват в моя щат и си въобразяват, че те са господарите тук. Толкова пъти съм им повтарял, че искам предварително да ме уведомяват какви са ги намислили. Чуя ли, че шайка федерални ченгета са тормозили местен фермер и са подбрали един от гласоподавателите ми, кръвта ми кипва.

Лицето и вратът на Рулън почервеняха, докато изричаше тези думи. Джо ги бе чувал и преди.

— Накарах хората ми да се свържат с Чак Кун от ФБР — продължи губернаторът, споменавайки името на федерален агент, когото Джо харесваше и на когото имаше доверие, — но той не знаеше нищо. Което означава, че не ФБР, а някоя друга агенция си пъха носа в моя щат и си прави каквото си иска. Проява на добро възпитание и професионална вежливост е да уведомиш местните власти, когато пристигнеш в чужд град, знаеш това. Толкова пъти съм ги предупреждавал да внимават какви ги вършат в границите на нашия щат.

Джо бе съгласен с него. Веднъж губернаторът дори бе заплашил на всеослушание федерални агенти с арест, но така и не бе изпълнил заканата си.

Рулън продължи:

— Смятаме, че имаме най-обща представа къде е отишъл Романовски. Свързано е с поредица от престъпления, извършени през последните месеци на магистрала 1–80. Откраднати камиони от паркингите, изчезнало едрогабаритно оборудване от енергийни компании, такива неща. Федералните не казват какво точно търсят и държат моите хора в неведение. Започнат ли да се държат по този начин, първото, което ми минава през ума, е терористична заплаха.

— Наистина ли? — попита Джо. — Къде точно на магистралата?

Междущатската магистрала 1–80 прекосяваше Южен Уайоминг от едната граница на щата до другата. Тя започваше в Сан Франциско и свършваше в Тийнек, Ню Джързи. Минаваше покрай градове като Сакраменто, Оукланд, Рино, Солт Лейк Сити, Шайен, Омаха, Де Мойн, Чикаго, Толедо и Питсбърг. Отсечката, която пресичаше Уайоминг, се славеше с най-голямата надморска височина и най-трудния терен, а снежните бури често я правеха непроходима през зимата. В рамките на щата тя свързваше Шайен с Ларами, Роулинс и Рок Спрингс. Между тези градове се простираха хиляди километри планинска пустош. Джо се стремеше да избягва този район, но това невинаги бе възможно.

Губернаторът заяви:

— Моите хора в криминалния отдел подочули от информатори за необичайна дейност в Червената пустиня.

— Наистина ли?

— Знам, знам, в нея няма нищо, освен пясъци и ветрове. Но пък е точно на границата с Колорадо. Първата ми мисъл бе, че използват пустинята, за да препродават марихуана. Нали знаеш, че там я легализираха. Струва ми се обаче, че тук се крие нещо по-голямо. И мисля, че трябва да започнеш да издирваш Романовски именно от Червената пустиня.

И така, в последните ми дни на този пост използвам цялата си власт, за да ти наредя да намериш Романовски и да откриеш какво са намислили онези федерални ченгета. Иди в района и започни да търсиш. Придържай се към ролята си на ловен инспектор. Ако изпратя някой от криминалния отдел, федералните веднага ще надушат и ще разберат, че съм намислил нещо. Дръж хората ми в течение на всичко, което откриеш, а в случай че попаднеш на нещо голямо, свържи се директно с мен. Можеш да използваш средства от фонда ми за представителни разходи, но не прави неразумни покупки — скъпи коли и такива неща. Когато откриеш Романовски и разбереш какво са поискали от него федералните, свържи се с мен, за да ми докладваш. После ще ги погна като побесняла росомаха.

Джо все още не можеше да осмисли целия този порой от информация и искаше да зададе куп въпроси. Колтър Алън обаче се приближаваше. Проправяше си път към мястото, на което стояха, и всеки момент щеше да застане пред тях. Трябваше да се здрависа само с още няколко души.

Джо попита:

— Ами ако не успея да открия Нейт, преди да изтече мандатът ви?

— И ти ли, а? — възкликна Рулън, преструвайки се на обиден. Сетне се ухили и тупна шеговито Джо по рамото. — Вече ми пазят място в една много влиятелна адвокатска кантора. Партньорите разбират, че ще посветя първите няколко години на съдебни процеси, за да осъдя всички копелета, които са се опитвали да ме прецакат по време на моето губернаторство, а това са предимно хора от Вашингтон и някои федерални агенции. Смятах да започна с Агенцията за защита на околната среда, данъчните и здравното министерство, но тези смешници, които са си позволили да тормозят доктора и да пращат твоя приятел в пустинята, ще заемат първото място в списъка.

— Новият губернатор ще ме подкрепи ли в това разследване?

— Ще го помоля — отвърна Рулън с небрежен тон. — Има нещо, което трябва да ти кажа. Знам, че си затънал до гуша в онези сметки от болницата. Знам и че проблемът се дължи на обстоятелството, че федералното правителство промени правилата за здравното осигуряване тъкмо когато дъщеря ти пострада, затова никой не знае кой закон да приложи или какво точно покрива здравната ти застраховка на щатски служител. Не бива да страдате, защото правителството ни е некомпетентно. Този случай е от голямо значение и ще ми помогне да отключа много врати. Съдействаш ли ми, Джо, ще се заема с него и ще осъдя тези копелета. Най-малкото, което ще постигнем, е сключването на споразумение, благодарение на което да избегнеш със сигурност фалита.

Джо беше изумен.

— Благодаря.

Служителят на Алън с папката в ръка стоеше на по-малко от метър от тях. Опитваше се да привлече вниманието на Рулън. Губернаторът обаче отказваше да го погледне.

— Ти си добър човек, Джо. Имаш чудесна съпруга и невероятно семейство. Работил си усилено за мен и си поемал рискове, които не е трябвало да поемаш. Това е най-малкото, което мога да направя за теб. Ще накараме тези политически бездарници да страдат.

— Губернатор Рулън, може ли за минутка? — настоя служителят с папката.

Рулън потупа Джо по рамото, което означаваше, че разговорът им е приключил. Въпросите, които Джо искаше да зададе — като например Къде точно в Червената пустиня? — трябваше да почакат. Но Червената пустиня бе огромна!

Колтър Алън леко побутна своя човек, за да мине покрай него. Дори не забеляза Джо.

— Спенсър, питах се дали не искаш да кажеш няколко думи преди речта ми?

Рулън направи гримаса на отвращение.

— Не, по дяволите!

— А ще застанеш ли поне до мен? Нали разбираш, заради фотографите?

Погледът на Джо сновеше между настоящия и бъдещия губернатор, сякаш наблюдаваше тенис мач.

— В никакъв случай.

Алън помръкна.

— Аз съм тук — обясни Рулън. — Това е достатъчно.

— Сигурен ли си?

— Ако продължаваш да настояваш, може да приема и тогава да кажа нещо, което не си искал да чуеш.

Алън не знаеше какво да каже. В този момент Джо чу добре познат глас:

— Аз съм Мерибет Пикет, директор на библиотеката на окръг Тен Слийп. Бих искала да приветстваме господин Колтър Алън, кандидат за поста губернатор, който с радост подкрепи местния данък от един цент, средствата от който ще бъдат използвани за ново разширение на библиотеката…

Джо наблюдаваше как Алън възвръща невъзмутимото си изражение, обръща се и тръгва към подиума, сякаш разговорът с Рулън изобщо не се бе състоял.

— Не съм сигурен какво ще излезе от него — прошепна Рулън на Джо. — Всички смятат, че работата е много лесна, но само докато седнат зад бюрото. Може да се окаже, че е бил по-щастлив, докато е обикалял важно-важно из Биг Пайни и си е въобразявал, че знае всички отговори. Надявам се да не се вслушва прекалено много в своите спонсори и да не оплеска нещата в щата.

Джо почти не чуваше думите му. Вече обмисляше пътуването на юг и издирването на Нейт Романовски. Новото назначение, което излизаше далече извън рамките на обичайните му служебни задължения, го изпълваше едновременно с чувство на радост и вина. Знаеше, че винаги когато излезе извън обичайната си среда, показва най-доброто — а понякога и най-лошото — от себе си.

Зачуди се какво ли според федералните се случва в Червената пустиня. Със сигурност ставаше въпрос за нещо много по-сериозно от препродажба на марихуана, купена съвсем законно в Колорадо, макар че и тази практика бе започнала да се превръща в проблем.

И на каква ли мисия бе потеглил Нейт?