Уилям Дж. Къхлън
Акционери (4)

4

Бърнард Тачър приличаше по външен вид на Маргарет Тачър, но не бяха роднини. И двамата бяха родени в Англия и бяха приблизително на еднаква възраст, но приликите свършваха дотук. Като младеж Бърнард Тачър беше служил в Британската армия, след това бе работил като ординарец при няколко полковника. Откри, че има дарба за тази работа и тя дори му харесваше. След военната си служба той успя да се издигне до иконом на един английски търговец. Напусна го, подмамен от богата американка, която бе възхитена от ледената му резервираност и невъзмутимо достойнство.

Тачър направи успешна кариера като иконом. Беше останал в Америка и получи американско гражданство. Имаше късмет да служи само на богати хора и нито веднъж не остана без работа.

— Как изглеждам, Тачър? — запита го настоящият му работодател.

Тачър огледа русия мъж с хладно задоволство. Ерик Фогелдорф спокойно би могъл да е модел, украсяващ страниците на лъскавите женски списания. Висок, широкоплещест, с тесен ханш, с идеално подстригана и оформена коса, той изглеждаше толкова добре, че приличаше на манекен от витрина. Ерик Фогелдорф много младееше, въпреки че отиваше към петдесетте.

— Изглеждате съвсем добре, сър — каза Тачър сдържано. — Единствено не съм сигурен за вратовръзката ви. Може би трябва да бъде в по-приглушени тонове.

— Така ли мислиш?

Тачър бързо избра една светлокафява италианска копринена вратовръзка и я сложи вместо другата.

— Така е малко по-добре, сър.

Гладкото лице на работодателя му се разтегли в усмивка, показваща безупречните му зъби.

— Ти наистина разбираш от облекло. Мислил ли си някога да отвориш магазин? Сигурен съм, че бизнесът ти би вървял отлично.

— Роден съм за иконом — отговори Тачър резервирано и хладно, почти враждебно. — Това е, което правя най-добре.

Той махна въображаем конец от ревера на Фогелдорф. Другата вратовръзка не беше по-лоша, може да беше и по-подходяща, но Тачър знаеше, че професията на иконом изисква и малко шоу. Това винаги имаше ефект. Някои от „джентълмените“ не биха си и помислили да отидат някъде, без да са получили личното му одобрение и преценка.

— Може би ще доведа мис Ван Хорн довечера.

Тачър кимна:

— Желаете ли да ви приготвя нещо? Довечера готвачката си тръгва по-рано.

— Не. Ще вечеряме навън. Може да сервираш бренди и шампанско, когато дойдем. — Фогелдорф се усмихна съучастнически. — След това, ако искаш, си свободен.

— Както желаете, сър. — Тачър помогна на Фогелдорф да си облече палтото и го съпроводи до вратата и по стълбите.

Тачър винаги се обличаше в строг черен костюм. Той разкопча сакото и се отпусна. Остаряваше и му беше все по-трудно да поддържа спретнатия си вид и военната си стойка. Отиде в кухнята.

Готвачката, едра англичанка, се приготвяше да излезе. Беше вече облечена и готова за навън.

— Тръгна ли мистър Фогелдорф? — попита тя.

Тачър кимна:

— Тръгна да преследва щастието си, както се казва. Ако има късмет, може да го убеди да дойде с него тук довечера.

— Спал ли е вече с нея?

— Доколкото знам, не.

Готвачката се засмя така, че брадата й се затресе.

— Много необичайно за него.

Тя работеше тук сравнително отскоро, но вече бе имала удоволствието да чуе разказите на Тачър за сексуалните подвизи на работодателя им.

— Този път играта е различна. Нацистът се стреми към много повече от плътските удоволствия, поне с тази.

— Мисля, че не си прав да го наричаш нацист. По време на войната той е бил още бебе.

Тачър извади цигара и я запали. Той пушеше само в помещенията за прислугата.

— Роден е през 1943 година и има брат близнак. Баща му е генерал Фогелдорф от германския Генерален щаб…

— Фактът, че има такъв баща не означава, че е нацист.

Икономът издърпа кухненски стол и седна.

— Предполагам, че и баща му не е бил нацист, поне не в истинския политически смисъл. Бил е прусак, в известен смисъл благородник. Обвинили са го, че е участвал в заговор за убийството на Хитлер, фюрерът е наредил да го обесят.

— Ето, виждаш ли? От добро семейство е и баща му е бил генерал.

Икономът се усмихна кисело.

— Баща му се е оженил за германка с внушителна зестра. Това му е осигурило кариерата в армията.

— Има ли някакво значение?

— Огромно. Става въпрос за фамилна традиция, разбираш ли? Нашият любим работодател е роден и възпитан да бъде жребец със синя кръв във вените си. Идеята е да намери много богата жена, да й подари почти кралското си германско потекло, а в замяна да се ползва от всичките чудесни привилегии, които богатството й му осигуряват.

— Мистър Фогелдорф също е богат — възрази готвачката.

Тачър, който водеше счетоводните книги в къщата, пое дълбоко дим от цигарата си и тогава отговори.

— Би могло да се каже.

— Всяка жена би била изключително щастлива със съпруг като него — лоялно продължи готвачката.

— Може би.

— По този въпрос няма „може би“. — Тя тръгна, като лицето й изразяваше пълна увереност в собствената й правота.

След като се увери, че е сам, Тачър си наля скоч без лед. Въпреки че Ерик Фогелдорф имаше прекрасен апартамент в района Мърей Хил в Манхатън и държеше прислуга, той изобщо не беше богат. Имаше добро образование — Харвард и Оксфорд — и винаги си осигуряваше най-доброто, с единственото изключение на тлъста банкова сметка. Парите му привършваха.

Неговият брат близнак Емил, който се бе оженил за наследница на богата калифорнийска фамилия от компютърния бизнес, беше му дал много пари назаем, но дори и тези пари бяха почти отишли.

Тачър много добре разбираше положението на работодателя си. Фогелдорф трябваше да направи удар бързо, или щеше да се принуди да започне живот много по-различен от този, на който бе свикнал — съвършено нов живот, без прислуга, щеше да му се наложи да работи, за да изкарва прехраната си.

Младата Ван Хорн беше изключително красива, но и умна. Тачър я беше срещал само два пъти, но му бе направило впечатление умението й да прави бързи и точни преценки. Ерик Фогелдорф можеше да заблуди много жени, но не и тази. Щеше да успее само, ако тя си падаше по жребци със синя кръв. В противен случай поразително красивият блондин щеше да бъде напълно безпомощен.

Тачър си позволи волността да си налее още един скоч. В известен смисъл това го притесняваше и него. Нямаше много работа за икономи. Оставаха му още няколко години до времето, когато щеше да се пенсионира със социалната си осигуровка. Въпреки, че сега можеше да има цяло състояние от откраднатото през годините, той нямаше много пари настрана. Обичаше млади латиноамериканки и добро уиски. И двата навика се бяха оказали скъпи. Възнамеряваше, след като се пенсионира, да вземе малък апартамент в Маями, където на спокойствие и редовно да се отдава на двете си хобита. Но дотогава имаше поне още една-две години.

Той се надяваше, че Виктория Ван Хорн ще е готова да се превърне в кобила за разплод, да лежи по гръб и да произвежда прекрасни малки русокоси синеоки арийчета. Тя ставаше за това. Имаше достатъчно собствени пари. А ако се прибавеше и възможния дял от състоянието на баща й, тя щеше да бъде достойна цел за устремилия се прусак, който беше роден и отгледан точно за такива дела.

Бърнард Тачър изпи уискито. Той знаеше, че трябва да бъде съвсем трезвен, когато работодателят му се върне, така че това беше последната му чаша за деня.

Трябваше да спре да пие, но нямаше да спре да се надява.

 

 

Конгресменът Бари Литъл си тръгна от обяда с чувството, че се е държал като малко, доста некомпетентно момче. Баща му и Хънтър Ван Хорн бяха разговаряли за него като че ли той не присъстваше. А когато се обръщаха към него, то бе покровителствено, като че ли пред тях седеше бавноразвиващо се дете.

Беше бесен. Във Вашингтон той бе важна личност, председател на важна подкомисия. Там хората му се възхищаваха и го уважаваха, а някои политици и бизнесмени го ухажваха.

В Ню Йорк обаче той бе просто синът на Стюарт Литъл, леко прошарено дете-мъж, на което вместо играчка му е даден административен пост.

По време на обяда треперенето се беше засилило. Той бе почти сигурен, че те не го бяха забелязали. Поне това беше единствената полза от положението, че не му бяха обърнали никакво внимание докато обсъждаха шансовете му за Сената. Докато ги слушаше, се питаше дали баща му щеше да се отнася към него по-различно ако планът успееше и той наистина влезеше в Белия дом. Беше много съмнително.

Изпитваше отчаяна нужда да се освободи от безмилостно разяждащата го агония на собствените чувства.

Почти от две години насам не бе изпитвал толкова непреодолимо желание. Последният път пак беше в Ню Йорк. Винаги, когато можеше, избягваше Манхатън не само защото близостта на баща му го ужасяваше, а и защото се страхуваше, че ще се поддаде на изкушението. Такива неща не му се случваха във Вашингтон.

Продължи да върви, като си мислеше дали някой от минувачите може да види или да усети, че трепери. Треморът се засилваше. Той спря до уличен телефон и набра познатия му номер с трепереща ръка.

— Бари е — каза той, като покри слушалката с ръка, — пристигнах и бих искал да свършим някои работи.

Изпита огромно облекчение като чу инструкциите. Скоро мъчението щеше да премине и треперенето да спре.

 

 

Хари Дейниълз умело промуши малкия Кадилак между редиците от среднощни таксита и коли. Зави в неугледна уличка и продължи покрай купища боклук и мръсотии.

Подобно на улицата и „Бийчууд хотел“ беше стар и запуснат. Двете жени, застанали пред входа, ги изгледаха любопитно докато колата минаваше край тях.

— Проститутки — каза Дейниълз. — Сигурно сводникът им е голям глупак. Няма да изкарат много ако висят около тоя боклук. Сексът е последното нещо, за което наркоманите мислят.

Той паркира встрани пред един пожарен кран.

Висок, набит мъж излезе от тъмносиня кола и вдървено закрачи към тях.

— Ето го моят човек — каза Дейниълз.

Хари Дейниълз беше шеф на охраната на нюйоркската финансова фирма на Пери Стенли и връзките му като бивш капитан от полицията се бяха оказвали полезни много пъти.

Мъжът се надвеси и погледна в колата.

— Здрасти.

— Това е Дивито, Сам Дивито — каза Дейниълз. — Той е таен полицай в тринадесети район.

Грамадният мъж протегна ръка.

— А това е посланик Литъл. — Дейниълз използва титлата на работодателя ми — така правеха всички — въпреки че Литъл беше излязъл от държавната администрация още по времето на Никсън.

Ръката на полицая беше силна, но хлъзгава от пот.

— Приятно ми е да се запозная с вас. — Гласът на Дивито бе прегракнал, а дъхът му остро миришеше на чесън. — Момчето е горе — каза той.

— Имате ли още хора тук? — попита Дейниълз. — Не искаме неприятности.

Едрото лице на Дивито се изкриви в усмивка.

— Ей, Хари, ти си ме учил на занаята. Двама от моите хора са във фоайето, а други двама са на етажа. А зад ъгъла има и полицейска кола в случай, че ни дотрябват униформени.

— По-добре да не се стига до там — каза Дейниълз, като излезе от колата. — Не искаме да привличаме внимание.

Дивито отвори вратата на Стюарт Литъл. Дребният човек стъпи на паважа. Краката му бяха уморени, свити. Радваше се, че може да се изправи.

— Посланик, вие не е нужно да идвате с нас. — Дейниълз се изправи до работодателя си. — Сам ще накара един от полицаите да остане с теб докато ние се качим горе.

— Не.

— Гледката може и да не е приятна — каза Дейниълз тихо, като вървяха към входа на хотела.

— Не може и да бъде — отговори Литъл раздразнено.

Двете жени бързо се махнаха от входа на хотела. Те разбраха, че ставаше нещо и не искаха да присъстват, независимо от това какво се бе случило, фоайето беше малко, мръсно и неподдържано. Боята по стените се лющеше и подът беше гол. Мургав мъж с риза на цветя ги погледна, като минаха покрай него. Тъмните му очи приличаха на черни камъчета и с нищо не издаваха мислите му.

— Този е на рецепцията през нощта — каза Дивито, кимвайки към човека в ярката риза. — Сътрудничи ни.

Младите мъже във фоайето погледнаха към Дивито в очакване. И двамата бяха облечени в дънкови панталони и якета.

— Останете тук докато не ви извикаме — им каза Дивито.

Задушливата воня на урина като че ставаше по-силна докато асансьорът вървеше нагоре.

Дивито се усмихна.

— Това не е най-любимото ви място в града — каза той. — Но за наркоманите това е техният Риц.

Те влязоха в почти неосветен коридор. В сянката зад отворената врата стояха двама мъже.

Дивито им кимна, след това влезе в малката хотелска стая. Единственият прозорец в стаята беше отворен, но дори това не успяваше да разсее миризмата. Една крушка на тавана осветяваше сцената.

На кревата лежеше по гръб чернокожа жена. Беше гола и в безсъзнание. Кожата й лъщеше от пот и отразяваше падащата отгоре светлина. Беше висока и много слаба. Дългите й крайници потреперваха, тя дишаше с усилие.

На пода лежеше бял мъж по бельо. Дивито клекна и сложи ръка професионално на гърлото му. Погледна нагоре и каза:

— В безсъзнание е, но все още е жив. Пулсът му е слаб, но ще се оправи. — Той погледна Дейниълз. — Искаш ли да извикам линейка, Хари?

Сериозното лице на Дейниълз не помръдна.

— Няма да бъде необходимо. Ще му осигурим медицинска помощ. Помогни ни да го облечем.

Белият мъж беше повръщал. Дивито издърпа една захабена калъфка и започна да го бърше.

Мизерната стая беше осеяна с празни пликчета от целофан. По пода се търкаляха няколко спринцовки. Върху очуканата тоалетка имаше обгорена чаена лъжичка и няколко късчета памук. Дейниълз разгледа някои от пликчетата.

— Слагали са си кокаин с морфин — каза той.

Двамата цивилни полицаи влязоха в стаята да помагат на Дивито. Въпреки че не беше лесно, те успяха да облекат безчувствения бял мъж. Той дишаше шумно и изхърка няколко пъти, но не даваше признаци, че идва в съзнание.

Дейниълз погледна към чернокожата жена на кревата. Беше спряла да трепери и черната й кожа постепенно придобиваше нездрав, пепелив цвят.

— Изчакай докато се махнем, Сам, след това извикай тук униформените. Ще трябва да се помогне на момичето. Това, дето са си го инжектирали, си го бива. Предполагам, че е било прекалено силно за тях.

Двамата едри цивилни полицаи вдигнаха белия мъж и го понесоха, както се носи пиян в несвяст.

Безчувственият бе почти копие на посланик Литъл, само дето беше по-млад. И двамата бяха прошарени, и двамата имаха изострени бради.

Дейниълз драсна някакъв адрес върху парче хартия и го подаде на Дивито.

— Нека хората ти го заведат на този адрес. Това е частна клиника. Там ще го чакат.

— Няма проблеми.

Дейниълз пъхна в ръката на Дивито свитък банкноти.

— Погрижи се хората ти да забравят всичко.

Дивито каза обидено:

— Е, Хари, не трябваше дори и да го споменаваш.

Момчетата занесоха товара си до асансьора и всички се напъхаха вътре. Като стигнаха до фоайето, полицаите бързо го измъкнаха навън и го сложиха в кола без номера.

Посланик Литъл застана на безлюдната улица и пое дълбоко дъх, опитвайки се да прочисти сетивата си от ужасните миризми.

— Хайде да се махаме оттук — каза той на Дейниълз.

Известно време пътуваха мълчаливо.

— Дълго време мина — каза Дейниълз.

— Почти две години.

— Мислиш ли, че ще го приведат във форма?

Литъл не отместваше поглед от бедната улица.

— Не би трябвало да е трудно. Първо, не трябваше да се случва. Вината е моя. Прекалено много му се доверих. Трябваше да накарам помощника му да дойде с него. Така щях да предотвратя всичката тази…

Дейниълз сви рамене.

— Това, което можеш да направиш, си има граници. В края на краищата той е на четиридесет и е член на Конгреса.

Суровото лице на Литъл не омекна.

— Да, той е всичко това, но също така е и наркоман. В крайна сметка това е важното. То трябва да се държи под контрол. — Той замълча за момент. — Пак ще го оправят. Ще се чувства добре физически. И отново ще трябва да слушам безкрайните му, хленчещи уверения, че това никога няма да се повтори. Но той е пристрастен към наркотика. Просто трябва да бъда по-внимателен и да му намеря нов пазач.

— А какво ще стане, ако тази случка стигне до вестниците?

— Няма да стигне — каза Литъл през стиснати зъби. — Защото изобщо не се е случвала, точно както и предишните.

Литъл се загледа в тъмнината навън, замълча за кратко и каза тихо и още по-напрегнато:

— Разбери едно, Дейниълз, никому нито дума за случилото се тази вечер. Не искам никой в Арката да разбере за това. Не искам да се чуе дори и намек. Мълчанието се купува. Погрижи се за това. Цената изобщо не ме интересува.

— За полицаите не се безпокой, там всичко вече е уредено — отговори Дейниълз.

Той погледна работодателя си. Очевидно мнението на хората от Арката означаваше повече за Литъл, отколкото синът му. Дейниълз се чудеше каква ли власт трябваше да притежава тази организация, че да е толкова важна. Убеден бе, че не иска никога да разбере това.

 

 

Конгресменът, все още в безсъзнание, беше предаден в малката, частна клиника. Сам Дивито даде на двамата детективи част от парите, получени от Хари Дейниълз. По-късно щеше да даде парите и на другите двама. Двамата цивилни полицаи му предложиха да го закарат до гарата, но той им каза, че има друга работа.

Дивито беше доволен. Полицейската работа му харесваше. Ако човек знаеше какво да прави, винаги можеше да се изкара някой и друг допълнителен долар. Той се запъти към телефонната кабина. Още от ученик имаше невероятна памет за номера.

Позвъни и изчака. От другата страна се обади изключително отегчен глас.

— Тук е Сам Дивито. Аз съм полицай от тринадесети район. Трябва да говоря с човека.

— Много хора искат да говорят с човека — отговори гласът грубо. Дивито го позна моментално, макар че бяха минали доста години откакто бе работил за кмета. Тръгна си след онази неприятна случка.

— Познаваш ме, Скарпини. Не бих се обаждал, ако нямах наистина интересни новини.

— Кажи ги на мен, Дивито.

— Гледай си работата, Скарпини. — Дивито се засмя. — Ще ги използваш сам и изобщо ще забравиш за мен. Не се будалкай, важно е. Ще говоря само с човека, иначе и дума няма да излезе от мен.

Последва мълчание.

— Ако не е важно, Дивито, до края на живота си ще чистиш конюшните на полицията.

— Не се бъзикай с мен, Скарпини важно е.

— Откъде се обаждаш?

— От един телефон на Мадисън стрийт.

— Кажи ми номера.

— Майтап ли си правиш? Телефонът е развалина, все едно че вандали са си играли с него. Впрочем, както и всичко останало в този град. Няма номер.

— По дяволите. Чакай една минута.

Докато чакаше, Дивито изведнъж осъзна, че вятърът е станал леден. Изминаха дълги минути и той се зачуди дали Скарпини не го е забравил. След това в слушалката прозвуча друг глас.

— Разбрах, че искаш да говориш с мен. Сержант Скарпини ми каза, че имаш някаква информация.

Дивито позна гласа и се притесни. Знаеше, че трябва да бъде кратък, предоставената му възможност нямаше да продължи дълго.

— Тук е детектив Сам Дивито — каза той отчетливо, като че ли даваше показания в съда. — Аз отговарям за…

— Всичко това ми е известно. Давай нататък.

— Двама полицаи от отдела за борба с наркотиците попаднаха на конгресмена Бари Литъл в хотел Бийчууд. Беше в безсъзнание от свръх доза. Беше заедно в стаята с една чернокожа жена. Очевидно се бяха натъпкали с добър — щеше да каже боклук, но се спря — наркотик. Конгресменът ще се оправи, но Чернокожата е в много тежко състояние.

— Задържаха ли конгресмена?

— Не. Стед няколко телефонни разговори се появи баща му заедно с бивш полицейски служител. Аз и двамата други детективи заведохме конгресмена в частна болница. Току-що го приеха. Инцидентът не е регистриран официално. За негърката обаче е съобщено. Разбира се, че ще каже, че е била сама. Заведена е в „Бърза помощ“.

— Казваш, че самият посланик Литъл се е появил на мястото?

— Да, сър.

Гласът от другата страна стана дружелюбен.

— Както ми каза Скарпини, ти си работил в специалната рота на кмета.

— Да, сър.

— Не казвай на никого нито дума, Дивито. Ако всичко бъде наред, може да те поканя отново на работа в кметството.

— Благодаря, сър.

Дивито тъкмо се канеше да каже колко много се възхищава от него, когато телефонът отсреща щракна и разговорът прекъсна.

Сам Дивито бе видял много в живота си. Знаеше, че добрите възможности са рядкост, а когато се случеха, ставаше внезапно и неочаквано.

Той се усмихна самодоволно. Не се случваше всеки ден обикновен детектив да разговаря с кмета на Ню Йорк, и при това да му прави услуга.