Робърт Б. Паркър
Огън и лед (1)

1

Сестра ми Елизабет дойде да ме види.

Елизабет е с три години по-голяма от мен. Не сме особено близки. Прекалено много се бяхме борили за вниманието на татко като деца, та да се чуваме всеки ден по телефона. За да циментира убеждението ми, че Елизабет е голяма досадница, и кучето ми Роузи не я обичаше. Като се има предвид, че Роузи обича всички, включително и въоръжени престъпници, беше очевидно, че сестра ми е по-особена.

— Каква порода е? — попита Елизабет. — Бостънски териер ли?

— Бултериер — отвърнах. — Роузи е миниатюрен бултериер.

— Мислех, че е бостънски териер.

— Искаш ли да видиш документите й? — попитах.

— О, не ставай смешна — каза тя.

Пиехме кафе в ъгъла на кухнята без Роузи, която лежеше на леглото ми в другия край на мансардата и ни наблюдаваше внимателно с едно черно око.

— Какво те води в Южен Бостън? — попитах.

— Наистина ли е Южен Бостън?

— Районът на юпитата — поясних.

— О… това кафе е много хубаво.

— „Старбъкс“ — казах.

— Какво, какво?

— „Старбъкс“ — повторих. — А специално това е от Гватемала.

— О, би ли ми го записала?

— Разбира се.

Написах „Кафе «Старбъкс»“ на едно листче и й го подадох. Тя го пъхна в чантичката си. Чаках. Елизабет отпи от кафето си. Аз погледнах към Роузи. Опашката й помръдна, но тя не промени намерението си да остане в кревата.

— Срещаш ли се някога с бившия си съпруг? — попита Елизабет.

— Двамата с Ричи се срещаме всяка сряда вечер.

— Правите ли нещо?

— Да правим нещо ли?

— Разбираш какво, секс. Редно е да питам, защото съм по-голямата ти сестра.

— Тогава, предполагам, е редно да отговоря, че това не е твоя работа.

— Я не ставай смешна. Срещаш ли се с други мъже?

— Да.

— И?

— Елизабет, за какво, по дяволите, си приказваме?

— Просто питам дали спиш с някого, ей богу!

— Не е твоя работа. Аз питам ли те за твоя сексуален живот?

— Мен ли? О, аз съм една стара омъжена жена.

— Елизабет, ти си на трийсет и осем.

— Знаеш какво искам да кажа. Просто ми е интересно какъв е животът, когато не можеш да останеш омъжена.

Станах и изминах по дължина мансардата, като дишах дълбоко и съсредоточено. Приведох се, целунах Роузи по носа, подишах шумно още малко и се върнах бавно на мястото си.

— Ние, които не можем да останем омъжени, предпочитаме да запазим сексуалния си живот за себе си — заявих.

— О, Съни, честно казано, понякога си толкова старомодна.

— Старомодна ли?

Слънцето беше почти в зенита си. Ярката му светлина проникваше през големия прозорец и огряваше една от картините ми, оставена недовършена на статива.

— Продължаваш да рисуваш — отбеляза Елизабет.

— Да.

— Купува ли някой някога твои картини?

— От време на време.

— Така ли?

Кимнах.

Известно време запазихме мълчание. Елизабет се пресегна, взе кафеника и си наля още кафе. Не върна кафеника на мястото му. Просто го постави на плота до себе си, където кафето щеше да изстине. Беше нужна известна воля, но не се пресегнах и не го върнах на мястото му. И без това не ми се пиеше повече кафе.

— Как е Хал? — попитах.

Тя си наля внимателно мляко в кафето, разбърка две бучки захар, остави лъжичката, отпи от чашата и отвърна:

— Мисля, че ми изневерява.

— Хал ли?

— Да. Така мисля и колкото и да е смешно, искам ти да разбереш дали е истина.

— Аз ли?

— Последно работиш като частен детектив, нали?

— Да, разбира се, но…

— Не бих желала да наемам някой непознат.

— Искаш от мен да го проследя? Да направя снимки? Да го хвана на местопрестъплението? Нещо такова ли?

— Да.

— Защо просто не го попиташ?

— Да го попитам? Не ставай смешна. Защо, за бога, ще ми каже?

— Защото си го попитала.

— Не. Нищо няма да го питам аз това копеле. Ще го заловя.

— Ако не искаш да говориш с него за това, защо не потърсиш професионална помощ?

— Психиатър ли? Та те всички са откачени. Затова и са станали психиатри.

— Може би не всички до един.

— И повечето са евреи.

— Може би не всички до един — отбелязах.

— Не искам повече да говоря за това. Ще ми помогнеш ли?

— Разбира се. Просто се опитвах да разбера бихме ли могли да се споразумеем каква точно помощ ти е нужна.

— Със сигурност не някой откачен евреин — заяви Елизабет.

Мина ми през ум да стана и да ида да легна при Роузи. Беше безполезно да се спори с Елизабет. Татко обичаше да казва за мама, че често греши, но никога не изпитва съмнения. Елизабет беше същата. И досущ като мама се заинатяваше още повече, когато убежденията й се поставяха под въпрос. А ако човек ги обореше, тя ставаше негов враг за цял живот.

— Ще направя каквото мога — казах аз.