Ч. Дж. Бокс
Извън системата (13)

13

По-рано през деня Джо Пикет спря пикапа си на застлания с чакъл паркинг пред кафене „Мустанг“, за да изчака Фил Паркър, ловния инспектор, в чийто район попадаше Червената пустиня. Бяха се уговорили да обядват. Джо бе подранил с петнайсетина минути. Паркър бе предложил това заведение.

Кафене „Мустанг“ се помещаваше в занемарена постройка край магистрала 1–80, на двайсетина километра западно от Уомсътър. Някога боядисано в бяло, сега бе добило розов оттенък благодарение на пясъчните бури, които идваха откъм Червената пустиня и бяха излъскали до голо северната му стена. На единия прозорец бе окачена реклама на бира „Корс“, но откъм пътя се виждаше само „Ко“, а на другия прозорец висеше дървена табела и издялан върху нея надпис „Отворено“, който изглеждаше абсолютно не на място.

Пред заведението бе спрял само един кален пикап с номера от окръг Суитуотър, а отзад бе паркиран стар сив шевролет „Ел Камино“.

 

 

Джо огледа кафенето и реши да се пошегува с Паркър относно избора му на място. През годините бе забелязал, че старите, порутени заведения и магазини, разположени в периферията на цивилизацията, никога не биват събаряни, а само сменят предназначението си. Това определено се бе случило и с тази постройка.

Джо си спомняше „Мустанг“ отпреди петнайсетина години, когато кафенето бе отворило врати, за да обслужва работниците от сондажите за метан в Югозападен Уайоминг. По онова време „Мустанг“ бе популярен стриптийз клуб, където клиентите можеха да закусват в подножието на сцената, докато жените танцуваха в интервалите, когато двете смени работници на петролните полета се застъпваха. После мястото затвори и стоя празно в продължение на няколко години, преди да се превърне в свърталище за продажба на наркотици. Умело проведена операция от щатската полиция обаче доведе до арестуването и осъждането на собственика му.

Заведението фалира и бе продадено на търг, появиха се нови собственици, които го превърнаха в супермаркет, който отново трябваше да обслужва работниците от сондажите в околността. Тук те можеха да напълнят термосите си с кафе или бутилките си с газирани напитки, да претоплят студените си сандвичи с яйца, сирене и бекон или пикантните си бурито със зелени чушки за обяд. Когато находищата на метан започнаха да се изчерпват, магазинът затвори.

После се превърна във видеотека, специализирана в порнографски филми и списания. Но интернет уби и този бизнес.

Сега кафене „Мустанг“ се бе завърнало, но без танцьорките. Джо не бе влизал тук от времето на супермаркета, но рекламата отпред уверяваше, че това е грил бар. Вместо да чака Паркър отвън, Джо реши да го прави вътре.

 

 

Джо влезе, без да сваля шапката си, и спря за миг на прага, за да могат очите му да привикнат с тъмнината. Когато това се случи, първото му впечатление бе, че чакането не си е струвало. Интериорът представляваше доста еклектична сбирка от доларови банкноти с автограф, нащърбени регистрационни табели, окачени върху пирони, забити в стените, рекламни плакати на различни марки бира с дългокраки красавици, развален джубокс, прашасали глави на елени…

Зад барплота стоеше слаб като вейка мъж с хлътнали очи и рошава коса. Компания му правеше добре сложена млада жена с тесни джинси, седнала с гръб към вратата.

— Където искам ли мога да седна? — обърна се Джо към бармана.

Не бе видял знак, че трябва да изчака да го настанят.

— Където искате.

Мъжът хвърли бегъл поглед към Джо и продължи да мие чашите. Беше поведение на човек, който се чувства гузен за нещо, но не иска да го показва в присъствието на служител на закона, дори това да е ловен инспектор. Джо огледа бармана от главата до петите и заключи: наркотици. Със сигурност купува, а вероятно и продава.

Пет пари не даваше за дрогата. Всъщност едва сподави усмивката си. А тя бе предизвикана от осъзнаването, че задачата му харесва.

Обичаше да поема подобни мисии. Благодарение на тях навлизаше в една или друга среда, без някой да има представа кой всъщност е или какво прави, а това го изпълваше с възбуда. Джо обичаше да се слива с обстановката, да слуша разговорите на местните, да вниква в тяхното минало, мотиви, планове. За известен период от време, макар и сравнително кратък, нямаше да му се налага да се отзовава на повиквания от диспечерите или да разрешава спорове между ловци и земевладелци, или да издирва останките от дивеч, който някой е блъснал с колата си по черните пътища. И макар да бе дошъл с униформа, никой нямаше да има представа какво точно прави по тези места.

Джо искаше не само да изпълни последното поръчение на губернатор Рулън, но и да открие Нейт Романовски. Нейт му липсваше. На Мерибет — също, но тя никога не би го признала на Джо.

Сякаш прочела мислите му, жената край барплота се завъртя леко на стола си и го погледна косо през рамо. Поразително красива е, каза си Джо: алабастрова кожа, дълга черна коса, големи кафяви очи, чувствени устни. Излъчваше спокойствие, но и подсказваше, че се забавлява.

Мястото й не е тук, помисли си Джо, но тя се държи, сякаш притежава заведението.

След като установи зрителен контакт за секунда по-дълго от необходимото, тя се извърна обратно към бара. Джо се почувства напълно пренебрегнат. И мигом изпита вина заради тази си реакция.

 

 

Избра си място в едно сепаре, откъдето да наблюдава и вратата, и бара. Плотът на масата бе лепкав и покрит с петна от угарки.

— Искате ли да погледнете менюто? — попита барманът.

— Разбира се. Донесете две. Имам среща с Фил Паркър. Познавате ли го?

— Ловният инспектор на нашия район ли? — попита мъжът.

— Да.

— Познавам го — въздъхна барманът. — Отбива се от време на време. Интересен тип.

— Същият — отвърна Джо.

Репутацията, на която Фил Паркър се радваше в управлението, го представяше като човек, който работи много, забавлява се много и обича жените. Бе се женил и развеждал два пъти и се бе забъркал в скандал в предишния си район в Стар Вали, където бе обвинен от местния мормонски епископ (и по съвместителство шеф на окръжното Управление по лов и риболов), че е започнал любовна афера със съпругата му. В резултат на това Паркър бе преместен в Червената пустиня.

Джо не го познаваше добре, тъй като районите им се намираха на стотици километри един от друг, но двамата се бяха срещнали по време на някакво обучение близо до Афтън. Паркър се бе измъкнал от стаята си, за да слезе в града, тъкмо когато Джо се канеше да си легне, но на следващата сутрин се бе появил на закуска заедно с всички останали. Единственият намек с какво се бе занимавал Паркър цяла нощ дойде от едно смигване над чинията с бъркани яйца и бекон.

Мъжът излезе иззад бара с две ламинирани менюта в ръка. Остави едното пред Джо, а на другото — на мястото, където щеше да седне Фил Паркър.

— Аз съм Кутър — каза той.

— Разбира се.

Кутър го погледна въпросително.

— Приятно ми е да се запознаем, Кутър. Аз съм Джо. Ти ли си собственикът на „Мустанг“?

— Един от собствениците — отвърна Кутър. — Имам няколко съдружници, които живеят в района, но предпочитат да останат анонимни. Искат да имат място, където да ходят вечер. Както виждате, районът не предлага други възможности.

Джо кимна.

— Сигурно сте преживели трудни времена.

— Не е толкова зле — каза Купър. — Справяме се.

Думите му изненадаха Джо предвид обстоятелството, че единственият клиент бе жената на бара.

— Да изчакам ли с поръчката ви, докато се появи Фил?

— Да, моля.

Джо си отбеляза наум, че Паркър изведнъж се превърна от човек, който се отбива от време на време, в клиент, към когото барманът се обръща на малко име. Дали пък кафене „Мустанг“ не се е върнало към някогашната си практика, зачуди се той.

И погледна менюто. То гласеше:

ХАМБУРГЕР

ЧИЙЗБУРГЕР

ЧИЙЗБУРГЕР С БЕКОН

ЧИЛИБУРГЕР

ДВОЕН ЧИЛИБУРГЕР

ХОТДОГ

ЧИЛИДОГ

— Голямо разнообразие — отбеляза Джо.

Кутър сви рамене и отвърна:

— Съставихме го съобразно предпочитанията на повечето ни клиенти.

— Ясно.

Кутър се поколеба за миг и добави:

— Предлагаме и още неща. От другата страна.

Джо обърна менюто и прочете:

ВЕГАН ЧИЛИ

АЛ КАБЗА

— Наистина ли? — учуди се Джо.

— Това са местни специалитети — обясни Кутър.

— Веган чили?

— Зрял боб, червен и бял, кафява леща, домати, целина, лук, червен лук, твърдо тофу. Джан си го поръчва всеки път — каза той и посочи с брадичка към жената на бара.

Тя не си направи труда да се обърне.

Джо се замисли и изгледа Кутър, за да се увери, че не се шегува.

— И вътре няма месо?

— Не, сър.

— А какво представлява „Ал Кабза“?

Кутър потри длани и обясни:

— Доста е вкусно. Пиле върху подложка от ориз с много подправки, включително една, наречена шат-тах, която направо ще ви подлуди.

Джо изчака секунда, преди да попита:

— Защо?

Кутър се засмя.

— Един от местните ми показа как се приготвя и започна да го поръчва всеки път, когато се отбие. Понякога води приятели и те си поръчват същото. Мислех, че никога няма да се науча да го приготвям както трябва, но той смята, че се справям отлично. Даде ми едни кубчета, като тези за бульон, и с тях оризът става наистина фантастичен.

— Стори ми се просто странно — обясни Джо.

— А! — възкликна Кутър, облещи очи и закима ентусиазирано. — Че това си е странно място! Адски странно! Човек никога не знае кой ще се отбие и какво ще си поръча, но аз съм достатъчно умен, за да се погрижа за малцината клиенти, които си имат любимо ястие, нали разбирате?

Джо забеляза с периферното си зрение, че Джан се е обърнала и наблюдава разговора им с леко недоволно изражение. Сякаш се опитваше да внуши на Кутър да си затваря устата. И преди да успее да попита за тези местни, които си поръчват „Ал Кабза“, вратата се отвори и на прага се появи Фил Паркър.

— Кутър, вече трябваше да си ми налял една халба — провикна се той.

— Веднага, Фил — отвърна Кутър, вдигна пръст и се затътри обратно към бара.

— Джан, как е любимата ми Скалотърсачка? Или предпочиташ специалистка по минерални изкопаеми? — попита Паркър с широка усмивка.

— Добре съм, Фил. Благодаря, че попита — отвърна тя. Има чувствен глас, помисли си Джо, с ясна артикулация.

Скалотърсачка?

Паркър отиде при Джан и я прегърна дружески. Джо знаеше разликата между жена, която иска да я прегърнат, и жена, която се преструва, че иска да я прегърнат. В случая Джан спадаше към втората категория.

 

 

Паркър повдигна вежди заговорнически, обърна гръб на Джан и се запъти към Джо, който бе започнал да се надига от мястото си в сепарето.

— Не, не ставай — спря го Паркър.

Двамата се здрависаха. Висок и широкоплещест, с големи ръце и дълги извити мустаци, ъгловато лице и обветрена кожа под черната каубойска шапка с извита нагоре периферия, Фил Паркър приличаше на актьора от рекламата на „Марлборо“.

— Мразя да седя с гръб към нея — прошепна той с лукава усмивка. — Липсва ми пейзажът. Кажи ми, ако погледне насам.

— Не гледа насам.

Паркър се приведе напред към Джо.

— Тя е нещо специално, не смяташ ли? Какво според теб прави богата и красива жена като нея сред пустинята? Събира камъни?

— Изглежда странно, наистина — призна Джо.

— Джан Стокъп — каза Фил. — От време на време се засичаме навън, но обикновено я заварвам тук. Обича вегетарианските боклуци, които Кутър се научи да готви. Понякога приятелите й се отбиват тук и тя ги води на юг, сигурно за да им покаже пустинята. Може да къмпингуват някъде. Май познава доста хора, а и те знаят къде да я открият.

Джо се облегна назад и наклони глава.

— Усещам какво си мислиш, но доколкото знам, не е проститутка — заяви Паркър. — Съжалявам за което — ухили се той.

Поговориха на най-различни теми, преди да обсъдят последните инициативи на директорката на управлението, която Паркър ненавиждаше.

— Какво мислиш за онази работа с джипиесите? — попита той.

От Шайен бяха наредили всички новозакупени автомобили, собственост на щата — независимо дали ставаше въпрос за луксозните коли на чиновниците или за пикапите на ловните инспектори, — да бъдат снабдени с джипиес предаватели, които да проследяват и записват всеки километър, който те изминеха по пътищата. Макар това да изглеждаше логично за служителите на социалните служби например или за други чиновници, ловните инспектори посрещнаха на нож нововъведението. Причината бе, че голяма част от времето си те прекарваха в наблюдение на ловци и рибари от паркираните си автомобили. Не искаха бюрократите в Шайен да ги питат защо са седели часове наред на някой хълм или какво са правели в съседния окръг, когато диспечерът им е наредил да се отзоват на спешно повикване.

— Знаеш ли какво направих, след като инсталираха предавател в колата ми? — попита Паркър.

— Мога да си представя.

— Свалих го и го изхвърлих в една канавка. И тъй като не възнамерявам да отида в Шайен в обозримо бъдеще, не знам как ще ми сложат нов — обясни ухилен Паркър.

— Моят пикап още няма предавател — каза Джо. — Пропуснах часа, който ми бяха записали.

— Умно — намигна му Паркър. — Предполагам, че са решили да не слагат джипиес на колата, защото и без друго ще се повреди. Един вид, не си струва разходите.

— Много смешно — отвърна Джо.

— Ние, останалите ловни инспектори, се радваме, когато потрошиш някоя кола в пустинята — продължи Паркър. — Изглеждаме по-съвестни на твоя фон.

Джо смени темата.

— Защо Кутър се престори, че те познава съвсем бегло, когато го попитах за теб?

— Не си ли попадал на хора като него? — сви рамене Паркър. — Подозрителен е като закоравял престъпник. Все гледа да избегне въпросите. Може дори да не осъзнава, че се държи по този начин.

— Кутър от лошите ли е?

— Повечето хора тук са… как да кажа, колоритни типове — засмя се Паркър. — И аз в това число.

Паркър се отличаваше с безгрижни маниери и заразителен смях, който караше Джо да се присъедини към него.

— Кажи как е при теб, Джо.

— Справям се.

— Отдавна не сме се виждали.

— Така е.

— Много проблеми ли ти създава управлението? — попита Паркър, като имаше предвид директорката Лиса Грийн-Демпси.

— Умерено.

— А толкова ли е досадна, колкото разправят всички? — продължи да разпитва той. — Когато минава оттук, бързам да отида на обиколка из района или да помогна на някой колега в друг участък. Никога не съм я срещал.

— Не е толкова лоша, колкото я изкарват — отвърна Джо.

— Имам чувството, че няма да ме хареса — ухили се Паркър.

— Май си прав.

Паркър вдигна ръце и се разсмя отново, като едва не събори халбата бира от ръката на Кутър, преди барманът да я постави пред него в сепарето.

— Извинявай, младеж — провикна се той.

Джо реши, че няма никакъв смисъл да напомня на Паркър, че пиенето на алкохол в работно време е в разрез с правилата.

— Е, господа, решихте ли какво искате?

— Аз да, но тя няма да се навие — отвърна Паркър.

Джо вдигна вежди и Паркър сподави смеха си. И двамата си поръчаха чийзбургери.

 

 

Когато Кутър отиде отзад, за да приготви телешките кюфтенца, Паркър попита:

— Наистина ли смяташ, че това гризли е стигнало чак до тук? Разстоянието е огромно.

— Честно казано, и аз се съмнявам — отвърна Джо. — Все пак става въпрос за над четиристотин километра, които разделят мястото, където мечокът е засечен за последен път, и това заведение. Позволи ми да ти покажа с какво разполагаме — продължи той, извади от задния си джоб протрита пътна карта на Уайоминг и я разстла върху масата.

Заби показалеца си в знака „Х“, който бе отбелязал с химикал върху планините Бигхорн.

— Тук е нападнал ловеца и го е убил — поясни Джо.

Плъзна пръста си на юг и спря върху втори такъв знак.

— От тук получихме последния сигнал.

— Не искам да те прекъсвам — каза Паркър, — но стръвницата за малко да те нападне, нали?

— Да — отвърна Джо.

— Искам да чуя тази история.

— След минута. Да се върнем за момент на картата. Ден след като решихме, че сме изгубили сигнала, успяхме да го засечем още два пъти. Явно батерията не е била напълно изтощена и е съхранила енергия за още две излъчвания.

Джо посочи трети знак, южно от втория. Най-близкият град бе Мейоуърт. Следваше четвърти „Х“, северно от Уолтман.

Той се пресегна и взе ламинираното меню, след което използва ръба му, за да свърже четирите знака.

— По дяволите! — възкликна Паркър. — Изглежда, че мечката се е насочила право към Червената пустиня! — Той протегна ръка и потропа с пръст по картата. — Ще трябва да прекоси доста обширна територия, включително хребета Гърмяща змия и Зелените планини. Но пък няма да се притеснява от пътищата, нали?

Между Бигхорн и мястото, където бяха седнали да обядват, преминаваха само две шосета — магистрала 1–20 между Каспър и Шошони и магистрала 1–287 между Мъди Гап и Ландър.

— Наехме двама пилоти да прелетят над маршрута — добави Джо. — Очевидно не са забелязали мечката. Територията е прекалено обширна.

Джо не лъжеше, това бе самата истина. Неочакваните излъчвания от джипиеса на яката на мечката бяха дошли именно от мястото, което бе отбелязал на картата. А управлението бе наело едномоторен самолет, който бе прелетял няколко пъти над маршрута.

Обстоятелството, че мечката се бе запътила право към мястото, където се намираше Нейт, бе плод на случайността. Джо отказваше да приеме присъствието на Нейт и необичайния начин, по който приятелят му общуваше с дивите животни, като част от обяснението защо МГ-53 е избрала тъкмо този маршрут.

През годините Джо бе виждал Нейт да прави неща, за които не намираше рационално обяснение. Начинът, по който ловуваше например, и караше дивеча сам да идва при него. Един път Нейт разказваше на Джо някаква история и протегна показалеца на едната си ръка. В следващия миг там кацна дива чучулига. Нейт дори не трепна, а продължи да разказва. Джо обаче изгуби нишката, тъй като остана смаян от появата на птичката.

 

 

— Къде ще отседнеш? — попита Паркър, след като Кутър донесе храната.

— Не съм сигурен — отвърна Джо. — Май няма много варианти. Сигурно ще си направя лагер в пустинята и ще изкарам там две нощи, докато времето още е хубаво.

— Вземи си вода — посъветва го Паркър. — И ми изпрати координатите си. Може да се отбия да ти правя компания, ако нямаш нищо против.

Джо имаше против, но си замълча. Не искаше Паркър да знае за мисията, с която се бе нагърбил, не искаше и да му се пречка в разследването. Джо нямаше причина да изпитва недоверие към местния инспектор, но доста хора го бяха подвеждали в миналото.

— Видя ли мечока, ще те повикам на помощ — каза Джо. — Опасявам се, че този път ще трябва да го застреляме. Прекалено непредсказуем е и вече уби един ловец.

— Само дай знак — отвърна Паркър леко дистанцирано.

Явно бе усетил, че Джо избягва компанията му, и се бе засегнал. А на Джо му стана неприятно от това, защото в края на краищата се намираше на територията на Паркър.

Джо смени темата и зададе на своя колега куп въпроси за района, за който отговаряше — за стадото пустинни елени, за разрастващия се табун диви коне, за популацията от пелинови тетреви. Паркър познаваше отлично отредената му територия и бе в течение на всичко, което се случваше на нея. Въпреки репутацията си и въпреки бирата на обяд, помисли си Джо, Паркър се отнася сериозно към работата и задълженията си. А когато Паркър спомена, че неотдавна е издал две разрешителни за лов със соколи, той наостри уши.

Всеки желаещ да стане соколар в Уайоминг трябваше да положи изпит, основан на правилата на Калифорнийски клуб на соколарите, освен ако той или тя не представеше удостоверение, че е майстор соколар. В такъв случай, дори да идваше от друг щат, щеше да получи разрешителното от местния ловен инспектор, след като заплатеше такса от шестнайсет долара.

— Две едновременно? — попита Джо.

— Да, за майстор и неговия ученик. Казаха, че искат да ловуват зайци и тетреви. Имаха вид на хора от Близкия изток.

— Спомняш ли си името на майстора?

Паркър се замисли за момент.

— Ще трябва да проверя документацията — отвърна той. — Мисля, че майсторът се казваше Ейбрахам Мохамед или нещо подобно. Не си спомням името на другия. Май че беше Саид. Той не беше от приказливите, но Ейбрахам изглеждаше свестен и се държеше любезно. Майстор соколар от Вирджиния, доста опитен и начетен. Не се притеснявам за хора като него, които знаят какво правят.

— Интересно — отбеляза Джо. — Като се замисля, през цялата ми кариера едва ли съм издал повече от пет-шест разрешителни за лов със соколи. — Можеше да добави: И нито едно от тях не е на Нейт. Нейт не вярваше в разрешителните, издавани от държавата. — От Близкия изток, казваш?

— Говореха безупречен английски. — Паркър се замисли за миг и добави: — Както можеш да предположиш, близостта до магистралата е причина тук да идват какви ли не типове. Като че ли пустинята привлича онези, които няма къде да отидат. Трябва да дойдеш тук по тъмно — продължи Паркър, имайки предвид кафене „Мустанг“. — Сега сме само ние, но вечер ще видиш най-необикновената сбирщина, на която някога си попадал. Маниаци, решили на всяка цена да оцелеят след ядрен апокалипсис, отрепки, отхвърлени от обществото, компютърни специалисти, за които съм готов да се закълна, че са хакери анархисти, трапери, дори богаташки хлапета като Джан. Никъде другаде в Уайоминг няма да срещнеш по-странна компания.

Джо не бе сигурен как да приеме думите му.

— Бих предложил Кирпичения град — заяви важно Паркър.

— Какво?

— Ако ще спиш в пустинята, бих ти предложил да разположиш лагера си в Кирпичения град. Няма кой знае какви удобства, но е невероятно място, ако не си го виждал. Няма вода, но на твое място бих отишъл именно там.

Джо му благодари за съвета. Кутър донесе сметката и я подаде на Паркър, който на свой ред я връчи на Джо.

— Гостуващият инспектор винаги черпи — заяви той с усмивка.

— С удоволствие.

Паркър посъветва Джо да тръгне, докато е още светло.

— Включи си джипиеса — каза той. — Пътищата са ужасни и тези, на които попаднеш, най-вероятно няма да са обозначени по никакъв начин. Не искам да чуя, че някой гост се е изгубил и е попаднал в беда.

Джо не бе сигурен как да изтълкува последните му думи, но му стисна ръката за „довиждане“. После проследи с поглед как местният ловен инспектор благодари на Кутър и целува Джан по бузата на излизане. Тя изобщо не реагира.

 

 

Преди да отиде до бара и да плати, Джо извади мобилния телефон от джоба си и провери съобщенията и имейлите. Нямаше никакви. Едва сега забеляза, че на дисплея пише: ИЗВЪН ОБХВАТ. Влезе в настройките само за да открие, че заведението не предлага безжична връзка с интернет.

— Нямате ли уайфай? — попита Джо Кутър, докато му подаваше сметката и кредитната карта, която му бяха предоставили от кабинета на губернатор Рулън с цел покриване на разходите.

— Не. И мобилните телефони нямат обхват. Съжалявам — каза Кутър и посочи надписа, който Джо не бе забелязал: САМО В БРОЙ.

Джо му подаде една двайсетачка и една десетачка и помоли за касова бележка. Докато чакаше рестото, погледна към Джан, която продължаваше да седи край бара. Тя отвърна на погледа му. Пиеше чай, а в ръцете си държеше нещо, което остави в скута си.

— Имам чувството, че съм се върнал в шейсет и четвърта — каза той.

— Предпочитам шейсет и осма — отвърна тя с дяволита усмивка. — Не е ли страхотно?

Той се усмихна, сякаш бе разбрал какво има предвид. Жената вдигна ръце. Държеше книга.

— Изглежда ми странно някой да седи в кафене и да не проверява телефона си — отбеляза Джо.

Едва сега осъзна, че когато Джан бе стояла с гръб към него, той бе очаквал именно да проверява телефона си.

— Това се нарича книга — каза Джан.

— Спомням си.

— Едуард Аби. „Пустинен отшелник“. Току-що прочетох „Бандата на гаечния ключ“.

— Да, това наистина прилича на място, където Джордж Уошингтън Хейдюк би се отбил.

Беше прочел романа в колежа. Очите й се разшириха от изненада.

— Явно не всички ловни инспектори са излети по един калъп — отвърна тя.

Когато Кутър се върна с рестото, Джо му остави бакшиш.

— Има ли наблизо банкомат? — попита той. — Ще ми трябват повечко пари в брой, ако ще се връщам тук.

— В Роулинс — отвърна Кутър.

Роулинс се намираше на почти осемдесет километра.

— Ще се върнете ли? — попита Джан и повдигна вежди.

— Може би.

— Мисля, че това ще ми хареса.

В отговор той вдигна лявата си ръка с дланта към лицето му, за да може тя да види златната му халка. Носеше я толкова отдавна, че бе оформила вдлъбнатина върху пръста му.

— Досега не ме е спирало — усмихна се тя и разтвори книгата.

Мястото й не е тук, отново си помисли Джо.

* * *

Когато седна зад волана, Джо откри Кирпичения град на екрана на сателитната си навигация и въведе координатите му. Дейзи го наблюдаваше с такъв интерес, сякаш това бе най-интригуващото нещо, което бе правил някога.

Мястото й не е тук, освен ако не е сред анонимните съдружници на Кутър. При следващата си среща с Фил Паркър нямаше да пропусне да го попита.

В далечината се вдигна прашна вихрушка и прекоси магистралата: устреми се към небето, завъртя се, разфуча се и започна да се разпада, докато не остана и следа от нея. За разлика от родните му места тук хоризонтът не бе ограден от сини планини, а равната пустош сякаш се сливаше с него. Далече над пустинята се вдигаха десетки облачета прах. Джо бързо осъзна, че са причинени от малко стадо вилороги антилопи, които препускаха на запад с пълна скорост. Естествената им окраска ги правеше почти невидими на светлобежовия фон на пустинята. Подире им тичаше самотен койот. Високо в небето далеч по-дребен сокол атакуваше скален орел, за да го прогони от ловната си територия.

Джо се съмняваше, че шофьорите, които пътуват по магистралата, са забелязали стадото, койота или ожесточения бой сред облаците. Подобно на много други красиви местности в щата, помисли си Джо, на пръв поглед тук сякаш не се случваше нищо. Достатъчно бе човек да спре и да се огледа, да застане неподвижен за няколко минути и да се взре, за да види куп неща. Пустинната степ кипеше от живот.

 

 

По магистралата профучаха огромни камиони и се присъединиха към потока от тирове.

В същия миг мобилният му телефон завибрира от постъпващите съобщения. Когато погледна екрана, видя, че сигналът е силен.

Сякаш влизането в кафене „Мустанг“ бе равносилно на връщане назад във времето и сега Джо Пикет бе попаднал отново в съвремието.

— Не е ли страхотно? — бе казала тя.