Робърт Б. Паркър
Огън и лед (39)

39

Прибрахме се с Роузи от сутрешната й разходка и аз седнах на кухненския плот да пийна кафе. Роузи опита всевъзможни умиляващи пози и погледи, за да ме подмами да й дам втора закуска, но тренираното ми детективско око моментално прозря тактиката й. Дадох й бисквитка.

Списъкът ми все още беше на плота. Бе нараснал само с няколко имена. Трябваше да разбера от Лий Фарел кога е умряла Гретчен. Обадих му се.

— Знаем ли часа на смъртта на Гретчен Крейн? — попитах.

— Жертвата от случая с убийството, който вече разрешихме ли?

— Да. Гретчен Крейн. Кога е умряла?

— Цяло чудо, че още помня — каза Фарел. — Била е застреляна осем часа, преди да я открият.

— Което ще рече около полунощ, нали?

— Удоволствие е да видиш с очите си как действа един опитен детективски ум — каза Фарел.

— Сигурно в службата си нямаш много такива възможности — отвърнах. — Имаш ли адреса на Натали Годар?

— Коя, по дяволите, е Натали Годар?

— Скъпоценната половинка на Мери Лу Годар.

— Не знаех, че има половинка.

— Живее на Ривиър стрийт, но номерът й го няма в указателя.

— Задръж така — каза Фарел и известно време, докато се върне и ми даде номера на улицата, седях и слушах далечната шумотевица в канцеларията на отдела. Накрая той вдигна слушалката.

— Ау — възкликнах, — удоволствие е да чуеш с ушите си как действа един опитен детективски ум.

Фарел затвори. Добавих адреса в списъка си, а също така отбелязах внимателно времето на смъртта. То, поне за момента, не изясняваше нищо. Дори нямах представа аз къде съм била в часа на убийството на Гретчен. Може би в леглото, може би на разходка с Роузи. Но все пак винаги е по-добре да имаш информация, отколкото да нямаш. По-лесно ми е да правя списък, когато има нещо написано. Нямах какво повече да правя, нито къде повече да вървя, затова дадох на Роузи още една бисквита и една голяма целувка и отидох да се срещна с Натали. Ривиър стрийт е на Бийкън Хил. Човек има по-голям шанс да се сблъска с Леонардо ди Каприо в кварталния супермаркет, отколкото да намери място за паркиране около Ривиър стрийт. Затова не взех колата, а се качих на метрото, гледах отражението си в прозорците, смених влаковете и слязох на Чарлс стрийт стейшън.

В Чарлс стрийт има нещо Дикенсово. Стара, със сгради от червени тухли и много магазини. През зимните месеци очакваш да видиш някой джентълмен с дълъг шал да носи към къщи тлъста патица. В този ранен пролетен ден обаче никой не носеше нищо за печене, макар да видях един забързан чичко, който изглеждаше като угоена птица.

Адресът на Натали беше четириетажна къща на средата на Ривиър стрийт, от дясната страна. Входната врата беше с шпионка. Под звънеца нямаше табелка с името. Позвъних. Долових някакво движение зад вратата, а после настъпи тишина. Сетне вратата се открехна, колкото позволяваше веригата, и една жена ме погледна отвътре. Виждах само част от лицето й, но то определено бе на чернокожа, която носеше очила със зелени рамки.

Мили боже, май уцелих в десетката!

Усмихнах се топло.

— Казвам се Съни Рандъл — представих се аз. — Взех името ви от Мери Лу Годар. Разследвам смъртта на Гретчен Крейн, която, както може би знаете, работеше за Мери Лу в „Големи крачки“.

Известно време тя се взираше в мен през очилата си със зелени рамки. После затвори. Веригата издрънча и вратата се отвори.

— Моля, заповядайте.

Влязох в малко антре със стълбище вляво. Надясно през арка се влизаше в дневна. Къщата беше широка колкото да побере едно помещение, и висока четири етажа, тъй че ако живееш тук, можеш да развиеш доста здрави мускули на краката.

Влязохме в дневната и седнахме. По-голяма част от лицевата стена заемаше гледащ към залива прозорец, обезопасен с решетка, която се отключваше отвътре. Стените бяха изрисувани с английски ловни сцени. На пода имаше персийски килим, чиито тонове подхождаха на тавана, боядисан в червеникавокафяво. Мебелите бяха подбрани с вкус, тежки, стари и скъпи. Седнах с гръб към големия прозорец, пред масичка за кафе. На нея имаше два броя на списание „Нюйоркър“ и един на „Ентъртейнмънт Уийкли“. Еклектично. Натали седна срещу мен на голяма възглавница и опря ръце на коленете си. Косата й беше късо подстригана и много плътно прилепнала. Беше висока, носеше избелели джинси, които й седяха идеално, и широка бяла тениска, която се спускаше точно до нужната дължина. Маратонките й бяха сини, с жълти ивици и сложно завързване, което трябва да й бе отнело двайсетина минути.

— Знаете ли коя съм? — попитах.

— Вие сте жената, която пазеше Мери Лу от отвратителния преследвач, убил бедната Гретчен.

— Лорънс Рийвс — уточних.

— Да. Но разбрах, че случаят е приключен.

Говореше като сестра ми Елизабет — с определен акцент, характерен за елитните колежи.

— Просто се опитвам да доуточня някои неясни моменти — поясних.

— Разбрах, че Мери Лу ви е уволнила.

— Мери Лу говори за вас като за своята скъпоценна половинка — казах. — Истина ли е това?

— Ние сме любовници. И аз взех фамилното й име. Уволни ли ви Мери Лу?

— А какво е моминското ви име?

— Мери Лу не се нуждае повече от услугите ви — каза Натали. — Не виждам никаква причина да продължавам да разговарям с вас.

— Познавате ли Гретчен?

Натали стана, отиде в антрето, отвори външната врата и зачака.

— Довиждане, мис Рандъл.

Помислих си да я попитам познава ли жена на име Джуъл или мъж на име Джърмейн. Това може би щеше да привлече вниманието й, но реших, докато не разбера повече, да запазя за себе си това, което знам. Станах и се запътих към вратата.

— Довиждане, мис Годар — казах и си тръгнах.

Реших да вървя по Чарлс стрийт, да мина през парка да взема метрото. Това щеше да ми даде възможност да обмисля онова, което бях научила.

Забавно нещо е детективската работа. След като от деня, в който срещнах Мери Лу, не бях научила почти нищо, достатъчно бе едно десетминутно посещение, за да разбера, че именно Натали е била жената с Гретчен, когато тя е разговаряла с Джуъл. И че Натали не гори от желание да дава някаква информация. И че на списанията върху нейната масичка има стикерче с името на получателката — и то е Натали Маркъс.