Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джо Пикет (16)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Off the Grid, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2021)
Разпознаване, корекция и форматиране
sqnka (2021)

Издание:

Автор: Си Джей Бокс

Заглавие: Извън системата

Преводач: Милко Стоименов

Година на превод: 2016

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Обсидиан

Град на издателя: София

Година на издаване: 2016

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Абагар“ АД — В. Търново

Излязла от печат: 24.03.2016

Редактор: Кристин Василева

Технически редактор: Мария Славкова

Коректор: Симона Христова

ISBN: 978-954-769-402-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/14969

История

  1. — Добавяне

32

Седмица по-късно Джо Пикет и Нейт Романовски седяха в просторна стая без прозорци в сградата на Министерството на вътрешната сигурност на булевард „Бишъп“ в Шайен. Бяха помолени да изчакат тук пристигането на губернатора. На губернатора и на един „специален гост“, както се бе изразил Рулън в записа, оставен на телефонния секретар на Джо.

Масата бе продълговата, с формата на ковчег, а около нея бяха подредени двайсетина стола на колелца. Пред всеки от тях бе поставена месингова табелка. Джо разпозна имената на местни, щатски и федерални служители. На двете срещуположни стени бяха поставени монитори, в масата имаше отвори за кабели за свързване на различно комуникационно оборудване.

Явно това бе залата, предположи той, в която всички важни клечки се срещат в случай на природни бедствия или улични вълнения. Начело на масата бе поставена табела с името на губернатор Спенсър Рулън. Надписът на вратата гласеше: ситуационна зала.

Лиза Каспър седеше вдясно от празния стол на губернатора. Зачела се е в купчината документи пред себе си толкова усърдно, помисли си Джо, за да не й задаваме въпроси.

Ситуационната зала се огласяше от тихото бръмчене на климатичната инсталация и луминесцентните лампи, които хвърляха силна бяла светлина от тавана. Бетонните стени бяха боядисани в бледозелено. Подът бе покрит с тъмносив мокет, който му придаваше вид на асфалт.

Всичко в тази зала, а и в цялата сграда, между другото, бе безлично, бездушно и бюрократично. Това, помисли си Джо, е причината да не мога да работя в кабинет от девет до пет.

— Кой е специалният гост? — обърна се Джо към Каспър.

Тя не вдигна поглед от много важните си документи, но страните й поруменяха леко.

— Не можеш да кажеш или не искаш?

— Моля те, Джо.

— Ясно.

Джо се обърна към Нейт. Когато пожелаеше, приятелят му умееше да стои спокоен и невъзмутим като някои от своите закачулени соколи. Джо не го чуваше дори да диша.

— Знаеш ли, някога в тази сграда се помещаваше централата на Управлението по лов и риболов — каза той. — Идвах тук от време на време.

Нейт не показа с нищо, че е чул Джо.

— Сега всеки щат има такава сграда — продължи Джо. — След Единайсети септември.

Патериците на Нейт бяха подпрени в ъгъла, а левият му крак бе изпънат под масата. Самият той бе седнал леко извърнат встрани. Всеки път когато излезеше от състоянието на своеобразна кома, в която сам се бе поставил, той помръдваше на стола, за да облекчи натиска върху седалищните мускули. И всеки път на лицето му се появяваше болезнена гримаса.

Джо продължаваше да страда от многобройните рани и охлузвания по цялото си тяло. В болницата в Шайен, където го бяха откарали пилотите на хеликоптера, хирургът бе извадил повече от дузина парчета от камъни и куршуми, включително едно от врата, пропуснало каротидната артерия само на сантиметър. А преди да легне на операционната, дори не бе подозирал, че е ранен там.

Целият бе покрит с шевове и лейкопласти. Придвижваше се с мъка като осемдесетгодишен старец. Когато го видя за пръв път, след като го изписаха от болницата, Шеридан предложи да го увият с опаковъчно фолио с балончета за седмица-две. Мерибет одобри идеята, а Джо само изсумтя.

Бе оставил шапката си на масата пред себе си. Тя също бе пробита от шрапнел. Беше се събудил първата нощ в болницата и бе заварил две сестри да пъхат пръст в дупките и да се смеят.

— И сега какво? — обърна се Джо към Каспър.

— Моля те, Джо…

— Кога ще дойде губернаторът?

— Предполагам, скоро. Не мога да му се обадя, защото трябваше да оставя мобилния си телефон, преди да вляза тук. Това помещение е подсигурено срещу подслушване.

— Защо се срещаме тук? — попита Джо. — Кой би могъл да ни шпионира?

* * *

Още втората вечер сред пристигането им в болницата, Джо и Нейт се срещнаха в един тъмен ъгъл на фоайето на третия етаж. Джо бе прекосил смълчания коридор с болезнено куцане, а Нейт се бе появил в инвалиден стол. Разговаряха в продължение на два часа и обсъдиха всеки детайл от случилото се в Червената пустиня.

Историята на Нейт за съня, за Росомахите, за Иби и Саид и стрелбата в третата барака звучеше толкова невероятно, че Джо не можеше да повярва.

— Връщам се в затвора — каза му Нейт. — Цялата сделка, която сключихме, се крепи на лъжите им. Те преследваха собствени цели, които нямаха нищо общо с онова, което ми бяха казали.

Когато Джо се опита да възрази, Нейт го помоли да замълчи и добави:

— Шеридан може да вземе моите птици, ако успее да ги хване. Време е да усъвършенства уменията си в лова със соколи. По-добре това, отколкото да се размотава с разни анархисти.

Джо бе на същото мнение.

 

 

По стълбите в коридора отекнаха стъпки и Лиза Каспър вдигна поглед. Джо проследи погледа й, насочен към вратата. После чу Рулън да казва на някого:

— Изчакай тук, докато те повикаме. Няма да се бавим.

Губернаторът влезе с гръм и трясък в Ситуационната зала, понесъл обемиста кутия, вързана с панделка. Затръшна вратата със здрав ритник, нанесен с петата на каубойския му ботуш, и тя се затвори с шумно изщракване.

— Поздрав за героите! — изрече той с широка усмивка. — Изглеждали сте и по-добре, но можеше да е и по-зле! Слава богу, че кавалерията пристигна в последния момент.

Той се запъти към другия край на стаята, за да седне начело на масата. Джо остана изненадан как един-единствен човек може за миг да изпълни с присъствието си помещение, което до този момент е изглеждало празно.

Рулън спря зад Джо и каза:

— Така и не успях да участвам в сражение, докато бях в армията. Как ти се стори, Джо?

— Ужасно.

Рулън кимна.

— Така си и мислех. А вие, господин Романовски?

Мълчанието на Нейт подсказваше, че е участвал в толкова много битки, че не му се говори за това.

— Така си и мислех.

Губернаторът придърпа стола си, отпусна се тежко на него и плъзна кутията по масата. Тя спря пред Джо.

— Отвори я — каза Рулън.

Джо развърза панделката и извади отвътре чисто нова сребристобяла шапка „Стетсън“.

— Тази шапка струва две хиляди и петстотин долара — усмихна се Рулън. — Сто процента кожа от бобър, размер седем и четвърт. Не попива влага и е мека като възглавница. Поизноси ли се, трябва само да я изпратиш на производителя и ще ти я върнат като нова. Погледни вътре.

Джо я обърна. Върху лентата от вътрешната страна пишеше:

На моя рейнджър Джо Пикет

от губернатора на Уайоминг Спенсър Рулън.

— Кажи, ако не ти става, ще я сменим — продължи Рулън. — Взех размера от твоята прекрасна съпруга. Отначало не искаше да ми го казва, защото ми беше сърдита. Моля се да ми прости някой ден.

— Не мога да я приема — каза Джо. — Прекалено е…

— Носи проклетата шапка — отвърна Рулън. — Само гледай да не я прострелят като предишната. Не мисля, че могат да поправят дупка от куршум.

Той отметна глава назад и се засмя. В отговор Джо се усмихна. Смени внимателно старата си шапка с новата. Но щеше да продължи да носи простреляния си „Стетсън“, когато обикаляше участъка си.

— Трябва да я носиш — настоя Рулън, — тъй като това е единственото нещо, което ще получиш като компенсация за случилото се в Червената пустиня. Няма да има медал, премия, пресконференция, на която да похваля твоята себеотдайност, патриотизъм и чувство за дълг.

Преди Джо да отвърне, че всичко е наред, че най-важното за него е било да открие Нейт и да спаси Шеридан, Рулън заяви:

— Това просто не се е случвало. Разбираш ли ме?

Джо поклати глава.

— Приеми, че станалото през последните десет дни е лош сън. Нищо не се е случвало в Червената пустиня. Отишъл си там, за да потърсиш стар приятел, и най-накрая си го открил да ловува със своите птици. Пикапът ти се е повредил, ти си го изоставил — в което няма нищо чудно предвид броя на колите, които си съсипал — и се е наложило да повървите пеша. Не е имало никакви терористи или анархисти, никакви камиони или електромагнитни импулси. И не са ви спасявали никакви хеликоптери.

Джо бе изгубил ума и дума. Но когато извърна поглед към приятеля си, видя Нейт да кима мълчаливо.

— Ти поне ме разбра, нали? — обърна се Рулън към Нейт.

— Опасявам се, че да — отвърна Нейт. — Предполагам, че отвън чакат Тирел и Волк?

— Само Тирел — засмя се губернаторът и се облегна на стола си. — Господин Волк е задържан във федерален затвор. Наложило се да теглят чоп кого от двамата да хвърлят на вълците и господин Волк — не че това е истинското му име — изтеглил късата клечка.

Джо отмести поглед от Рулън към Нейт. Беше объркан. Когато погледна към Лиза Каспър, тя извърна очи.

— Шантава работа с тази мечка — продължи Рулън. — Да измине стотици километри! Какво ли си е мислила?

Джо сви рамене, изненадан, че губернаторът се е сетил изведнъж за МГ-53.

— Като се замисли човек, има разлика между нас и тях — продължи губернаторът. — Ние правим всичко по силите си, за да спасим мечките — прахосваме пари, отделяме хора, за да ги опазим, а те се появяват, убиват без никаква причина първата мечка, която срещнат, и й отрязват проклетата глава! — Той помълча и после каза: — Може би проумея ли това, ще успея да разбера що за хора са. Но май не искам и да знам.

Рулън направи пауза, за да даде възможност на останалите да помислят върху думите му, после се надигна от мястото си.

— Стига сме говорили за това. Да поканим нашия специален гост.

 

 

Брайън Тирел се настани на един от столовете точно срещу Нейт, от същата страна на масата, където седеше и Джо. Беше облечен в сив костюм със зелена вратовръзка. Приведе се напред, събра ръце и се обърна към Нейт:

— Оказа се страхотен оперативен агент. Много по-добър, отколкото очаквах.

Нейт само го погледна.

Тирел продължи:

— Няма да говоря повече за това. Станалото — станало. Радвам се, че оцеля и се отърва с минимални поражения — предвид обстоятелствата, разбира се. Може би не знаете, но Центърът за обработка на данни в Юта бе ударен с устройството, което успяха да измъкнат. По случая е наложено пълно информационно затъмнение. Има жертви, но по-малко от очакваното.

Сви рамене, сякаш искаше да каже: какво да се прави?

— Нещата невинаги се развиват според предварителните планове.

— Което бе добре за нас — вметна Нейт. — Тъй като планът ви включваше ликвидирането на всички в ранчото с един удар.

— Нищо лично — отвърна Тирел. — Просто почистваме след себе си.

Нейт присви очи. Тирел продължи:

— Ударихме камиона веднага щом си свършиха работата. Двама мъртви, двама в затвора, включително Бил Хен, който се съгласи да ни сътрудничи. Всъщност не бих се изненадал, ако в близко бъдеще започне работа при нас. Решил е някои технически проблеми, свързани с мобилните генератори на електромагнитни импулси, с които нашите инженери се борят от години.

— Чакай малко — прекъсна го Джо. — Унищожили са центъра в Юта?

Тирел кимна и се усмихна леко.

— Такъв е бил планът от самото начало — обясни Нейт на Джо. — Нарочно са оставили камиона да се изплъзне.

— Не разбирам — каза Джо.

— Знаели са какво е намислил Иби — поясни Нейт. — Изпратиха ме там, за да имат свой човек в центъра на събитията. Проследили са връзките на Саид, но не са знаели кога точно ще се опита да поеме нещата в свои ръце. Не са очаквали да доведе и онази малка армия. Това ги е изненадало, нали, Тирел?

Тирел кимна.

— Така е — призна той. — Знаехме, че Саид е от лошите, но нямахме представа колко хора ще успее да преведе през границата. Тогава за пръв път научихме, че пет терористични групировки, които рядко си сътрудничат, са обединили усилия за съвместна операция на наша територия. Дошли от Мексико по двама, по трима и се срещнали в лагер в пустинята на трийсетина километра от границата с Тексас. И ако вие двамата не се бяхте изправили на пътя им — продължи той и посочи Нейт и Джо, — сега щяхме да си имаме работа с цяла глутница джихадисти, която да вилнее из Америка. Повярвайте ми, не бихме искали това да се случва.

Джо реши да притисне Тирел.

— А защо самите вие искахте да ударите онзи център в Юта?

— Чувал ли си някога за Четвъртата поправка? — отвърна му агентът. — О, да, Центърът за обработка на данни бе създаден с най-добри намерения, както и всички останали подобни програми, между другото. С наближаването на изборите обаче твърде много политици и политически консултанти и от двете партии започнаха да получават достъп до данните, а не искахме да им го позволим. Тези типове поставят политиката на първо място, без да дават пет пари за националната сигурност. Случилото се им отряза достъпа до лична информация, поне за известно време, което означава, че изборният процес ще протече както трябва.

Джо го изгледа смаян.

— А междувременно разкрихме още един заговор — продължи Тирел. — Това също е ваша заслуга, не че някой ще разбере някога.

— Защо не? — попита Джо. — Не търся слава, но защо да е тайна?

Тирел погледна многозначително първо Нейт, после губернатора, който явно никак не го харесваше.

— През последната година бяхме изправени пред пет инцидента от подобен мащаб — обясни Тирел. — Предотвратихме терористични атаки на различни места в страната. Признавам, че това бе първата, при която бе използвано свръхмодерно устройство за изстрелване на електромагнитен импулс. Винаги сме смятали, че ще се опитат да извадят електропреносната мрежа от строя, като взривят бомба в атмосферата, а не като използват камиони, с които да ударят конкретни цели. Без да влизам в подробности, ще кажа само, че разбихме цех за производството на мръсни бомби и лаборатория за антракс и ликвидирахме три други заплахи, за които никога няма да чуете. Във Вашингтон са взели решение никой никога да не научи за тях. Лидерите на тази страна се опасяват да не би иначе кротките и лековерни гласоподаватели да изпаднат в паника, да се ядосат на глупостта на политиците или да започнат да дискриминират конкретна етническа или религиозна група, а ние не можем да си позволим това, нали?

Последното изречение бе пропито от сарказъм.

— Все някой ден ще се издъним — призна Тирел. — Все някой ден те ще извадят късмет. Засега обаче се справяме доста добре. Надяваме се да продължим в този дух, докато начело на тази страна застанат по-умни хора. А междувременно правим каквото можем, но отвътре. Затова им позволихме да ударят центъра в Юта. Политиците побесняха и се наложи да превърнем горкия Кийт Волк в изкупителна жертва. — Тирел вдигна пръст във въздуха и уточни: — Той е наемник на свободна практика — той подчерта думата „свободна“. — Знаехме, че ще приеме съдбата си като истински войник, а и той е наясно, че ще се присъедини отново към нас веднага щом намерим вратичка в системата.

— Ние сме единствените хора, които знаят какво се е случило — намеси се Джо. — Ами инженерите и доброволците, които се измъкнаха? Те няма да си мълчат.

— Вече се заехме с тях — отвърна Тирел. — Работим доста експедитивно. Малцината по-свестни — като Джан Стокъп и Сузи Гуденкауф например — знаят, че кажат ли една дума пред медиите или пред някой недоброжелателен политик, можем да съсипем кредитните им досиета, да откраднем самоличността им, да разрушим репутацията им. За хипитата и откачалките изобщо не ни е грижа. Разприказват ли се, хората ще ги възприемат като умопобъркани, каквито всъщност са. — Тирел се подсмихна и добави: — Освен това обстоятелството, че са видели със собствените си очи как Саид отрязва глава на Мохамед Ибрахим, им е вдъхнало страх от Бога, така да се каже.

— Той беше добър човек — каза Нейт на Тирел. — За разлика от теб.

Тирел сви рамене в познатия вече жест, който означаваше: какво да се прави?

Преди Джо да успее да го попита нещо, Тирел се обърна към него:

— Надяваме се да поговориш с дъщеря си. Така няма да се наложи ние да говорим с нея.

В погледа на Джо проблеснаха гневни пламъчета, но той се овладя.

— По-спокойно — каза Тирел. — Всичко е наред! Нали, господин губернатор?

Рулън е необичайно мълчалив, помисли си Джо.

— С господин Тирел постигнахме споразумение, което устройва и двете страни — каза Рулън.

— Така е — съгласи се Тирел.

Изрече го самодоволно, но и неискрено, помисли си Джо. Самият Джо обаче не разсъждаваше трезво. Все още бе ядосан от заплахата, която Тирел бе отправил към Шеридан.

— Първо — започна Рулън и отмести поглед от Тирел към Нейт, — господин Тирел ще спази обещанието, което ти е дал. Досието ти е абсолютно чисто, смятано от тази сутрин. Федералните обвинения срещу теб са свалени. Можеш да напуснеш тази стая като чист пред закона човек.

Нейт не реагира. Прецаквали са го и преди, помисли си Джо.

— Разбира се, нашата сделка да не извършваш престъпления в този щат, докато аз съм негов губернатор, остава в сила — продължи Рулън. — Изборите са само след две седмици, което означава, че ще трябва да се разбереш и с новия губернатор.

Нейт кимна, все още изпълнен с подозрения. Рулън се обърна към Джо.

— Успяхме да решим проблема със застраховката по-бързо от очакваното благодарение на господин Тирел и неговите колеги. Доколкото разбрах, сметките за лечението на дъщеря ти са се изгубили някъде в системата. Нали така, господин Тирел?

Тирел кимна.

— Лиза, можеш ли да потвърдиш, че това наистина е така? — попита Рулън.

— Да. Проверихме отново тази сутрин. Управлението за криминални разследвания към щатската полиция потвърди, че господин Романовски не фигурира в нито една федерална база данни на издирвани лица. Проблемът на Джо също е разрешен.

Джо затвори очи. Заля го вълна от облекчение, макар и примесено с чувство на вина. Мерибет обаче щеше да е на седмото небе.

— Очаквах да реагирате по-емоционално — обърна се Тирел към Нейт и Джо.

Нейт се приведе напред и трепна от болката, която го прониза.

— Вярвате ли му, че ще удържи на думата си? — попита той Рулън.

— Разбира се, че не! — засмя се губернаторът.

Нейт се извърна, за да види дали Тирел ще се изчерви.

— Разбира се, че не вярвам нито на него, нито на останалите федерални чакали, с които си имах работа. Подобно на тях обаче, и Тирел се интересува само от две неща — да опази кожата си цяла и да се сдобие с повече власт. Заплаших ги, че като все още действащ губернатор мога да свикам пресконференция и да разкрия в най-големи подробности случилото се в Червената пустиня. Тирел знае, че мога да предоставя имена и доказателства, включително неговото. Нали така, господин Тирел?

Тирел извърна гневно поглед.

— И не си въобразявай, че не знаем истинското ти име или агенцията, за която работиш, защото това не е така — продължи губернаторът и вдигна пръст. — Като допълнителна мярка, всичко казано в тази зала бе заснето с видеокамера.

Тирел вдигна рязко глава и погледа Рулън. Опря длани на масата, сякаш се канеше да скочи и да се нахвърли срещу губернатора.

— О, да — каза Рулън и кимна към мониторите и електронното оборудване по стените. — Залата е подсигурена срещу послушване отвън, но позволява да записваме всичко, което става вътре. По тази начин моите, а и бъдещите служители могат да бъдат държани отговорни за действията си в кризисни ситуации. Би било добре да въведат подобна практика и във Вашингтон, но върху този въпрос ще поработя в качеството си на юрист, а не на губернатор. Това ще придаде повече смисъл на дните ми, след като освободя поста. — Той се ухили доволно с хищна, вълча усмивка и уточни: — Средствата за инсталирането на тази система са най-добре похарчените пари на Министерството на вътрешната сигурност, за които се сещам. Бих се потупал по гърба, ако можех. Лиза, не искаш ли да ме потупаш по гърба?

— Не, сър — отвърна тя и се опита да скрие усмивката си.

— Вече можете да си тръгвате — обърна се губернаторът към Тирел. — И кракът ви да не е стъпил повече в този щат.

Тирел поклати глава, но не стана от мястото си.

— Много сте добър — каза той на Рулън. — Дяволски добър. Можем да ви предложим да се присъедините към нас.

— Не, благодаря — отвърна губернаторът. — Ние, бившите политици от Уайоминг, не отиваме във Вашингтон, за да лобираме или да работим за инвестиционни фондове. Стоим си тук и работим като нормални хора. Приятен път, господин Тирел.

Тирел погледна объркано Джо, после Нейт и Лиза Каспър. Надигна се от мястото си, без да каже нито дума, и се запъти към вратата.

След като я затвори след себе си, Рулън попита Каспър:

— Кога ще дойде Колтър Алън? Обещах да му покажа Ситуационната зала и да му обясня кое как действа.

Тя погледна часовника си.

— Ще пристигне всеки момент.

— Добре — каза Рулън и се обърна към Джо и Нейт. — Трябва да освободим залата.

Джо, все още замаян от онова, което бе чул тази сутрин — както от Тирел, така и от Рулън, се изправи неуверено на крака.

— Не забравяй шапката си — подсети го Рулън. — Не забравяй и мен. Няма да бъда твой губернатор, но мога да бъда твой адвокат.

— Благодаря ви, сър.

Нейт също благодари.

— Аз трябва да ви благодаря — каза губернаторът. — Свършихте страхотна работа.

Джо нахлупи старата си шапка, а новата прибра обратно в кутията. Нейт закуцука към ъгъла, за да си вземе патериците.

— Гледайте да не се забърквате в неприятности — нареди им Рулън. Сетне се засмя и добави: — Какви ги приказвам… Вие двамата не знаете какво означава това.

Джо се усмихна и задържа вратата отворена за Нейт. Докато приятелят му излизаше, чу Рулън да казва на Лиза:

— Идеята да използваме пари на Министерството на вътрешната сигурност за инсталирането на записваща система е страхотна, нали? Ще препоръчам на Колтър Алън да го направи.

Джо спря и погледна през рамо. Рулън се усмихна широко и постави пръст пред устните си.

Шшшт!

Губернаторът определено щеше да липсва на Джо.

 

 

Над паркинга отпред ръмеше лек дъжд, а сивите облаци бяха надвиснали ниско над земята. По новия служебен пикап на Джо се стичаха струйки вода. Беше „Форд Ф-150“, последен модел, навъртял едва стотина километра. Още един прощален подарък от губернатора.

— Да те закарам някъде? — обърна се Джо към Нейт.

Джо възнамеряваше да се прибере право у дома, което означаваше, че го очакват пет часа и половина път на север. Мерибет и дъщерите им се бяха събрали у дома още предишния ден, а разкаялата се Шеридан бе отишла в Ларами, за да си потърси самостоятелно жилище.

— Към летището — отвърна Нейт. — Отивам при Лив в Луизиана.

Джо кимна.

— Откога не си летял под истинската си самоличност?

— От доста време.

— А после какво? — попита Джо.

Нейт заподскача на патериците си, за да заобиколи пикапа от другата страна. Намести се на седалката и се усмихна.

— Сигурно ще се върна.

 

 

По време на краткото им пътуване до летище „Шайен“ Джо попита:

— Мислиш ли, че може да се отметнат от сделката?

Нейт сви рамене.

— Ще видим — отвърна той.

— Рулън е на наша страна.

— Така е. На него имам доверие. Той е един от най-свестните хора, които съм срещал. — Нейт помълча и добави: — Мисля, че бих поставил Иби до него.

Джо повдигна вежди и продължи да кара.

— Двамата с теб отново се събрахме — отбеляза Нейт. — Никога не съм очаквал това да се случи.

 

 

Телефонът на Джо завибрира в джоба му, докато оставяше Нейт пред малкото летище. Разпозна сигнала за входящ имейл, но не му обърна внимание.

— Трябва да те помоля за една услуга — каза Нейт.

— Казвай.

— Можеш ли да дойдеш с мен и да ми купиш билет? Ще ти върна парите.

— Вярно бе — отвърна Джо. — Ти дори нямаш кредитна карта!

След като Джо купи билета, Нейт каза:

— Поздрави Мерибет от мен.

— А ти поздрави Лив — отвърна Джо.

— Толкова… странно ще бъде.

— Кое?

— Да показвам лична карта, да купувам билет, да минавам през летищни проверки… Да говоря по телефон… Ще мога дори да си извадя кредитна карта с моето име на нея. Не съм сигурен, че това връщане към цивилизацията ще ми хареса.

— Не е толкова лошо.

Нейт помълча и каза:

— Не мислех, че ще оцелеем, Джо. Мислех, че ще умрем в пустинята.

— Е — ухили се доволно приятелят му, — не умряхме, нали?

 

 

Джо наближаваше Чъгуотър, северно от Шайен, по магистрала 1–25, когато извади телефона си, за да позвъни на Мерибет. Нямаше търпение да се прибере у дома. Ловният сезон не бе приключил и Джо искаше да тръгне на обход из своя участък, да вдиша мириса на есен, да се потопи в обичайната си рутина. Имаше чувството, че е отсъствал с месеци.

Когато поднесе телефона към лицето си, забеляза непрочетения имейл и натисна иконката.

Беше от управлението на затворите в щата Уайоминг. Темата на имейла бе:

ДАЛАС КЕЙТС.

Джо не искаше да чете по-нататък. Поне за момента.