Робърт Б. Паркър
Огън и лед (56)

56

— Говорих с Майкъл — каза Джули.

— И?

— Беше ужасно, но също така и важно. Направо е бесен. Но иначе пък е толкова свестен.

— За какво говорихте?

— За нас.

— Така и предположих. И какво става с „нас“?

— Ще се подложим на известна терапия.

— Поотделно ли?

— Да. Семейните двойки ходят на терапия, за да решат проблемите във взаимоотношенията си. Аз се нуждая от отговор за себе си, а същото се отнася и до Майкъл.

— От какъв отговор се нуждае според теб Майкъл?

— Зависи от него и от психоаналитика му — отвърна Джули. — На тяхно място със сигурност щях да се опитам да разбера защо Майкъл толкова дълго приемаше преструвките ми.

— А ти?

Долових в гласа й тъжен смях.

— А аз ще се опитам да разбера защо толкова дълго се преструвах.

— Какво мисли Майкъл за терапията? Не изглежда от този тип хора.

— Не, не е. Но е интелигентен. И мисля, че може да го направи, ако е достатъчно смел.

— Прави го с надежда да спаси брака ли?

— О, сигурна съм, че и затова. Но резултатите от психотерапията невинаги могат да се предскажат и онова, което мислиш, че преследваш в началото, може всъщност да не е онова, което ще искаш по-късно.

— Истина е — потвърдих аз.

— И така, гордееш ли се с мен? — попита Джули.

— Разбира се. Прилича ми на напредък. Продължаваш ли да се срещаш с Робърт?

— За момента не се срещам с никого, докато не се оправя. Отношения от този род биха били нещо като болкоуспокояващо. Трябва да свикна да мога да съм сама, преди да мога да съм с някого.

— Добре, това ми харесва. Ще доведе до успех. Не знам как. Не знам дали двамата с Майкъл ще се съберете, или разделите. Но знам, че във всеки случай и двамата ще сте добре.

— Наистина ли мислиш така?

— Абсолютно.

Поне почти абсолютно.

След като свършихме, се върнах към размислите за посещението си при Тони Маркъс, при Джуниър и при Тай Боп. Страх ли ме беше? Да. Предполагам, че да. И тъй като страхът едва ли е полезно чувство, го бях потискала непрестанно. Но ако трябваше да бъда откровена — да, беше ме страх.

— Защо, кажи ми, никой не ми се обажда да ме попита: „Как си, Съни? Страх ли те е? Имаш ли да вършиш нещо ужасно утре? Мога ли да помогна?“. Защо, кажи ми, е така, Роузи?

Излегната по гръб, Роузи се размърда неспокойно, изви глава и едно овално око погледна право в мен.

— Да — казах. — Точно така. Малък изблик на самосъжаление. Ще се постарая да не прекалявам.

Съблякох се, сложих си пижамата, свалих си грима и си измих лицето. После заредих моя „Смит & Уесън“, сложих два патрона в малкия деринджър, поставих ги един до друг на нощното си шкафче и си легнах.