Уилям Дж. Къхлън
Акционери (23)

23

Джойс Спиц знаеше, че няма смисъл да седи до леглото на Виктория, но това й доставяше удоволствие.

Виктория се размърда и отвори очи. Огледа се, учудена от непознатата обстановка.

— Добро утро. В апартамента на Люк Шоу сте. Каза ми, че нощес сте взели златен медал по продължително разхождане.

Виктория се опита да седне, изпъшка и пак легна.

— Както си мисля — продължи Джойс, — вчера трябва да сте вървели повече от петнайсет часа. За това ви боли всичко.

Виктория направи още един опит и успя да се надигне и да прехвърли крака през леглото.

— „Боли“ едва ли е точната дума. Чувствам се, като че ли ме е прегазил камион.

— Защо не поспите още малко? Ще ви е полезно. Имате нужда поне от няколко дни почивка.

Виктория поклати глава.

— Нямам толкова време.

Джойс наблюдаваше как Виктория бавно се изправя.

— Какво толкова важно трябва да свършите точно сега?

Виктория се опита да пристъпи.

— Краката ми са изтръпнали.

— И в Чуждестранния легион не маршируват толкова дълго.

Виктория закрачи сковано из спалнята.

— Е, не мога да кажа, че ми се танцува, но все някак си ще се оправя. — Застана права. — Джойс, много ми е неудобно, но мога ли да те помоля да отскочиш до апартамента ми и да ми донесеш някакви дрехи?

— Минах оттам на път за тук. Пълно е с репортери, но успях да ви взема този костюм.

— Благодаря ти. Ей сега ще се стегна и ще тръгвам.

— За какво бързате толкова, Виктория? Люк Шоу ме помоли да ви задържа, поне докато се върне. Идеята ми изглежда разумна. Сега ще ви донеса закуска и кафе. Не се притеснявайте за нищо.

— Той къде отиде?

— Не знам. Но мисля, че искрено желае да помогне. Ще трябва да го почакаме. — Тя се усмихна конспиративно. — Мисля, че ви харесва.

Виктория седна на леглото и започна да разтрива крака си.

— Не знам дали ме харесва или не, Джойс, но ако не беше той снощи, можеше да се случи нещо много лошо. Мисля, че може дори да е спасил живота ми.

— Тогава трябва да правите каквото казва — не го ли харесвате? Много е привлекателен.

— Всяка наша среща завършва със спор. Това като че ли не обещава романтични отношения.

Джойс сви рамене.

— Вероятно и двамата сте еднакви — със силна воля. Той не е женен. Преди няколко години се разведе. Може би ако му дадете, макар и съвсем малка надежда…

— Джойс, в живота ми няма място за женитба, поне не сега. Аз се боря за живота си. Дори и Люк Шоу да беше най-подходящата партия в света, аз просто нямам време. А, като споменах време, трябва да тръгвам.

— Успокойте се, Виктория. Имате нужда от почивка, а и адвокатът ви каза известно време да избягвате публични изяви. Нека Шоу поеме нещата в свои ръце.

— Какво е направил, назначил те е за охрана на двореца ли? — Виктория се засмя. — Слушай, залавям се с всички задачи, или поне с по-голямата част от тях. Не се безпокой за мен. Няма да се самоубия. Ако ме питаш, сега повече ми се иска да убия някого. Как ми се иска да разкъсам на парчета и Чилтън Ванс, и чудесния Бари Литъл. Ако на всяка цена искаш да се притесняваш за някого, притеснявай се за тях.

Джойс Спиц се изненада. Макар че бе млада, и при това жена, Виктория говореше точно като баща си, със същите жестове и мимики, със същата сила.

— Трябва ви малко време да помислите, Виктория. Люк Шоу каза…

— Джойс — усмихна се Виктория, — може ли един малък въпрос? За кого работиш — за Люк Шоу или за мен?

Джойс се засмя.

— Ами, строго погледнато, за никого. Снощи Чилтън Ванс ме уволни. Както казват артистите, в момента съм свободна.

— Вече не си. Назначавам те за моя изпълнителна секретарка. Ако предпочиташ друго наименование, измисли си го. А сега да вървя.

— Знаете, че бордът на директорите ви уволни и вас, нали?

— Не са си губили времето, но и аз не очаквах нищо друго. Предполагам, че на мое място са избрали брат ми.

Джойс поклати глава.

— Не! Той присъстваше на събранието, но получи най-голямата изненада в живота си. Преметнаха го в последната минута. Толкова бе съкрушен, че мислех — ще се разплаче. Избраха Чилтън Ванс за президент и председател. Брат ви напусна събранието с гръм и трясък.

— Направиха го на глупак пред всички?

— Да.

Виктория замълча за момент. След това погледна Джойс.

— Победи за кафето. Иди го направи, а аз в това време ще взема душ.

След като Джойс излезе, Виктория се изправи и се протегна. Всяко мускулче я болеше. Надяваше се, че един хубав горещ душ ще я оправи. След това погледна към телефона.

Не беше се обаждала на този номер от години и се изненада, че още го помнеше. Позвъни и чу гласа на прислужничката.

— Тук е Виктория Ван Хорн — каза тя. — Бих желала да говоря с брат ми.

 

 

Сандър Блейк седеше спокойно на терасата на големия си апартамент в Ню Йорк и пиеше сутрешното си кафе. Посещението на Люк Шоу го разтревожи. Чашата на Люк остана недокосната. Не можеше да му помогне повече, поне не сега, въпреки че му се искаше.

Мислеше си доколко ли Люк бе увлечен във Виктория. Тя бе останала в апартамента му и това водеше до някои заключения, въпреки че Люк категорично бе отрекъл.

Икономът допълни чашата на Блейк. Вече знаеше къде се намираше Виктория и нямаше никакви извинения да не й съобщи за оставката. Не му се искаше да го направи, но се налагаше.

Може би Люк беше прав и Виктория бе жертва на ужасна несправедливост. Въпреки това, Арката бе задължена да се защити. Блейк бе чул аргументите на Люк в полза на Виктория и дори бе съгласен с повечето от тях. Хората на Блейк се трудеха да докажат, че наркотиците, довели до арестуването й, всъщност бяха на Бари Литъл. Но дори и да го докажеха, репутацията й бе опетнена и по-нататъшното й членство в Арката щеше да бъде нежелателно.

Това повдигаше още един проблем. Ако се окажеше, че младият Литъл употребява наркотици и че се е опитал да прехвърли вината върху друг, тогава името на Арката щеше да пострада от това, че баща му е неин член. Шоу бе помолил Арката да подкрепи Виктория, но това можеше да нарани Стюарт Литъл. Посланик Литъл също трябваше да бъде защитен. Блейк си помисли, че щеше да се наложи да обсъди положението с останалите, тъй като нещата излизаха извън контрол.

Блейк деликатно бе изразил предположението, че Шоу е влюбен във Виктория, но Люк бе отрекъл. Чудеше се дали Люк не се самозалъгва. Положението ставаше много заплетено.

Икономът му съобщи, че бе дошъл друг посетител.

Блейк се изправи и се ръкува с Йон Кругар. Никога не беше се срещал с него и се опита да прикрие изненадата си от вида му. Облечен бе в смачкан костюм, който бе по-подходящ за тропиците. Движеше се учудващо пъргаво за възрастта си, независимо от огромната си маса.

Столовете на терасата се оказаха твърде малки за Кругар и икономът донесе друг, по-голям, отвътре. Възрастният мъж седна и изтри потта от лицето си. Засмя се и рядката му сива брада се затресе.

— Добър човек — каза той, като кимна по посока на иконома. — Ако решите да го уволнявате, обадете ми се.

— Няма такава възможност — отговори Блейк. — Изключително ми е приятно да се запознаем след толкова години. Много съм чувал за вас.

Икономът донесе на Кругар чаша кафе, която той прие с усмивка.

— Зная, че сте зает, мистър Блейк. И аз съм чел много за вас. Затова нека веднага да пристъпя към целта на посещението ми.

— Както желаете. — Блейк се опита да скрие растящото си любопитство.

Кругар кимна.

— Както знаете, моето семейство контролира голяма част от световната търговия. За това бяха необходими няколкостотин години и няколко поколения Кругар, но успехът ни говори сам за себе си. Сега аз съм, така да се каже, патриархът, и докогато ми позволява здравето ще защитавам интересите ни.

— И аз съм чувал, че е така.

Кругар се засмя.

— Фамилията Кругар са започнали като пирати. Историята е много известна. Може би заради това съмнително начало ние винаги сме се опитвали да защитаваме интересите си. Вероятно само пират може да оцени една добра, стабилна крепост. Нашата крепост винаги е била в Хонконг, както знаете. Независимо от това какъв флаг се е развявал, семейство Кругар непрекъснато е членувало в управляващия отбор. — Той замълча и глътна от кафето. Очите му надничаха над ръба на чашата. — Като вашата организация тук, в Ню Йорк.

— Арката?

Кругар кимна.

— Да. Аз съм Член на Съвета, фактическата управляваща организация в Хонконг. Както знаете, нашите приятели англичани са решили да върнат Хонконг на Китай. Още няколко години и това ще стане факт.

— И вие не смятате, че ще може да се разберете с китайското правителство? — попита Блейк.

— Откровено казано, не искам да поемам риска. Направил съм предложение да преместим централата ни от Хонконг. Промяната в една от най-големите търговски сили в света ще окаже огромно влияние върху международната търговия.

Блейк кимна. Кругар беше прав. Това можеше да промени хода на историята.

— Бих искал да се установя тук, в Ню Йорк — каза Кругар. — Харесва ми това, че е град с пристанище.

Блейк Се опита да прикрие възбудата си. Новината бе потресаваща. Чудеше се на кого да я възложи.

— Кога ще стане това?

Кругар остави чашата си.

— Зависи. Трябва да се уредят някои подробности. Както казах, трябва да се уверя, че интересите на семейството ми са защитени на новото място. Ще имам нужда от нова крепост. Затова съм дошъл при вас.

— Ясно.

— Тук в Манхатън има много богати хора. Някои от тях са като мен чужденци. Това, от което се нуждая, мистър Блейк, е да удвоя властта, на която се радвам в Хонконг. — Кругар погледна към града, като че ли го виждаше за пръв път. — Желая да стана член на Арката.

Блейк се сепна. Потърси точните думи.

— Мистър Кругар, Арката е малка група от мъже и една жена — но това, последното, е временно, — които са станали членове по линия на семействата си. Основана е преди повече от сто години и членството в нея се предава по наследство. Изключения никога не е имало.

Кругар се усмихна.

— Аз направих проучвания, разбира се. Знам, че казвате истината. Но светът непрекъснато се променя, мистър Блейк. Може би Арката ще склони да направи малка промяна. Признавам, че съм потомък на пирати — засмя се. — Но някои от вашите членове са потомци на контрабандисти с доста лоша слава.

Блейк се усмихна насила.

— Не в това е въпросът, мистър Кругар. По традиция членовете са осем на брой. Скоро едно от местата ще се освободи, но това е по изключение.

— Предполагам мис Ван Хорн?

— Да. Най-вероятно на нейно място ще бъде приет някой от семейството.

Кругар кимна.

— Значи тя все още е член на Арката?

— Да, към настоящия момент.

Кругар спря иконома, който искаше да му долее чашата.

— Трябва да вървя, мистър Блейк. Естествено, разбирам позицията ви. Всички се ръководим от традицията, но тя не е закон от последна инстанция. Ще бъдете ли така любезен да попитате останалите членове какво мислят за моето предложение. Разбира се, всичко това трябва да остане в тайна.

— Ще попитам и ви уверявам, че ще уважим желанието ви за секретност. Честно казано обаче, мисля, че не трябва да се надявате на благоприятен отговор.

Кругар се изправи. Отново избърса потта от лицето си.

— Моля ви единствено да обсъдите предложението ми — протегна ръка. — Отседнал съм в хотел „Шери Недърланд“, мистър Блейк. Можете да се свържете с мен там.

Сандър Блейк го изпрати до вратата. Изненада се като видя, че отвън го чакаха двама възрастни китайци. Единият беше облечен в черна копринена риза и беше само с една ръка.

— Ще чакам да ми се обадите — каза Кругар и заедно с двамата китайци влезе в асансьора. — Може би ще е добре да започнете с мистър Франклин Трейджър. Той е мой стар партньор. — Йон Кругар се усмихна, след което вратата на асансьора се затвори.

Сандър Блейк се върна в апартамента. Молбата бе абсурдна. Въпреки това, Кругар беше важен човек. Блейк реши, че ще съобщи на останалите за него от учтивост. Но най-напред трябваше да се уреди въпроса с Виктория Ван Хорн.

 

 

Брат й се съгласи да се срещнат в един малък ресторант близо до Седемдесет и девета улица. И двамата смятаха, че ще се чувстват приятно там, тъй като баща им ги бе водил често в този ресторант като деца. И което бе още по-важно за Виктория, там репортерите нямаше да ги открият.

Младши вече бе там, когато тя пристигна. Изненада се от вида му. Беше облечен с риза с отворена яка и старо спортно яке. Не помнеше кога за последен път го бе видяла без вратовръзка. Имаше измъчен вид — с тъмни сенки под очите и уморен поглед. Видя я и се изправи непохватно. Беше още рано за обяд и в ресторанта имаше много малко хора.

Младши погледна сестра си, след това бързо отмести погледа си встрани.

Очите му я отбягваха дори и когато заговори.

— Какво мога да ти кажа? — прошепна той. — Съжалявам за това, което ти причиних. Сбърках и се изложих като последен глупак.

Тя усети миризмата на алкохол.

— Ако това може да те утеши — продължи той, — тази сутрин се обадих на адвокатите си и им казах да оттеглят делото. Помолих ги да напишат публично извинение.

— Наистина се чувстваш зле, нали? — попита Виктория.

Смехът му приличаше повече на ридание.

— Нека да сме откровени. Ние сме брат и сестра, но никога не сме били приятели. Мисля си, че от години вече с теб сме съперници. Не че това не се случва в някои семейства, но мисля, че ние — аз — прекалих. Четох и за другите ти неприятности — каза той тихо. — Много съжалявам.

— Това, че Чилтън Ванс снощи те направи за смях, също допринесе, нали?

Брат й поклати глава.

— Да, беше много неприятно. Нещо средно между унижение и екзекуция. — За пръв път я погледна в очите. — Ти постигна блестящ успех, Вики. Предполагам, че и аз се стремях към славата. Отидох на събранието абсолютно убеден, че ще те изритам и ще заема мястото ти. Честно казано, мисълта много ми харесваше. — Той замълча, а очите му се навлажниха. — Но вместо това аз получих ритник.

Тя се опита да го прекъсне, но той направи жест, че иска да продължи.

— Не можеш да си представиш какво ми е било. Още от самото начало винаги съм стоял в сянката на баща ни, а през последните години — в твоята. — Той отново поклати глава. — Трудно се живее така. Може да ти се струва признак на слабост, че оттеглям делото. Срамувам се, че позволих да ме заблудят. Както и да е, ако можеш, приеми извиненията ми.

— А какво мисли за това Сесилия?

Той сви рамене и махна с ръка, като че ли пропъждаше нещо неприятно.

— Напусна ме веднага, след като разбра какво се е случило. Очаквам всеки момент да получа документите за развод. Не знам какво ще ми струва в крайна сметка, но каквато и да е сумата, ще си заслужава.

За пръв път Виктория изпита съжаление към брат си. Започна да разбира озлоблението му, вероятно подклаждано от невярната му съпруга.

Той повика келнера и си поръча мартини.

— Не е ли малко рано за пиене? — попита тя тихо.

Той се засмя.

— Не съм спирал от снощи. — Глътна голяма глътка. — И не смятам да спирам. — Отново я погледна. — Странното е, че не помага. Не съм пиян, макар че би ми се искало да е така. Ще ми се да забравя всичко, но не се получава.

— Какво възнамеряваш да правиш? — попита тя.

Той сви рамене.

— Не знам. Вероятно ще замина някъде за известно време, където не са чували името Ван Хорн.

— Не съм сигурна, че ще намериш лесно такова място.

Той изсумтя.

— Да. Странно, нали? Името Ван Хорн е познато навсякъде. По-рано толкова се гордеех с него, сега се е превърнало в проклятие.

Виктория го наблюдаваше как пресуши мартинито.

— Почуди ли се защо те помолих да се срещнем?

Той бутна чашата настрана.

— Мислех, че си решила да ми кажеш какво мислиш за мен. На твое място аз щях да го направя. Аз съм глупак и най-лошото е, че чак сега го разбрах.

— Стига си се самосъжалявал.

— А ти какво би направила на мое място?

Тя се засмя.

— Виж какво, братко, вероятно си забравил, но мен също ме изхвърлиха на тази снощна прословута среща. Освен това, всички вестници в света публикуват мои снимки, с коментар, че съм ужасна наркоманка и курва. Нали не е сравнимо с твоето? Само че аз нямам намерение да си губя времето в сълзи и тръшкане.

Той въздъхна.

— Браво на теб — каза цинично.

— А ти ще побегнеш в Южна Америка и ще се напиваш до самозабрава. Това ли искаше да направи от теб баща ни? Остави и на двама ни много пари, но съм сигурна, че не е искал те да ни провалят.

— Не е чак толкова лошо да пукнеш от преливане. Има и по-лошо.

— Имах основание да поискам да се видим — каза тя. — Независимо от всичките ни проблеми, ние сме много богати.

— Да, но ти контролираш акционерния капитал. — Той отмести поглед. — Можеш ли да си представиш как ми действа това? — Поиска още едно мартини. — Каквото и да се случи, ти нямаш нужда от мен.

— Дали ти се харесва или не, но ние се нуждаем един от друг — каза тя. — И спри да се съжаляваш. Може и да не знам много, но поне съм научила, че, ако се предадеш без бой, си загубен. Единствено ти самият можеш да разрушиш живота си.

Той се засмя и поклати глава.

— Защо не си признаем, че не ни бива за нищо и да се измъкнем, без да ни усетят? Такава е реалността, Вики.

Тя замълча за момент.

— Искаш ли да смачкаш Чилтън Ванс?

Изражението му остана непроменено, но в очите му внезапно проблесна интерес.

— Разбира се.

— Вместо да бягаш далече, защо не се съюзиш с мен и двамата не подгоним тоя мръсник?

Той се усмихна.

— Не съм те чувал да говориш толкова грубо, Вики. Интересно ми е, продължавай.

— Ние двамата притежаваме огромен акционерен капитал. Ако се обединим, ще катурнем Ванс на следващото общо събрание.

Брат й кимна.

— И аз се притеснявах за това. Мислех си, че ако стана президент, света ще обърнеш, но ще ме изхвърлиш на общото събрание.

— И какво смяташе да направиш?

Той отново погледна встрани.

— Мислех да те разгромя с това дело, честно казано. Ако се получеше, щях да те лиша от контрола върху акциите. Това беше плана ми. Както сигурно си се досетила, идеята за него ми даде нашия чудесен приятел Чилтън Ванс.

— Той е достатъчно умен, за да знае, че е уязвим. Има само един начин да оцелее.

— Не те разбирам.

Виктория се намръщи.

— Дори и да отида в затвора, Ванс знае, че ще използвам финансовата си мощ и ще го изхвърля. Сигурно има резервен план.

— И после?

— Предполагам, че ще продаде части от компанията и след това ще се слее с друга. При това положение компанията на Ван Хорн ще спре да съществува. Ванс ще направи цяло състояние от сделката и ще влезе в ръководството на новата компания.

— Е, и ние също ще спечелим пари.

Виктория поклати глава.

— Ние притежаваме най-голям дял от акционерния капитал, но Ванс може да понижи цената. Може и да не се разорим напълно, но ще загубим повече от половината.

Брат й изведнъж се изправи.

— Господи, той вероятно през цялото време е имал предвид точно това. Но той е умен, Виктория. Как можем да го спрем?

— Можем да се борим — каза тя. — Имаме подкрепата на някои от членовете на борда. Ще се опитаме да привлечем и други. Познавам един човек в Хонконг, Йон Кругар, който има влияние върху един от директорите. Мога да му се обадя. Все пак е някакво начало.

— Честно казано, не ми вдъхва особено доверие. Мнозинството е с Ванс.

— Това са само първите стъпки. Ако се обединим, можем да го дадем под съд. Мисля, че можем да го затрупаме с дела, него и настоящето управление на компанията. Би могъл да ги спечели, но във всички случаи името му ще бъде опетнено.

— Това ще струва цяло състояние — отговори брат й.

— Половината, така или иначе, са пари на Сесилия. Така че няма значение. — Тя погледна брат си в очите. — Ще трябва да положим максимални усилия и да забравим за всички противоречия помежду ни. Можем да разчитаме на успех единствено ако сме заедно.

Той помисли, след това се засмя.

— Хареса ми това, което каза за парите на Сесилия.

— Значи си съгласен? Ще се обединим, за да унищожим Чилтън Ванс.

Той се засмя от сърце.

— Господи, звучи прекрасно. Окей, там съм. Ти ще казваш какво да правим, Вики.

— Ще работим заедно.

Той стана и тръгна към нея. Наведе се и я целуна по челото.

— Добре, сестро. Макар и с известно закъснение, но пак съм на линия. Хайде да видим какъв ритник ще се получи. Току-виж, ако имаме късмет, може и да спечелим.

— Ще спечелим, Хънтър, ще видиш.

Усмивката му бе примесена със сълзи. За пръв път от години насам някой го бе нарекъл Хънтър. Страшно му хареса.

 

 

Йон Кругар отвори очи, събуден нежно от внучката си.

— Гостът ти ще бъде тук след няколко минути, дядо.

Беше решил да подремне малко преди тази така важна за него среща. Момичето му помогна да седне и му обу обувките.

— Тази дама, Виктория Ван Хорн, е същата, с която се срещна в Хонконг, нали?

Той се усмихна леко. Внучката му бе любопитна, но умът й бе остър и проницателен. Семейството можеше да разчита на интелекта й за в бъдеще. Трябваше да се възпита много внимателно, ако един ден се наложеше тя да управлява империята „Кругар“. Също като Виктория Ван Хорн и тя бе много красива, което можеше да бъде както предимство, така и недостатък. Времето щеше да покаже. Кругар се изправи.

— Мис Ван Хорн ни беше на гости. Аз просто помогнах на дъщерята на мой стар приятел. Сега може би тя ще ми върне жеста. Никога не можем да предвидим бъдещето, но можем да се подготвим за него.

— Ще пиете ли чай?

Кругар кимна.

— Да, мое дете.

Излезе от спалнята и отиде в просторния хол. Чувстваше се като у дома си сред луксозната обстановка на хотел „Шери Недърланд“. Погледна надолу към „Сентрал парк“. Дърветата се раззеленяваха и заедно с младата трева приличаха на тучен зелен килим. Пролетта бе любимият му сезон.

Много се зарадва, че Виктория му се обади. Той също се канеше да й телефонира, но така предимството беше негово. Очевидно тя бе тази, която щеше да иска услуга.

Внучката му отвори на Виктория, която бе точна до минутата. Не разговаряха за важни неща докато не дойде чаят.

— Надявам се, че няма да те притесня ако ти кажа, че четох за неприятностите ти.

Тя го погледна и сви рамене.

— Както можете да си представите, вече нищо не може да ме притесни. Дошла съм точно заради тях.

Той отпи от чая.

— Така ли?

— Мистър Кругар, именно вие ми казахте какво е истинското положение на компанията на баща ми. Всичко се оказа вярно. След като разговаряхме, разбрах, че Чилтън Ванс носи цялата отговорност за това.

— Той е новият изпълнителен директор, нали?

Виктория кимна.

— Заслугата е изцяло негова. Не знам какви са били мотивите му, но ще се опитам да убедя борда на директорите да го изхвърлят.

— Той контролира борда — каза Кругар.

— Да. За сега. Но ако си осигуря достатъчно подкрепа, това ще се промени.

Кругар сви устни.

— Както знаеш, аз имам свой човек в борда, а и имам влияние върху още един. Помощта ми обаче няма да доведе до окончателната победа. За това ще трябват много усилия.

— Готова съм на всичко. Мога ли да разчитам на помощта ви?

Той повдигна вежди.

— Още ли си член на Арката?

Тя се усмихна притеснено.

— За сега да. Боя се обаче, че няма да е за дълго.

Той кимна.

— Но до този момент нищо не се е променило.

— Не. Ще се опитам да се преборя и там.

Кругар демонстрира учтиво безразличие.

— А имаш ли съюзници в Арката?

Виктория се учуди от явната му липса на интерес.

— Да — отговори тя. — Люк Шоу членува там и ми помага. Също и Илайъс Макензи.

— Бившият държавен секретар?

— Да.

Кругар кимна бавно.

— Общо сте осем, нали?

— Да. Мисля, че Сандър Блейк също би могъл да помогне, но не съм сигурна. — Виктория почувства, че самоувереността й постепенно я напуска.

Кругар се усмихна с крайчеца на устните си.

— Значи, би могла да разчиташ на четири гласа. Трябва ли им мнозинство, за да те махнат?

Тя почувства, че се изчервява. Светът й се рушеше, а той се интересуваше само от някакви абстрактни политически съображения, отнасящи се до седем човека.

— Не знам правилата им. Съвсем отскоро съм там.

Кругар остави чашата си. Протегна ръка и леко я потупа по рамото.

— Баща ти ми беше много специален приятел. Благоразположението ми към теб е изцяло на тази основа. Но дългият ми живот ме е научил да не давам лесни обещания. С твое разрешение, бих желал да разговарям с твоя мистър Шоу, а може би и с Илайъс Макензи. След като проуча и някои други неща, ще мога да преценя дали помощта ми ще свърши работа.

— Не се нуждаете от разрешението ми да разговаряте с когото и да било, мистър Кругар. Надявам се, знаете колко съм ви благодарна за всичко, което правите.

Той се усмихна.

— Би ли могла да помолиш мистър Шоу да ми позвъни? Аз не го познавам. Илайъс Макензи обаче ми е стар приятел. — Той се вдигна от стола и я изпрати до вратата. — Не се отчайвай, Виктория. Аз просто разсъждавам разумно. Мисля, че всичко ще бъде наред.

Тя го погледна с насълзени очи.

Изпрати я до асансьора. Върна се в апартамента и пак погледна през прозореца към „Сентрал парк“. Пейзажът му действаше успокоително. Можеше да й обещае помощта си, но това щеше да го лиши от важния коз, който щеше да му трябва по-нататък. Йон Кругар бе опитен картоиграч.

Под прозорците му улиците на Ню Йорк бяха пъстроцветни и оживени. Хонконг щеше да му липсва. Но, за щастие, той харесваше Ню Йорк. Ако действаше умно, нямаше начин да не спечели битката.

— Добре ли мина срещата, дядо?

Той се обърна и се усмихна. Много му беше мъчно, че трябва да се разделят, но тя трябваше да получи най-доброто образование. Щеше да има нужда от него, ако искаше да просперира в този модерен свят.

— За сега — каза той нежно, — нещата се развиват много добре.

 

 

Отново Чилтън Ванс бе господар на кабинета и бюрото на Хънтър Ван Хорн. За съжаление обаче нямаше възможност да отпразнува победата. И за това щеше да дойде време. Трябваше да действа бързо и той го знаеше.

Беше назначил пресконференция за следобяд. Възнамеряваше да оповести най-напред загубите в шоу групата. След това щеше публично да уволни Адам Робинс като шеф на „Прометеус Пикчърс“. Вестниците щяха да го лапнат като топъл хляб. Уволнението на директора на голямо филмово студио щеше да запълни първите им страници. Помисли си, че започваше чудесно.

„Прометеус Пикчърс“ щеше да привлече алчните погледи на едрите бизнесмени. Всички бяха заразени от холивудска треска. Възможността да притежават голямо филмово студио щеше да привлече голям брой потенциални купувачи.

Ванс бе доволен от себе си. Всичко вървеше идеално. Скоро името му щеше да прогърми като човека, който бе спасил гиганта Ван Хорн от банкрут и бе успял да го продаде.

След смъртта на Ван Хорн Ванс рядко мислеше за възможната връзка на жена му с Хънтър. Сега, съвсем неочаквано, пред очите му се появиха болезнени въображаеми сцени.

Краят на тези мъчителни мисли щеше да дойде с провалянето на децата на Ван Хорн и разрушаването на компанията му.