Уилям Дж. Къхлън
Акционери (18)

18

Малко след като Виктория се върна в офиса си, се обади по телефона Бари Литъл, за да й напомни за срещата им. След скарването с Люк Шоу тя изпитваше нужда от малко внимание. С нетърпение очакваше вечерта с него да бъде приятна и разтоварваща: след неприятностите през деня.

Тъкмо се беше преоблякла, когато на вратата се иззвъня. Погледна през шпионката и го видя с огромен букет от рози в ръка. Изпиха набързо по едно питие и тя си помисли, че фигурата му би зарадвала всеки шивач. В неговия случай човекът правеше дрехите.

Виктория не се възпротиви, когато Бари я целуна докато чакаха асансьора. Жестът бе романтичен и приятен.

На улицата ги чакаше лимузина. През целия път Бари държеше ръката й. Пролетта най-накрая бе тук, вечерта бе топла и Виктория се чувстваше прекрасно.

Когато колата пресече Петдесет и седма улица, тя видя множество хора, които чакаха на тротоара пред Руската чайна.

Това бе един от любимите й ресторанти.

— Като че ли цялата преса се е събрала тук — каза той.

— Интересно защо.

Той се засмя.

— Ами почти всички звезди от Холивуд се събират тук, когато идват в Ню Йорк. Вероятно вътре ще е пълно със знаменитости.

Лимузината забави ход и спря до тротоара. Виктория видя два телевизионни екипа, които чакаха до вратата. Малка тълпа от любопитни зяпачи се бе събрала около фотографите и журналистите.

Шофьорът заобиколи и отвори вратата.

Телевизионните камери засвяткаха.

— Вероятно репетират — засмя се Литъл. Той махна с ръка към камерите. — Вики, ти влизай. Резервацията е на мое име. Аз ще се оправя с тях. — Той се усмихна на заобиколилите го лица. — И това влиза в работата на политика.

Той я заведе до вратата и я затвори след нея. Върна се и се усмихна докато камерите продължаваха да святкат.

— Е, мистър конгресмен, какво ще кажете за това?

Той познаваше репортера много добре. Веднага пред него изскочиха няколко микрофона, за да не изпуснат думите му.

— Какво ще кажа за какво?

— Има ли любовна връзка?

Той успя да имитира срамежлива усмивка.

— Мис Ван Хорн и аз се познаваме от дълго време и сме приятели.

— Като ви гледа човек може да си помисли, че между вас има нещо повече от приятелство — каза женски глас.

Опита се да изглежда сериозен.

— Аз, разбира се, не мога да предвидя какво ще се случи от сега нататък. Виктория Ван Хорн е красива и известна жена. За всеки мъж би било чест да й бъде съпруг.

— Хайде, Бари, ще се жените ли двамата? — При този въпрос микрофоните се приближиха още повече.

— Това, което мога да кажа, е, че всичко е възможно. — Той се засмя конспираторски. — Може би още не съм я попитал. Ако тя каже не, какво ще правя тогава? Просто ви казвам, че това е една от възможностите.

— Тя ще ви помогне ли в кампанията ви за Сената?

Той наведе леко глава, като че ли бе смутен от въпроса.

— Както знаете, още не съм съобщил официално, че ще се кандидатирам. Ако го направя, Виктория и аз сме стари приятели — надявам се, че ще ме подкрепи. А сега, моля да ме извините, но умирам от глад.

Той мина покрай тях и влезе в ресторанта. Беше изненадан от присъствието на журналистите. Всичко бе предварително подготвено в офиса му, но не бе очаквал толкова голям успех. Беше познал много от журналистите, включително и фотографите от две национални списания. Те, заедно с телевизионните екипи и фотографите от жълтата преса обещаваха успешно начало. Вероятно любовната нишка ги бе довела тук. Винаги можеше да се разчита на любовните афери.

Виктория бе седнала на една от така наречените престижни маси в предната част на ресторанта. Той седна до нея.

— За какво беше всичко това? — попита тя.

Той се засмя и я потупа по ръката.

— Чакат да снимат някакви дипломати от ОН, които досега са успявали да се скрият от тях. Някой им е подшушнал, или поне така ми казаха. Лош късмет за нас, нали и ти си винаги в центъра на вниманието им. Но аз ги отпратих, така че можем да вечеряме на спокойствие.

— И как успя да го направиш?

— Позволи ми и аз да имам професионални тайни, скъпа. — Литъл се усмихна на келнера, който се бе приближил до масата.

— Нека да започнем с шампанско и хайвер — каза той.

 

 

Продуцентът на вечерните новини гледаше краткия запис на злостната атака на Ван Хорн Младши срещу сестра му. Камерата бе поставена на „Фоли скуеър“ пред федералния съд. Младши обясняваше защо адвокатите му са започнали съдебен процес за отстраняването на сестра му от семейната международна компания.

— Това може да се окаже най-подходящата тема през дългото и скучно лято — каза той на асистента си. — Животът на богатите и прочутите, а? Всички се интересуват от семейните скандали.

Младши обявяваше сестра си за некомпетентна и негодна да ръководи „Ван Хорн Ентърпрайзис“, като високомерно подчертаваше, че прави всичко от загриженост за акционерите. Беше решен да ги защити от провала, който неминуемо ги заплашваше, ако лошата му и безотговорна сестра останеше на поста си.

— Татенцето винаги я е обичал повече — каза продуцентът със смях. — Ще е добре да му отделим достатъчно време. Адвокатите му или някой друг са написали добра реч. Можем да използваме всичко от нея. Прекрасно.

След това камерите показаха репортерката, която обясни, че съдията е отказал да издаде временна заповед за отстраняването на Виктория Ван Хорн като президент на компанията, но е назначил заседание, на което да се разгледа молбата на брат й. Репортерката продължи уверено, че семейният скандал обещава да разнищи из основи най-голямата национална компания и да изложи на показ мрачните тайни на една от най-известните американски фамилии.

Продуцентът беше доволен от края на предаването. Репортерката бе една от най-добрите. Той бе спал с нея, когато я бе назначил, но я бе напуснал, когато бе разбрал, че тя се надява на брак. Въпреки това не можеше да отрече професионалните й качества.

Обърна се към асистентката си. Виждаше му се способна. Току-що бе завършила Колумбийския университет, имаше хубави крака и като че ли откликваше на началните му опити за сваляне.

— Нямахме ли нещо, останало от снощния репортаж, за Виктория Ван Хорн? Не го използвахме, но май си спомням нещо за нея и за един политик.

— Помислих си, че ще искаш да го видиш — отговори момичето, много доволно, че е предугадило желанията на шефа си. Тя махна с ръка на техника. Той натисна едно копче и на монитора се появи нов клип.

Камерата показа дълга сива лимузина, която спираше пред „Руската чайна“. От нея излезе известната Виктория Ван Хорн, показвайки хубави крака. Придружаваше я красив, елегантен мъж. Картината напомняше на продуцента за реклама някое от лъскавите списания. Виктория Ван Хорн изглеждаше прекрасно, въпреки че изненадано гледаше камерите. Целият кадър, който траеше само няколко секунди, като че ли потвърждаваше казаното току-що от брат й. Богата и красива жена, която живееше само за собствено удоволствие и не се интересуваше от нищо друго.

— Идеално — каза продуцентът.

Клипът завършваше с думите на Бари Литъл.

— Окей, ето как ще го направим. Най-напред ще използваме около десет секунди от материала за брат й. Това ще го вмъкнем там, където той говори за личния живот на сестра си. Хари ще каже няколко въвеждащи изречения за предстоящата семейна битка. След това ще пуснем репортерката. Някой ще напише нещо интересно и забавно, което Хари ще обобщи, като например, че всички семейства си приличат, независимо дали са бедни, или богати. Така ще направим добър преход към спортните новини.

— Като водеща новина ли да го пуснем?

— Днес нямаме нищо специално. Можем да го направим и така, но ми се иска по-скоро да го излъчим накрая. С повече чувство за хумор. Непрекъснато ни критикуват, че новинарският ни екип няма чувство за хумор. Да, нека да бъде накрая. — Той замълча. — Кой беше онзи с нея?

— Конгресменът Бари Литъл. Сигурно ще бъде кандидатът на републиканците за Сената.

— Изрежете го. Кой се интересува от някой си скапан политик. Всички си падат по шоу бизнеса. Нека да покажем малко блясък.

 

 

Посланик Стюарт Литъл беше човек на навика. Стоеше до късно в банката, след това вечеряше вкъщи. Беше вдовец и предпочиташе да бъде сам.

Денят бе натоварен, макар и не много резултатен. Литъл бе нервен, въпреки че не знаеше точно от какво. Взе една книга по международни финанси, скучна, но информативна, и чете един час. Продължи по обичайния начин — приготви се да си ляга, донесе си бутилката с бренди и се настани на удобния стол. Пусна телевизора, за да изгледа новините. Щеше да изпие една чаша бренди докато траеха новините, след това щеше да си легне.

Понякога му се струваше, че гледа повторно едно и също. Обичайните безредици в Близкия Изток и Ориента, движението по много от улиците на Манхатън бе спряло поради задръствания и вбесените пътници изливаха гнева си пред камерите.

Бе безкрайно скучно докато водещият не започна да говори за това, което той нарече битката в семейството Ван Хорн. Стюарт Литъл усили звука.

Изненада се от острото изявление на Ван Хорн Младши. Думите му бяха силни и убедителни. Очевидно бе наел много добър съветник. Литъл изпита чувство на безпокойство.

След това видя сина си Бари как подава ръка на Виктория Ван Хорн. Тя излизаше от сива лимузина и бе облечена като филмова звезда. Видяха се чифт хубави крака. Стюарт Литъл не обръщаше внимание на коментара на репортерката. Самата картина говореше достатъчно. Виктория като че ли доказваше обвиненията на брат си — разглезено богато момиче без ум или талант, отдало се изцяло на удоволствията на момента. Той знаеше, че не бе вярно, но какво от това? Хората искаха да вярват на най-лошото, особено когато се отнасяше до най-богатите.

Името на Бари не бе споменато. Ако синът му продължеше връзката с Виктория, щеше да се превърне в малка, елегантна луна, обикаляща около блестящото слънце от висшето общество. Хората нямаше да гласуват за някой, който им напомня за малкото човече, кацнало на върха на сватбена торта.

Семейната свада щеше да се разрасне, раздухана от медиите. Щеше да заприлича на сапунена опера, в която има всичко — богатство, власт, алчност и секс. Литъл знаеше от опит, че това щеше да бъде сензацията на лятото, и то не само за Ню Йорк.

Историята щеше да бъде широко отразена както от вестниците, така и от телевизията. Жълтата преса щеше да пуска бомбастични репортажи, придружени от снимки на дългите крака на Виктория.

Стюарт Литъл затвори телевизора и допи брендито си. Не бе особено притеснен. Той истински харесваше Виктория Ван Хорн. Щеше да бъде чудесна съпруга за Бари, да му осигури блясъка, от който той щеше да има толкова голяма нужда за кампанията си.

За съжаление всичко свършваше тук.

Изведнъж тя се бе превърнала в тежест за Бари и трябваше да бъде отдалечена от него.

Необходимо бе да се действа незабавно. Взе телефона и позвъни на специалния номер във Вашингтон.

 

 

Ерик Фогелдорф се гордееше със сексуалните си способности, но Сесилия Ван Хорн се оказа прекалено взискателна и ненаситна. В началото бе много забавно, но след това безкрайните й сексуални игри го измориха и се получи нещо като състезание по издържливост.

Бяха се виждали всяка вечер от момента, в който се запознаха. Сесилия се отнасяше с ледено презрение към мъжа си, но не и към парите му, ако се разведеше, щеше да бъде апетитна хапка. Той се надяваше, че тя мисли по този въпрос.

Фогелдорф лежеше гол на леглото, изтощен и доволен, че тя бе прекъснала любовната игра, за да си вземе цигара.

— Хм — измърка тя. — Беше много добре. Понякога ми се харесва да го върша по старомодния начин. — Тя протегна свободната си ръка и го погали по пламналите гениталии. Той едва се удържа да не извика.

Поне се беше съгласила да дойде в апартамента му. Хотелските сметки бяха нараснали неимоверно. Беше я убедил, че ще се чувстват по-спокойно в дома му. Тъй като бе принуден да освободи готвача. Тачър бе останал единствен от прислугата, но тя не го знаеше. Тачър също гореше от желание Фогелдорф да си намери богата съпруга.

За голямо негово облекчение Сесилия го пусна и се изправи. Прекоси спалнята до масата, на която имаше две бутилки — водка за нея и скоч за него. Наля си доста водка и я глътна като вода. Фогелдорф се учудваше, че алкохолът никога не й личеше. Той се нуждаеше от скъпия си скоч, за да си достави така необходимата му енергия.

Сесилия включи големия цветен телевизор. Тя застана гола с гръб към него. Напомняше му на модел на художник. Тялото й бе сочно и приканващо, но той чувстваше, че силите му го напускат.

— Може да покажат мъжа ми в новините тази вечер.

Тя превключи точно навреме и на екрана се появи Младши, който разпалено говореше против сестра си. След това показаха и Виктория как слиза от колата.

Сесилия наблюдаваше внимателно, докато започнаха спортните новини. След това изпи наведнъж водката си и си наля още.

Обърна се към него и в усмивката й имаше повече злоба, отколкото сладострастие.

— Е, Младши за пръв път демонстрира гордост. Изглеждаше добре, нали?

Фогелдорф се подпря на лакът.

— Наистина ли говореше сериозно? От това, което съм чувал, сестра му е тази, която притежава цялата власт. Действията му могат да станат опасни за него.

Тя отново се върна в леглото. Очите й блестяха.

— Може да я напада като президент на компанията, може да подхване атака да я измести. По този начин може да я провали без никаква опасност за него.

Фогелдорф наблюдаваше уплашен как тя се приближаваше към него, като внимаваше да не разсипе чашата си.

— Струва ми се, че в завещанието на свекър ти имаше нещо, което не позволяваше такива действия.

Тя приближи с тиха, почти заплашителна усмивка.

— Ще загубим всичко ако оспорим завещанието. Ние не правил това сега. Младши може да поеме компанията, без да рискуваме дори и цент.

Тя се сгуши до него и започна да го целува с горещ и търсещ език. Той усети вкуса на водката.

— Ти май я мразиш — каза той. — Защо?

Тя спря, остави чашата си и запали нова цигара.

— През всичките тези години тя успя да създаде лошо име на мъжа ми. Младши винаги е бил като послушно кутре, винаги е правил това, което казваше баща му, винаги е бил на заден план и е слушал скъпия си татко. — Сесилия дръпна от цигарата си. — Сестра му пък стана много известна. Мисля, че знам как си е пробила път до върха. Както и да е, тя вече е там, а Младши не успя да го направи.

— Разбирам защо мъжът ти може да я… мрази, ама ти защо?

— Обществото, или да кажем хората, които имат значение, се отнасят към Младши като към някакъв застаряващ бездарник. Това им отношение се пренася и върху мен. И всичко е заради идиотската му сестра. — Гледаше го, без да го вижда. — Не можеш да си представиш колко е неприятно. Никога не сме били канени от важни хора, никога не сме получавали вниманието, което заслужаваме. — Тя спря, като че ли искаше да си припомни и други потвърждения. — Но сега всичко ще се промени. Младши ще я измести и тогава отношението към нас ще се промени коренно.

— Ако наистина се получи така, какво ще стане с нас двамата? — Въпросът му прозвуча шеговито, но безпокойството му беше истинско. — Мъжът ти отново ще стане привлекателен за теб и аз повече няма да те интересувам.

— Ерик — каза тя спокойно, — омъжих се за Младши, защото трябваше да го направя. Известно време — много кратко — между нас съществуваше нещо като страст. Но той сега дори не може да го вдигне. Опитвал се е, напивал се е, нищо. Мисля, че е импотентен. Дори и да срази Виктория, другото няма да се промени. А ти знаеш от какво имам нужда, така че не се притеснявай — нищо няма да се промени между нас.

— Мислила ли си сериозно да го напуснеш? — Фогелдорф отново се опита въпросът му да прозвучи невинно.

Тя изсумтя.

— Едно време, отдавна, имах подобна идея. Но останах при него, защото мислех, че ще заеме мястото на баща си. А и тогава, ако се бях развела, нямаше да получа кой знае колко. Сега, разбира се, ме чакат милиони, много повече, отколкото някога бих могла да похарча. Само че няма да получа уважението, което искам. Това ще стане едва след като той застане начело на компанията. Само за това си струва да остана при него.

Фогелдорф почувства как сърцето му се сви.

— Не се безпокой, Ерик. Каквото и да се случи, винаги ще бъда твоя. — Тя протегна ръка и го хвана игриво. — Не мога без това.

Хвърли се върху него като диво животно. Новината като че ли й бе дала нови сили.

Той се опита да се усмихне въпреки болката, но му хрумна, че ако тя продължи да го дърпа, и на двамата щеше да се наложи да минат и без него.

 

 

— Чете ли днешните вестници? — попита Бен Тейтъм с погребален глас, като че ли съобщаваше за смъртта на близък човек.

— Да. — Чилтън Ванс се засмя в слушалката и запали цигара.

Този бе първият от многото телефонни обаждания, които очакваше — пълен списък на всички директори на „Ван Хорн Ентърпрайзис“. Знаеше, че ще бъдат потресени от семейния скандал и от това, което той можеше да направи на корпорацията.

— Това ще смъкне цените на акциите, може дори да съсипе компанията — продължи Тейтъм.

Бен Тейтъм беше един от директорите, които Чилтън Ванс бе категоризирал като независими. Неговият глас можеше да обърне нещата.

— Компанията е в трудно положение в този момент — отговори Ванс любезно, — но мисля, че ще го преодолеем. Прав си за акциите, разбира се. Такива събития винаги създават паника сред акционерите.

— Чилтън, трябва да направим нещо, и то веднага.

Ванс дръпна от цигарата и погледна през прозореца на офиса към синьото небе над Ню Йорк. Денят обещаваше да бъде ясен и слънчев.

— Какво предлагаш?

— Най-напред Виктория Ван Хорн трябва да се махне. Много жалко, разбира се, но дори и да беше най-способната, не може да навлича толкова неприятности на компанията. Може изобщо да няма вина, но не можем да си позволим да остане президент.

Ванс отговори резервирано, за да изглежда безпристрастен.

— Чух, че някои от директорите предлагат на нейното място да дойде брат й.

— Боже господи — избухна Тейтъм, — това е от трън, та на глог. Той е решил да погуби сестра си, но тя непременно ще му го върне.

— Не забравяй акционерния капитал на Ван Хорн. Пакетът е много голям и Виктория контролира правото на глас. Ще трябва да се конкурираме с нея на следващото общо събрание на акционерите.

— Това няма никакво значение. Дотогава тя ще стане за смях на всички. За бога, Чилтън, хората обожават семейните скандали. Пресата ще се занимава с тях месеци наред. Трябва по някакъв начин да разграничим компанията от воюващите Ван Хорн. Ако не го направим, не съм сигурен, че ще оцелеем.

Ванс загаси цигарата. Моментът беше настъпил.

— Да предположим, че Виктория бъде накарана да напусне, а брат й не събере достатъчно гласове, тогава какво?

— Имаме нужда от спокоен и опитен човек, Чилтън, някой, който да възвърне доверието на обществеността, на когото всички ние да можем да вярваме.

— Е, и?

— Мисля, че ти трябва да станеш президент, Чилтън. Ти го заслужаваш. Точно това трябваше да направим след смъртта на Хънтър.

Ванс знаеше, че ще трябва да подбира думите си внимателно.

— Много съм поласкан, Бен — каза той спокойно, — но не съм сигурен какво ще кажат другите директори. А и да ти кажа честно, не знам дали бих се съгласил.

— Защо?

Ванс се усмихна, но тонът му остана сериозен.

— Дори и да я нямаше тази семейна кавга, нещата бяха станали много объркани. Сигурно знаеш, че вината е главно на Хънтър. Който се захване, ще трябва да направи радикални промени, а с това ще си навлече гнева на много хора. Не ми се иска това да съм аз.

— Чилтън, разбирам, че те натоварвам, но мисля, че именно ти си най-подходящият за тази работа. Направи го заради компанията.

Ванс се облегна и сложи крака на бюрото.

— Наистина се чувствам отговорен за компанията — каза той бавно, — но се съмнявам, че ще се получи.

— Защо мислиш така?

Ванс се загледа разсеяно в свободната си ръка.

— За да мога се справя със задълженията си, ще имам нужда от подкрепата на борда на директорите, и то не с просто мнозинство. Също така, ще трябва да мога да гарантирам, че назначените от мен служители ще бъдат сигурни за работата си. Не можеш да си гледаш работата добре ако някой наднича зад гърба ти и може да те уволни всеки момент.

— Да предположим, че зад теб застанат две трети от членовете на борда. Това задоволява ли те? — Тейтъм не изчака отговора и продължи. — Да допуснем, че те назначат с договор за пет години, заедно с всички допълнителни предимства.

Ванс се засмя. Всичко се нареждаше много добре.

— Наистина не искам да се забърквам в тая каша, Бен. Харесвам и Виктория и Младши. Е, ако бордът реши да се отърве и от двамата, и аз мога да разчитам на пълната им подкрепа, може би ще се съглася. Но само при тези условия.

Последва пауза. Ванс си помисли дали не беше попрекалил в исканията си. Канеше се да смекчи нещата, когато Тейтъм каза.

— В момента не съм само слушател, Чилтън. Някои от членовете на борда ме помолиха да разбера намеренията ти. Сега трябва да се обадя на някои хора, след което пак ще ти позвъня. Обещай ми, че дотогава няма да се разколебаеш.

— Окей, но искам само още едно нещо.

— Какво?

— Моля те, обясни на всички, с които ще говориш, че идеята не е моя. Аз съм против отстраняването на двамата Ван Хорн. Но ако се наложи да се процедира по този начин, ще си помисля. Просто искам да съм сигурен, че всички са наясно с позицията ми.

Тейтъм се засмя.

— Разбира се, Чилтън. Точно това харесваме в теб — ти си лоялен, честен и открит. Винаги си бил коректен към Хънтър и аз разбирам чувствата ти към децата му. Тези качества са изключително полезни за компанията. Пак ще ти се обадя. Ако не днес, най-късно утре.

Ванс благодари на Тейтъм и затвори телефона. Всичко вървеше като по ноти. Той нямаше да бъде просто наследникът на Хънтър Ван Хорн — щеше да бъде приет като спасителят на компанията. Ванс пое дълбоко дима и започна да го издухва на колелца към тавана. Изпитваше удоволствие от това, като че ли те символизираха окончателната му победа не само над децата на Хънтър, но и над самия него.