Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джо Пикет (16)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Off the Grid, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2021)
Разпознаване, корекция и форматиране
sqnka (2021)

Издание:

Автор: Си Джей Бокс

Заглавие: Извън системата

Преводач: Милко Стоименов

Година на превод: 2016

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Обсидиан

Град на издателя: София

Година на издаване: 2016

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Абагар“ АД — В. Търново

Излязла от печат: 24.03.2016

Редактор: Кристин Василева

Технически редактор: Мария Славкова

Коректор: Симона Христова

ISBN: 978-954-769-402-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/14969

История

  1. — Добавяне

20

Най-лошият момент от дългия преход през пустинята не бяха отеклите крака на Джо, изгарящите от болка прасци или струйките студена пот, които се стичаха по цялото му тяло, нито дори тежката раница, която мъкнеше на гърба си, докато крачеше на север към щатската магистрала. А онази проклета песен, която не му излизаше от главата и сякаш прояждаше мозъка му като дървояд:

Скитах из пустинята с кон без име…

Дори дишаше в такт с мелодията и крачеше в ритъма й. А най-отвратителното бе, че никога не бе харесвал точно тази песен на „Америка“. Винаги я бе намирал за прекалено интелектуална и меланхолична. Защо тогава продължаваше да се върти в главата му?

От дъжда добре е да избягаш…

 

 

Шейсет километра. При скорост от около шест и половина километра в час това означаваше, че ще се добере до магистралата след повече от девет часа. Успееше ли да се качи на автостоп до Роулинс или поне да използва мобилния телефон на шофьора, можеше да убеди някой от „Пътна помощ“ или Фил Паркър да отиде в сърцето на Червената пустиня и да вземе автомобила му на буксир. И щеше да се свърже с Мерибет и губернатор Рулън, за да ги уведоми, че е жив и здрав, и да им разкаже какво се е случило.

Сякаш имаше представа какво се е случило. Джо крачеше из пустинята и възпроизвеждаше инцидента в главата си. Още чуваше онзи пукот във въздуха и усещаше как автомобилът му угасва. Каквото и да бе онова нещо в каросерията на другия пикап, то бе причината за случилото се. Но какво бе то? Що за оръжие бе в състояние да предизвика подобно нещо?

Колко служебни автомобила, собственост на щата Уайоминг, бе разбил, опожарил или унищожил в досегашната си кариера? Знаеше, че води класацията по брой на унищожени джипове сред всички служители на държавните агенции в щата, макар собственик на строителна компания от Коди да твърдеше, че е претърпял огромни финансови загуби, след като булдозер, управляван от Джо, падна случайно от стената на язовир „Бъфало Бил“. Подобен рекорд му носеше съмнителна слава и му създаваше големи неудобства. Знаеше, че служителите на управлението в Шайен правят залози колко дълго ще оцелее последният му автомобил. Пикапът бе оцелял едва четири месеца, ако не успееха да го оправят, разбира се.

Повечето инциденти не бяха по негова вина, както напразно се бе опитвал да обясни на директорката на агенцията, когато тя му бе показала цял списък, който някой си бе направил труда да състави. Как можеха да го обвиняват за онзи случай в националния парк „Йелоустоун“, където бе отишъл по поръчение на губернатора? Та нали тогава асфалтът буквално се бе разтопил под паркирания му автомобил и шасито му бе разцепено от новоизригнал гейзер?

При всички тези инциденти обаче никога не му се бе налагало да изминава пеша толкова голямо разстояние.

 

 

Бе решил да вземе полуавтоматичната карабина М-14 с оптичен мерник и патрони 7,62 мм вместо ловната пушка. Изборът бе труден, но карабината — за разлика от пушката — имаше ремък. Освен това Джо предпочиташе да разполага с по-далекобойно оръжие, ако му се наложеше да се защитава. В края на краищата видимостта в пустинята се измерва с много километри във всяка посока. Съмняваше се, че стигне ли се до престрелка, ще се добере до противника си толкова близо, че да използва пушка.

В раницата, която носеше, бе напъхал две големи бутилки вода, филтър, който се надяваше да използва, в случай че откриеше извор, бинокъл, пластмасова лента, енергийни блокчета, които бе купил преди една година, комплект за първа помощ, парашутно въже, ловджийски елек, кибрит, спрей против мечки и десетмилиметровия глок. Хладилната чанта бе прекалено обемиста и тежка за носене, затова я бе оставил неохотно. Нямаше смисъл да взема жизненоважно иначе оборудване като радиостанция, сателитна навигация, телефон, дори цифров фотоапарат или дигитален рекордер. Те и без друго не работеха.

Започваше да съжалява, че е взел пистолета. Беше тежък, а той и бездруго предпочиташе пушката или карабината.

 

 

Отначало преходът бе допаднал на Дейзи. Тя тичаше напред-назад в ранното утро като светлобежов призрак. Джо й каза да се успокои, за да пести силите си, но тя не го послуша. В продължение на половин километър се въртя около него с мумифицираните останки на мъртва мишка, които стърчаха от устата й като недопушена пура.

След три часа ходене Джо видя, че Дейзи започва да изостава, а езикът й увисна навън. Дишаше тежко, затова се наложи Джо да спре и да я изчака. През това време се огледа във всички посоки. Ако не бях толкова отчаян и угрижен, каза си той, можех дори да се насладя на гледката. Слънцето бе обагрило скалите в безброй отблясъци на оранжево и жълто и бе смекчило острите, назъбени форми на каменните върхове в суровата пустиня. Далече на запад един американски лешояд бе уловил топло въздушно течение и се рееше сред ефирните облаци.

Джо знаеше, че пустинята притежава своя собствена хладна и резервирана красота, но така и не бе успял да й се наслади и да я оцени в пълна степен. Съмняваше се, че ще го направи по време на този преход. Предпочиташе да скита из хълмовете в подножието на планините Бигхорн, предпочиташе дори мрачните и непроходими гори пред този пустинен пейзаж. Винаги го бе тревожил фактът, че теренът е толкова сух, лишен дори от капка влага, че следите в пустинята остават с години и ако човек изпусне неволно нещо — например хартийка от дъвка или капачка от бира, — то ще остане там в продължение на много години. Следователно, заключи Джо, пустинята е много мръсна.

Разбира се, пустинята си има и предимства. Джо бе в състояние да вижда и да чува на огромни разстояния. Никой не можеше да се прокрадне и да го издебне или да изскочи иззад някое дърво. Ако положението станеше отчайващо, все щеше да намери диво животно, което да убие и да изяде, и вода за пиене.

Джо свали шапката си и приклекна на едно коляно. На етикета от вътрешната страна на износения му, покрит с лекета „Стетсън“ бе изобразен конник, който пои коня си от обърнатата си шапка, пълна с вода. Имитира сцената, като изля половин бутилка вода в шапката си и я поднесе на Дейзи. Тя се нахвърли върху водата и залочи жадно. Не спря, докато не напълни стомаха си. Когато приключи, в шапката остана само пяна, която Джо изля на земята.

Джо се изправи, надигна бутилката и почти я пресуши. Опита се да си припомни откога двете бутилки се търкалят в кутията с инструменти в каросерията на пикапа и реши, че са там поне от една година. Въпреки че водата имаше лек мирис на пластмаса, не си спомняше да е пил нещо по-вкусно.

Мократа шапка обгърна главата му с приятна хладина. Усети раницата си по-лека — нали бяха изпразнили едната бутилка, — но това бе причина колкото за радост, толкова и за безпокойство. Макар да му се искаше да спре и да си почине, усети как мускулите му започват да се схващат от студа на ранното утро, затова се обърна и продължи. Водата вля живителни сили в Дейзи, която се затътри до него, размахвайки опашка наляво-надясно като метроном.

Метроном, който бие в ритъма на…

Скитах из пустинята с кон без име…

 

 

Час по-късно, докато Джо изкачваше полегата пясъчна дюна, в далечината прокънтяха изстрели. Той коленичи инстинктивно и свали карабината от рамо. Реакцията му разтревожи Дейзи и тя приклекна до него.

Двайсет-трийсет изстрела в бърза последователност и дълъг автоматичен откос, който прониза утринната тишина като парче плат, разкъсвано на ивици. Очевидно стрелците бяха неколцина и разполагаха с различни оръжия.

По каквото и да стреляха, явно го бяха улучили, и то неведнъж. Стигна до този извод заради начина, по който започнаха да заглъхват гърмежите — внезапно и глухо, без да отекват над околните хълмове.

Бум! Бум!

Стрелбата несъмнено идваше от север, някъде отвъд онази пясъчна дюна. Невъзможно бе да определи разстоянието, но в никакъв случай не бе близо. Поне три-четири километра.

Джо стисна карабината в дясната си ръка и изкачи дюната. Вървеше приведен. Склонът бе стръмен и краката му непрекъснато се плъзгаха по пясъка. Заобиколи няколко групи дребни кактуси. Когато стигна върха, се наведе още и накрая запълзя на четири крака. Насочи се към разкривени стари храсти, вкопчили се упорито в пясъка. Използва ги като прикритие, за да огледа равнината пред себе си. Макар че стрелецът може и да не криеше лоши намерения, Джо не искаше да се излага на опасност. Засега. Не и когато ставаше въпрос за ловец или група ловци — с автоматични оръжия.

Знаеше, че не е чак толкова необичайно да чуе поредица от изстрели по това време на годината, далече от пътищата и градовете. Може да бяха любители на стрелбата по мишени, ловци, излезли да прострелят пушките си и да настроят мерниците си, местни жители с незаконно автоматично оръжие, решили да погърмят на воля, където няма полицаи, или ловци на койоти, които преследват плячката си.

— Изчезвай, Дейзи — каза Джо, когато тя предположи, че след като е застанал на четири крака, иска да оближе лицето му.

Кучето му обърна гръб.

 

 

Когато стрелбата спря, Джо използва цевта на карабината си, за да разтвори гъстите клони на сухия храст и да надзърне през тях. Червената му риза полепна по гърба му от пот и той усети струйки да се спускат и по главата му. Утрото се оказа горещо, при това не само в буквалния смисъл.

Това, което щеше да види, щеше да определи дали да се изправи в цял ръст и да размаха ръце за помощ, или да остане скрит, в колкото и трудно положение да се намираше.

На около три километра насред пустинята видя четири спрели бели пикапа, наредени в кръг около нещо, което явно представляваше голям интерес за хората в кабините и каросериите. Никой пикап нямаше надстройка или капак на каросерията, подобно на онзи, който бе видял, преди цялата му електроника да откаже, затова предположи, че тези коли не са замесени в инцидента. Разстоянието бе прекалено голямо, за да чуе гласове или да види по-ясно, но предположи, че става въпрос за поне десет, може би дори единайсет души.

Единайсет души с автоматични оръжия?

Взе решение да не помръдва от мястото си. Последвалите два изстрела само подсилиха решимостта му да остане скрит.

Джо се плъзна метър-два назад по склона и извади бинокъла от раницата, която бе оставил на земята. Когато се върна зад храста, разтвори клоните му, за да вижда по-добре, и фокусира лещите.

Разстоянието бе прекалено голямо, за да види лицата или да различи номерата на регистрационните табели на колите, но видя, че всички мъже са облечени в тъмни дрехи. Повечето се бяха надвесили над някакъв предмет в центъра на кръга, образуван от автомобилите. Двама от тях подскачаха като в някакъв празничен танц. Забеляза, че вратите на пикапите са отворени, сякаш шофьорите им бяха изскочили в бързината.

Зачуди се по какво ли са стреляли? Изгубена крава? Див кон? Пустинен елен? Надяваше се да не е човек.

Джо свали бинокъла и огледа пустинята, докъдето му стигаше погледът. Ако жертвата бе кон или елен, каза си той, трябва да видя следи от избягалото стадо. Не видя обаче нищо.

А когато отново поднесе бинокъла към очите си, забеляза, че силуетите в далечината се качват по кабините и каросериите на пикапите. Мъжете отпред затвориха вратите, тези отзад се облегнаха на стените на каросериите. Слънчевите лъчи хвърляха отблясъци по дулата на оръжията им, насочени нагоре. Бяха приключили. Каквото и да бяха правили там.

Колите потеглиха една по една и се отдалечиха от мястото, поемайки на югоизток. Джо чу ръмженето на двигателите им. Онези отзад изостанаха, за да избегнат гъстите облаци прах, вдигани от първия пикап.

Джо проследи колите, докато се скриха от погледа му. Надяваше се да зърне регистрационна табела, характерна особеност или необичаен цвят.

Преди задната броня на последния автомобил да се скрие в прахоляка, му се стори, че забелязва черни букви върху бял фон без цветна рамка, ограждаща табелата. Това означаваше, че номерът не е от Уайоминг с характерния за щата изправен на задните си крака жребец. Дали не бе от Тексас?

Пикапите с тексаски номера бяха обичайна гледка в петролодобивните райони на щата. Но четири наведнъж, при това с въоръжени мъже отзад? Странно, дори за Червената пустиня…

Насочи вниманието си към мястото, което пикапите бяха наобиколили. На земята лежеше голяма кафява — а може би черна? — купчина, която приличаше на космата канара. Формата бе прекалено кръгла, за да бъде кон или елен, но Джо не можеше да бъде сигурен какво всъщност е това.

Изчака колите да се отдалечат достатъчно, след което се изправи, изтупа прахта от джинсите си и нарами карабината.

Очакваше го дълъг преход, при това в посока, която не съвпадаше с неговата, но трябваше да провери какво са оставили онези хора.

Стомахът му се сви на студена черна топка, изтъкана от страх. Когато се спусна по песъчливия склон, всичките му сетива бяха нащрек, тъй като се опасяваше да не би пикапите да се върнат. Огледа терена пред себе си за големи камъни или храсти, зад които да се скрие, в случай че онези наистина се върнат, но не видя нищо, което да му послужи за прикритие.

Озова ли се на открито, каза си Джо, няма да има връщане назад.