Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Her Father’s Daugter, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 28 гласа)

Информация

Сканиране
Violeta_63 (2014)
Корекция
sonnni (2015)
Форматиране
hrUssI (2015)

Издание:

Уилям Дж. Къхлън. Акционери

ИК „Световна библиотека“, София, 2000

Американска. Първо издание

История

  1. — Добавяне

5

Виктория Ван Хорн харесваше Ерик Фогелдорф. Винаги галантен и чаровен, той я откъсваше от напрегнатото й делово ежедневие. Беше забавен, макар че в някои случаи дори не го съзнаваше. Тя чувстваше нуждата да излезе и затова бе приела поканата му за вечеря.

Главният келнер в кафенето на артистите позна Фогелдорф. Той винаги даваше добри бакшиши и често посещаваше заведението. Сега той и младата дама бяха съпроводени с театрална показност до хубава маса. Жената бе не само красива, но и известна. Келнерът скоро беше чел статия и интервю с Виктория Ван Хорн в списанието „Ню Йорк“. Мистър Фогелдорф обикновено идваше с красиви жени, но тази беше различна — бе богата и силна. Посочи им централната маса, така че всички да ги виждат.

— Това е едно от любимите ми места — каза Ерик, след като поръча на келнера напитките. — Влюбен съм във фреските на Хауърд Чандлър Кристи.

Стените на ресторанта бяха украсени с еротични рисунки на пищни голи жени.

— С баща ми сме идвали тук няколко пъти докато бях в колежа. — Виктория огледа ресторанта. — Изглежда променено, но се радвам, че са оставили рисунките. Малко са особени, но и аз ги харесвам.

Фогелдорф изпитваше силно любопитство към бащата на Виктория. Тя винаги говореше за него много предпазливо. Той реши да подхване опасната тема от друг ъгъл.

— Как върви новия ти проект?

Този въпрос му се стори безопасен.

Виктория учудено повдигна вежди.

— Защо питаш?

Той се усмихна и сви рамене.

— Интересно ми е.

— Ами досега добре. Мисля, че най-накрая осигурих необходимите средства. Поемам голям риск, но съм свикнала на това.

— Риск?

Стана й забавно. Понякога той беше толкова прозрачен.

— Ерик, вложих и последната си стотинка, за да може проектът да тръгне. Всичко съм заложила на него.

Очите му се разшириха, а изражението му стана нещо средно между шок и удивление.

— Всичко?

Тя се засмя.

— Абсолютно всичко.

— А ако не успееш?

Тя махна с ръка.

— Тогава ще фалирам и ще започна отначало. Случвало ми се е вече. Но не се притеснявам. Ще успея.

Очите му издаваха, че е потресен.

— Вики, това изглежда, ами… толкова безотговорно. Никой не залага всичко. — Той спря. Внезапно му хрумна подходящо продължение. — Но разбира се! Защо да се притесняваш? Баща ти ще те измъкне.

За момент в очите й проблесна гняв. Как можеше той да разбере дълбочината на чувствата й.

— Вероятно си забравил, Ерик, че ние с баща ми дори не си говорим.

— Е, сигурен съм, че ще ти помогне ако… е, фалираш.

— Ти просто не разбираш — тросна се тя. — Не бих взела и стотинка от баща си. Сама съм спечелила това, което имам. Възнамерявам да продължа по същия начин.

Той поклати глава.

— Права си, не разбирам. Четох за твоите проблеми с баща ти. Ти не считаш за нужно да ми се довериш и знам само това, което пресата пише. Вики, мисля, че просто проявяваш инат. Каквото и да се е случило между теб и баща ти, може да се поправи, особено ако е възможно да се провалиш.

Тя се засмя.

— Този проект те плаши, нали, Ерик?

— Единствената ми грижа си ти, разбира се. Какво се е случило между теб и баща ти, че си толкова неотстъпчива? Трябва да е било доста травматизиращо.

Вики се усмихна.

— Е, не съвсем. Но може да се каже, че беше нещо повече от семеен скандал.

— Лесно може да се поправи.

Тя тръсна глава.

— Не. Той явно ме смяташе за празноглава, просто една богата жена без цели и амбиции. Каза някои неща, за които не мога да му простя.

Тя се замисли за баща си. Въпреки всичко той много й липсваше. Тя често се чудеше какво ли мисли той за постиженията й и дали те бяха променили мнението му за нея. Тя все още не можеше да му се обади — дали поради гордост или поради това, че ще я отхвърли — не бе сигурна кое от двете беше по-силно. Искаше, но досега не бе успяла да го направи. А нямаше такива членове на семейството, които биха могли да изиграят ролята на неофициални посредници. Тя почти не се виждаше с брат си и той никога не споменаваше дали говорят за нея.

— Какво лошо има в това да си богат и да не вършиш нищо?

Въпросът му прекъсна мислите й и тя го погледна внимателно, за да се увери, че не я поднася. Загриженото му изражение показваше, че говори сериозно:

— Ерик, аз съм човешко същество с мозък, дори може би и с малко талант. Знам как се работи упорито. Искам да мога да се докажа.

— Наистина странно. Защо да работиш, след като не ти е нужно?

Тя тръсна глава ядосано.

— Говориш като него. Все той има пари. Все той има власт. Той е, който оглавява Арката. Е, аз исках да му покажа точно на него, че и аз съм някой. Мисля, че успях.

Фогелдорф знаеше, че е рисковано да продължава, но любопитството му надделя.

— Е, тогава имаш това, което искаш, нали? Само дето сега можеш да изгубиш всичко. Между другото, каква е тази Арка? Май съм чувал за нея, но си мислех, че е някаква организация в Бостън.

Виктория се подразни леко, отчасти поради спомена за думите на баща си и отчасти заради това, че седящият срещу нея мъж се държеше по същия начин.

— В Арката участват няколко души, които в действителност управляват Ню Йорк. Мисля, че онези в Бостън са взели името на Манхатънската група, но те са много различни, те действат съвсем открито, като елитна търговска камара.

— Шегуваш се, разбира се. Искам да кажа за това, че Арката управлява този град.

Тя не искаше да обсъжда тази тема с него, но видимото му съмнение в думите й я накара да продължи.

— Всъщност няма нищо тайно в тях. Арката просто не е обществено достояние, това е всичко. Осемте човека в нея защитават бизнеса и културните интереси на „старите богати“ фамилии на Ню Йорк.

Ерик учудено повдигна вежди.

— Как така?

Тя усети, че е заела отбранителна позиция.

— Те действат почти като пазители. Защитават традициите и, което е по-важно, финансите и търговията.

— Както разбирам, трябва да са доста могъщи.

Тя кимна.

— Всеки от тях представлява всички сфери на търговията, дори и на правителството. Притежават голяма власт. Заедно те са непреодолими.

— Звучи страшно, Вики.

— Защо? Те рядко се намесват, освен ако не става дума за нещо наистина важно.

— И баща ти е начело на тази тайна групировка?

— Беше избран на този пост преди около десетина години.

— Така ли се влиза там — избират те?

Стараеше се да си даде вид, че интересът му е невинен. Но тя знаеше, че това е поза. Той винаги се интересуваше от пари и това я дразнеше.

— Не, не се провежда избор. Обикновено най-големият син на починал техен член заема мястото на баща си. Така е по традиция. Е, ако няма син, или по някаква причина той не е подходящ, те избират някой друг, обикновено племенник или друг член на фамилията.

Той се засмя.

— Значи, остава си в рамките на семейството?

Неспиращите му въпроси започваха да я отегчават.

— Всеки член на Арката е наследник на някои от фамилиите, основали Ню Йорк.

— Тогава аз нямам шансове, дори и да се оженя за някоя от тези семейства?

— Абсолютно прав си.

— Жалко — каза той. Нейният отговор беше сложил край на интереса му. Потупа ръката й. — Разреши ми да поръчам. Храната тук е превъзходна, но имат няколко специалитета, които са върха.

Готвачът бе извършил чудеса с тънки телешки пържоли и обикновен, но приятен лимонов сок.

След вечерята Ерик покани Виктория в апартамента, да изпият по нещо.

В таксито Фогелдорф внезапно я придърпа към себе си и я целуна. Движенията му бяха плавни, устните му — настойчиви. За момент тя усети, че откликва, но лекотата и самоувереността му й се сториха обидни.

Виктория Ван Хорн беше нормална жена с нормални желания и дълго време не бе правила любов. Но арогантната самонадеяност на Фогелдорф я подразни. Тя го отблъсна.

Той я потупа нежно по крака.

— Хайде, Вики. Не сме двама тийнейджъри на първата си среща. Големи хора сме.

Тя понякога беше правила любов в миналото. Не беше нито особено приятно, нито ужасно. Тя сама се учуди на реакцията си.

Бе излизала с Ерик и преди, но той никога не бе опитвал подобно нещо. Беше приятен на вид, почти красив. В миналото си беше мислила дали не е хомосексуалист. Сега се държеше изключително хетеросексуално.

Ръката на Фогелдорф се плъзна и докосна бедрото й.

— Сигурен съм, че разбираш колко много те харесвам — каза той. — Можем да направим прекрасен тим с теб. Все пак имам опит във финансите.

— А аз имам парите, така ли?

— Не говори така, Вики. — Тонът му бе успокояващ, а ръката му галеше крака й. — Не съм съвсем бедняк. И двамата сме млади, ще станем център на внимание за цял Ню Йорк. Нека…

Тя започна да се смее, след това отблъсна ръката му.

— Не бъди такъв глупак, Ерик. Та ти нямаш и стотинка. Имаш прекрасно образование, това е вярно, но като че ли не си от най-работливите. Съвсем ми е ясно какво съдружие искаш, а аз имам по-различни планове за парите си.

Смехът му я изненада.

— Ти си невероятна жена. Толкова ли съм прозрачен?

— Горе-долу.

Този път той я погали по главата.

— Вики, харесвам те — усмихна се. — Можем ли да останем приятели, въпреки че държиш на парите си?

Искреността му бе забавна и приятна. Може би преследваше богатството й, но го правеше чаровно.

— Разбира се — засмя се тя. — Харесвам те, Ерик, но не и за потенциален съпруг.

Той се облегна и се усмихна с момчешката си усмивка.

— Можеш ли да ми предложиш някоя друга?

— Моля?

— Можеш ли да ми предложиш някоя богата млада дама, която ще бъде доволна от добрата находка? Както казваш, не ми е останало нищо. — Той се засмя на реакцията й. — Не се шокирай, скъпа. Просто се изразявам по брутално честен начин. Такива неща стават в цял свят. Богатите жени се нуждаят от представителни съпрузи. А аз смятам, че имам светско потекло — въздъхна. — Разбрал съм, поне що се отнася до най-богатите, че те живеят в доста неромантичен свят, особено когато се стигне до делба на богатствата.

Виктория каза адреса си на шофьора на таксито, след това се обърна към Фогелдорф.

— Ерик, предложението ти звучи шокиращо. Вероятно си изчислил вече и комисионната ми?

Той не се обиди и се усмихна.

— Ти си различна, Виктория. Бих казал дори изключителна — поне за жена от твоята класа. Адвокатка си. Работиш много и вършиш наистина важни неща, постигаш много. Такова поведение е по-подходящо за жена от средната класа, някоя, която иска да се издигне.

— Думите ти звучат доста унизително. Аз не виждам нещата в такава светлина.

Той се засмя и поклати глава.

— Слава богу, че не всички богати жени мислят като теб. Скъпа, ти си нормална жена с нормални сексуални и емоционални потребности. Парите не могат да променят това. Жени като теб не могат да се надяват да намерят трайно щастие с обикновен чиновник, който не разбира вашия свят. Както виждаш, аз предлагам много ценна стока. Аз съм подходящ партньор. Струвам скъпо, разбира се, но мисля, че си струва.

Тя го погледна и се засмя силно и истински.

— Ерик, знаеш ли какво? Която те вземе, значи те заслужава. Държиш се отвратително.

Той изобщо не се засегна.

— Вероятно. Но мога да си го позволя, нали?

Когато се прибра вкъщи, Виктория не можа да заспи. Въпреки, че й бе забавно с Ерик Фогелдорф и философията му, тя се притесни. Чудеше се дали, все пак, не е прекалено различна. Той може би беше прав — жени като нея не се отдаваха изцяло на кариерата си. Толкова ли бе важно професията й да бъде всичко за нея? Сега, късно през нощта, тя се чудеше какви бяха истинските й мотиви.

За пръв път от години насам тя се сети за майка си. Тя бе типична представителка на жените, за които бе говорил Ерик. Майка й не бе работила нито един ден през живота си, нито пък някога бе проявила подобно желание. Подобно на самата Виктория, майка й също бе посещавала най-добрите училища, въпреки че не беше завършила колеж. Беше направила всичко, което се очакваше от нея. Беше се занимавала с обществена и благотворителна дейност — където, когато и с когото трябва.

Виктория седна в леглото и погледна през прозореца. Оголелите дървета в парка танцуваха на вятъра.

Виктория бе препрочитала многократно избелелите и пожълтели изрезки от вестници, в които пишеше за сватбата на майка й и баща й. Тя беше светско събитие на годината тогава. Семейството на майка й нямаше огромното богатство на Ван Хорнови, но иначе напълно отговаряше на социалното им положение.

Бракът беше продължил десет години и от него се бяха родили, или по-скоро бяха произведени, тя и брат й. Дори и разводът бе широко отразен в пресата, почти колкото сватбата.

Виктория и брат й, подобно на родителите си, бяха пращани в най-добрите училища. Тя не можеше да си спомни дали детството й е било щастливо или нещастно. То просто бе поредица от събития. Тя лесно се сприятеляваше, но нямаше специални приятели. Не бяха я отминали и обичайните ученически увлечения — най-напред по филмови звезди, после по млади мъже. В живота й тогава нямаше нищо необичайно. Но Фогелдорф бе прав — беше различна.

Тя харесваше втория съпруг на майка си, въпреки че той по нищо не приличаше на баща й. В тези години тя рядко виждаше родителите си или техните съпрузи, но не чувстваше липсата им.

Виктория въздъхна, стана от леглото и отиде до прозореца. Близо до парка се разхождаха прегърнати двама млади.

Дори и любовните й авантюри бяха като на всички други. Тя бе останала девствена по-дълго от приятелките си, ако те, разбира се, й бяха казали истината. Дори й стана малко смешно като си спомни как комично загуби девствеността си в неопитните ръце на Алън Канаби.

Тя се засмя на глас. Изгарящата я и вечна любов към Алън свърши, когато разбра, че той има любовна връзка и с Бъфи Уийтън. Толкова тежко го бе изживяла.

Като се изключи смъртта на майка й, в живота на Виктория не се бе случило нищо особено. Дори катастрофата, в която бяха загинали майка й и нейния съпруг, й се струваше въображаема. Реално и трудно бе осъзнала единствено факта, че повече нямаше да прекарва ваканциите с тях във Флорида. Може би поради това по-късно тя се привърза силно към баща си. Майка й бе емоционална, чувствителна и непредсказуема. Баща й бе пълна противоположност. Той се владееше напълно при всякакви ситуации. Тя винаги се бе чувствала по-спокойна и сигурна при баща си. И му се бе възхищавала.

Влюбените на улицата бяха отминали. Виждаше се само един човек с кучето си.

Чудеше се защо раздялата с баща й беше много по-мъчителна дори от загубата на майка й.

Виктория болезнено изживяваше празнотата в живота си — с изключение на работата й в него нямаше нищо и никой. Но тя си казваше, че животът е дълъг и накрая ще дойде времето и на всичко останало.

Мъжът с кучето също си бе отишъл и сега улиците бяха пусти. Тя пак се замисли за баща си. Глупаво бе мъчителната раздяла да продължава.

Виктория се върна в леглото, твърдо решена да намери начин да се сдобри с него. Мисълта за помирението й донесе успокоение и тя бързо заспа.

 

 

„Хаберман“ не бе много известен сред обикновените жители на Ню Йорк — имаше толкова много по-големи и по-прочути музеи. Но сред елитните международни среди репутацията му бе безспорна. Колекцията от експонати се помещаваше в сграда, специално построена да покаже най-красивите и най-ценните произведения на изкуството в света. Сравнително малък, музеят бе почти точно копие на гръцки храм. Бе построен в края на века от фамилията Хаберман като паметник на тях самите.

Другите музеи — дори и по-големите — имаха финансови проблеми, но това не се отнасяше за „Хаберман“. Той се поддържаше почти изцяло от нюйоркските фамилии със „стари пари“, като родословното дърво на някои от тях датираше още от първоначалните холандски заселници. Беше обществен музей поради дребните бюджетни суми, които приемаше по политически и данъчни причини. „Хаберман“ обаче не бе паднал толкова ниско, че да организира специални изложби. Бе тихо и спокойно място, известно само на избраните малцина.

Фамилиите не само подаряваха редки и великолепни произведения на изкуството, но и използваха музея като средище за светски контакти. Той беше центърът на техния ограничен и елитен свят.

Както повечето музеи и „Хаберман“ имаше подземни помещения, където съхраняваха, поправяха и подновяваха експонати. Там имаше всякаква апаратура, включително и най-съвременен компютър, който осигуряваше най-подходящата температура за запазването на маслените бои на картините.

Също там, скрита от очите на обществото, се намираше и прекрасна зала за конференции. Облицовката беше доставена от английски манастир от 15 век. В средата на стаята имаше дълга, полирана маса, принадлежала преди това на флорентински принц. Столовете, също италиански, биха могли да се изложат като експонати с рядка художествена стойност. Залата бе символ на великолепие и разкош.

Сесил Драйкър, новият директор на музея, се суетеше около един доста неподходящо облечен работник. Кожената му чанта съдържаше необходимите инструменти, но човекът носеше строг консервативен костюм с жилетка.

— Трябва да поставиш тези неща така, че да чувам всяка дума, дори и най-малкия шепот — настояваше Драйкър.

— Ще стане много добре, ако нямаш нищо против да изрежа малка дупка отдолу на тази маса. Няма да бъде много по-голяма от монета. Така ще мога да инсталирам подслушващото устройство точно в средата на стаята.

Ужас се появи на дребното лице на Драйкър.

— Тази маса — както така пренебрежително я наричаш — е от преди повече от петстотин години. Светотатство ще бъде дори да я надраскаш, а да не говорим — той спря, като че ли дори се страхуваше да произнесе думата — да я изрежеш.

Мъжът в костюма се бе изпотил. Беше пълен и костюмът бе от дебел вълнен плат.

— Окей, не се притеснявай, няма да направя нищо лошо на скъпата ти маса. Ще поставя някои от тия неща — той подхвърли в ръка малък метален предмет — от другата страна на стаята. Тези дребосъчета може да не ти вдъхват доверие, но са адски чувствителни. Ще можеш да чуваш всичко.

Сесил Драйкър, слаб и винаги докаран, беше облечен в елегантна риза от италианска коприна и прилепнали към тялото му джинси. Беше суетен и младееше, въпреки петдесетте си години. Той се намръщи.

— Но няма да може да се подслушва отвън, нали? Само това ми трябва, някоя размотаваща се полицейска кола да може също да хване разговорите.

— Изключено е. Тези каменни стени са много дебели. Освен това, мога да регулирам устройствата така, че само ти да можеш да ги чуваш. Те са последното постижение на науката. Разбира се, както ти казах, ще е нужна много скъпа апаратура.

— Ти не се грижи за цената — каза Драйкър високомерно. — Готови сме на всичко да ограничим кражбите на експонати. Това са оправдани разходи.

Драйкър възнамеряваше да включи разноските към други сметки за поправка на електрическата инсталация в друга част на сградата. Никой нямаше да разбере.

Набитият мъж работеше бързо и професионално. Постави бръмбарите в рамките на картините и ги покри с маджун, който не се различаваше от дървото. Беше специалист, бивш федерален служител, занимаващ се с поставяне и откриване на подслушващи устройства. Той увери Драйкър, че дори и почистващия персонал няма да ги открие.

— Не мога да разбера защо ви трябват подслушващи устройства в залата за конференции — каза той, докато махаше остатъците от маджуна. — Имам дълъг опит в този бранш и досега не съм срещал крадци, които да организират конференции — прокара пръст по рамката да се увери, че е съвсем гладка.

— В света на изкуството е различно. — В гласа на Драйкър се усещаше превъзходство. Но той си мислеше за огромното преимущество да може да получава тайна информация, която може да бъде търгувана. — Тези твои устройства ще свършат чудесна работа, уверявам те.

Мъжът избърса потта от челото си.

— Е, това не е моя работа. Сега трябва да се кача в канцеларията ти и да проверя предаващото устройство и магнетофона. Изчакай няколко минути докато стигна там и след това говори, или пей, за да проверя звука.

— Драйкър се намръщи.

— Да говоря сам?

— Можеш да повикаш някой от служителите ти. Може би разговор ще бъде по-добър тест.

Драйкър бързо поклати глава.

— Не, няма да е необходимо. Ще говоря сам. Качвай се в кабинета ми.

Мъжът кимна, без да покаже с нищо за какво си мислеше. Взе кожената си чанта, избърса лицето си пак и излезе, като затвори тихо вратата след себе си.

Апаратурата наистина му костваше малко състояние, но Драйкър смяташе, че си струва. Искаше да чува всяка една дума. Съветът на попечителите на музея също използваше залата за конференции, но това изобщо не го интересуваше. Нищо от това, което си говореха, не представляваше интерес.

Той бе научил за другата група почти случайно. В качеството си на директор знаеше, че се срещат веднъж месечно. Но той не обръщаше особено внимание, само бе забелязал, че членовете на групата бяха важни личности. Сесил Драйкър се бе издигнал като метеор в света по изкуството благодарение на ласкателното си отношение към всеки, който би могъл да има и най-малкото влияние. По силата на навика си той внимателно поздравяваше всеки един от тях. Така беше и преди да бе разбрал колективната им сила. Сега той се разтапяше в желанието си да угоди на всяко тяхно желание и прищявка.

За тях му бе казала една от неговите помощнички, произхождаща от известна нюйоркска фамилия. Тези хора наричаха себе си Арката и представляваха фамилиите, които управляваха в действителност града. Те бяха властни, богати и истински собственици на „Хаберман“. Именно те използваха залата за конференции на музея за тайните си ежемесечни срещи.

Доволен от идеята си, Драйкър запя песен на Ноел Кауърд. Нарочно пееше тихо и обикаляше стаята. От жизненоважно значение беше звукът да се чува отвсякъде. Трябваше да се чува дори и шепот.

Ако електрическите устройства функционираха както трябва, Арката щеше да има мълчалив и таен член, който щеше да знае всичко, което става там. Възможностите бяха неограничени: подробната информация за това, което тези всемогъщи хора замисляха, бе магическата формула, осигуряваща огромно богатство. Щеше да знае всичко без риск да го открият. Щеше да може да купува и продава акции с гарантирана печалба. При необходимост можеше дори да накара партньорите да финансират проекти, които никога нямаше да бъдат губещи. Открил бе златна възможност и щеше да я използва докрай. Все едно, че притежаваше вълшебната лампа на Аладин.

Сесил Драйкър започна с танцова стъпка да обикаля масата на принца от Тоскана.

— Пак ще се видим…

 

 

Мъжете бяха такива глупаци — толкова лесно бе да ги хванеш и да ги водиш за носа. Тя понякога се чудеше дали ниското й мнение за мъжете не бе някакъв признак на скрита хомосексуалност. Сесилия бе чела за подобни неща.

Тя лежеше със затворени очи, уморена и отпусната след изживяното удоволствие. Погледна младото му лице — деликатно и красиво.

— Хареса ли ти? — прошепна тя, като пъхна ръце под ризата му, единствената дреха, която не бе съблякъл.

— Фантастично — промърмори той. С тази дума той описваше почти всичко и това я дразнеше, особено когато ставаше дума за любовните й умения.

Тя седна в леглото и взе цигара.

— Само толкова — фантастично?

— Знаеш какво искам да кажа. Всеки път е все по-хубаво.

Тя вдъхна дълбоко, след това се обърна и го погледна. Той бе административен помощник на мъжа й, току-що завършил колеж и гръмката длъжност не означаваше нищо повече от обикновена секретарка. Бе обаче много амбициозен.

Сесилия Ван Хорн си признаваше, че просто го използва. Но сделката беше честна. Младият мъж се стремеше към повишение. Дискретните сексуални сеанси с жената на шефа бяха рисковани. Ако се разбереше, уволнението му бе сигурно. Но, разбира се, имаше и положителна страна. Ако тази връзка останеше в тайна, това безспорно бе сигурен път към бързото му повишаване.

Тя се чудеше дали не е хомосексуалист. Хубостта му бе почти женствена. Предпочиташе орален секс, но само ако тя го правеше. Той винаги успяваше да избегне обратното.

Минаваше й също през ум дали мъжът й също не се възползваше от него. Хънтър Ван Хорн Младши никога не бе показвал подобни предпочитания, но нещо бе спряло естествените му сексуални желания, поне към нея. Струваше й се, че не изпитва влечение към жените изобщо. А ако не беше права, тогава той изкусно успяваше да го скрие от нея. Тя знаеше, че сексуалността винаги е загадка. Погледна изпитателно гладкото лице на младежа. Ако Младши бе станал хомосексуалист, ситуацията ставаше много забавна. Младият й любовник щеше да разказва много интересна история — как има любовна връзка едновременно с шефа си и с жена му, като никой от тях не подозира за другия.

— Мъжът ми не те ли пита понякога къде си и какво правиш толкова много часове?

Младежът отвори очи.

— О, винаги си свършвам работата. Предполагам, че си мисли, че се срещам с някого. — Той прекара деликатно ръка през косата си. — Но нали си върша работата, останалото не го интересува.

Тя се излегна до него.

— Кажи ми, мислиш ли, че мъжът ми също си има някаква малка авантюра? Проявява такова разбиране, когато ти отсъстваш в работно време. Може би и той самият прави нещо подобно?

Момчето се засмя.

— Винаги задаваш един и същи въпрос. Твоят Младши си няма приятелка. Сигурен съм, че щях да знам, ако имаше.

Тя се усмихна и очите й се доближиха на няколко сантиметра от неговите.

— А приятел?

В погледа му проблесна страх, но за секунда.

— Той е сексуален колкото и един дървен стол — внимателно подбираше думите си. — Мисля, че вероятно щях да знам ако имаше… такова нещо.

Тя погали лицето му със свободната си ръка.

— Убедена съм, че щеше да знаеш — каза тя, показвайки му, че има подозрения.

— Какво искаш да кажеш? — Реакцията му беше едва доловимо отбранителна.

Сесилия легна по гръб и пое дълбоко дим от цигарата си.

— Като негов административен помощник ти си в течение на всичко, което той прави. Ако беше хомосексуалист, мисля си, че ти щеше да бъдеш първият, който щеше да разбере.

Момчето се надигна.

— Няма никакви подобни прояви, поне що се отнася до мен. Искам да кажа, доколкото аз знам.

Тя протегна ръка и го погали по бузата. Не искаше да го притесни. Той бе постигнал своята цел от малката им сделка, беше време тя да получи своя дял от нея. Трябваше да получи информация, точна информация.

— Младши разговарял ли е скоро с любимия ми свекър? — Въпросът й прозвуча невинно.

Той кимна утвърдително.

— Вчера. За няколко минути, по телефона.

— За какво говориха? — Тя продължаваше да го гали.

Той се обърна и я погледна. Тя забеляза, че не обръща никакво внимание на голотата й.

— Мъжът ти не ти ли казва всичко? — попита той.

Тя се усмихна.

— Не съвсем всичко.

— Ами, нали ти казах. Мистър Ван Хорн звъни на мъжа ти един-два пъти в месеца. Обикновено разговорът им се върти около компанията, нали знаеш, за бизнеса.

— Струва ли ти се, че отношенията им са добри?

Младежът стана от леглото и се изправи. Той вдигна бельото си от пода и се обърна с лице към нея. Започна да се облича.

— Доста странни са. Държат се официално един с друг. Мъжът ти се обръща към него с „татко“, а мистър Ван Хорн го нарича „Младши“.

— Откъде знаеш? Сигурно не търси „Младши“, когато се обажда по телефона.

— Секретарката го свързва — отговори той.

— Можеш да знаеш, че го нарича „Младши“ само ако подслушваш. — Тя избухна в смях. — Колко лошо от твоя страна.

Младежът се изчерви.

— Стана случайно. Бях на деривата, когато мъжът ти вдигна слушалката. Чух началните думи и след това ме беше страх да затворя, за да не си помислят, че подслушвам. Така че останах така и притаих дъх. Не казаха нищо важно. Обичайния разговор за компанията.

Той обу панталоните си.

— Колко пъти си подслушвал?

— Само тогава.

Тя се засмя.

— И искаш да ти повярвам.

— Честно — каза той, като обуваше идеално лъснатите си обувки. — Знаеш ли, трябва да се връщам в офиса.

Сесилия продължи да пуши като наблюдаваше как колелцата дим се издигат към тавана.

— Може би ще бъде добре ако подслушваш всеки път, когато разговарят.

— Защо?

— Няма да бъде трудно, особено ако внимаваш. Бих желала да науча повече за отношенията между тях.

— Защо просто не го попиташ? — Той върза връзката си пред огледалото и след това среса внимателно косата си.

Понякога, помисли си тя, движенията му бяха досущ като на жена.

— Защото подозирам, че от време на време крие истината от мен. Така че, това е молбата ми занапред. Винаги ще ми казваш истината, нали?

Той се оглеждаше в огледалото.

— Естествено.

— Добре. Използвай прекрасните си внимателни ушички. — Тя се усмихна. — Особено ми е важно да разбера дали говорят за чудесната ми снаха, Виктория.

— Защо?

— Просто любопитство. — Това бе явна лъжа. Сесилия Ван Хорн се ужасяваше пред мисълта, че свекърът й би могъл да се сдобри с дъщеря си. Тя трябваше да го предотврати на всяка цена.

— Просто ще ми казваш — каза тя. — Няма да съжаляваш. — Гласът й бе изпълнен с обещание.

Той въздъхна.

— Ще направя каквото мога. — Погледна часовника си. — Честно, трябва да вървя.

— Обади ми се утре. Ще си бъда вкъщи следобед.

— Скоро ли тръгваш? — Беше притеснен. Понеже рискът да ги открие нейната прислуга беше много голям, те се срещаха в неговия апартамент.

— След няколко минути. Защо е това бързане? Някой друг ли ще дойде?

Той се засмя пресилено.

— Не, разбира се, че не.

Докосна устни до челото й, след това излезе. След като вратата се затвори след него, тя се заслуша в тишината.

Протегна се като котка на слънце. Не бе задоволена и това я ядосваше, но въпреки раздразнението си, смяташе, че тези срещи си струват усилието. Две неща бяха важни: тя не само имаше директен достъп до бизнеса на мъжа си, но което бе по-важно, можеше да разбере какви са отношенията му с известния му баща.

Тя се чудеше дали Младши правеше наистина това, което трябва. Те бяха само на крачка от огромното богатство и престиж. Хънтър Ван Хорн имаше само две деца и бе прекъснал връзките си с едното — дъщерята. Трябваше да ухажват много усилено стария човек. Трябваше да са сигурни, че само те ще фигурират в завещанието му. Младши трябваше да остане единствен наследник.

Ако нещо се случеше със стария Хънтър Ван Хорн, тя можеше да стане най-важната жена в Ню Йорк. Може би дори най-важната жена в държавата. Свекърът й не бе толкова стар и би могъл да се ожени повторно, или дори по-лошо, да се сдобри със своята — едновременно кучка и богиня — дъщеря. И двата пътя трябваше да е отрежат. Сесилия можеше да легне и с бащата, стига това да помогнеше. Но той имаше морал за някои неща и вероятно да чукаш жената на сина си бе едно от тях. Сесилия съжаляваше за това. Във всички случаи този път щеше да бъде най-лесният. Сега трябваше да положи много усилия, за да постигне същите цели по друг начин.

Тя седна и загаси цигарата си. Ако този младеж беше наистина хомосексуалист, помисли си тя, не можеше да се изключи вероятността от СПИН. Бързо отхвърли ужасяващата мисъл и започна да се облича. Имаше по-належащи неща, за които да мисли. Дали Младши оценяваше усилията й да пази интересите му? Беше отвратително да е омъжена за човек с такива невероятни перспективи и такава липса на амбиция.