Уилям Дж. Къхлън
Акционери (11)

11

В офиса на Люк Шоу цареше безпорядък. По стените бяха сложени чертежи с множество бележки и корекции върху тях. Някъде под купчината навити проекти, карти и документи имаше бюро, но то изобщо не се виждаше.

— Извинявате. — Шоу вдигна куп книги и хартии, за да освободи стола.

Наблюдаваше как тя огледа офиса му. Засмя се.

— Бенджамин Франклин е казал, че неподреденото бюро показва подреден ум. Може и да не е вярно, но вече толкова години го цитирам като извинение. Клиентите ми не влизат тук. Имаме приемна, с която впечатляваме посетителите си. Разхвърляно е, но всичко ми трябва, не знам дали ще ми повярвате, винаги намирам това, което търся.

Виктория Ван Хорн седна.

— Кажете ми, мистър Шоу, винаги ли заемате отбранителна позиция?

Той сви рамене.

— Не. Но знам защо сте тук и безпорядъкът обяснява положението, в което се намираме.

— Ще имам нужда от някои инженерни проучвания за проекта ми „Хъдзън Ривър“. Трябва да бъдат направени във възможно най-кратък срок, за да спазим графика.

Той се усмихна.

— Веднага?

Тя кимна.

— Точно така.

— Казах на архитектите ви, че сме поели десетки ангажименти, всичките спешни. Вашата поръчка ще се изпълни след тях. Стараем се да работим почтено.

— Не зная доколко архитектите ми са ви обяснили подробно за какво става дума.

— Разговаряхме. — Мислеше си дали ще се опита да използва женския си чар. Беше удивително красива и като нормален мъж бе сигурен, че няма да се поддаде.

— Запознат ли сте с проекта ми „Ийст Порт“?

— Разбира се. Прекрасно свършена работа. — Оценката бе искрена. Някои от новаторските й идеи му бяха направили силно впечатление.

— Обичате ли хазарта, мистър Шоу?

— Не. Ние инженерите, не се осланяме на случайностите. Рисковете не са ми по сърце. Между другото, ако не възразявате, наричайте ме Люк.

Тя кимна.

— Добре. Моите приятели ме наричат Виктория.

— Чудесно. Кажи сега какви са проблемите ти, Виктория. — Стори му се, че в погледа й проблесна раздразнение. Не бе имал намерение думите му да прозвучат снизходително, но се бе получило точно така.

— Моите проблеми, както ти се изрази, са изключително сериозни. За да осигуря средствата за „Хъдзън Ривър“ трябваше да вложа всичко, до последния цент, освен това бях принудена да заложа цялото си имущество, включително и „Ийст Порт“.

— Сега разбирам какво разбираш под хазарт — каза той.

Поведението му я дразнеше. Беше грубоват човек, би могло да се каже красив и непринуденото му държание би могло да се приеме за привлекателно. Но тя се нуждаеше от помощ и се чудеше дали той се отнася сериозно към нея.

— Аз не съм инженер — каза тя. — Но мисля, доказала съм, че разбирам от това, с което се занимавам. Моята работа изисква поемането на рискове. Иначе не може да се направи каквото и да било.

— Сигурно си права. Сега кажи какъв е проблема.

— „Проблемът“ ми е тежък. Трябва да спазя сроковете за строителството, за да спазя условията за договорите. Всичко трябва да се върши в срок. Според архитектите, изпълнението на ангажиментите ми зависи изцяло от инженерните проучвания. Ако не започнат веднага, всичко пропада.

Люк Шоу се питаше дали тя казва истината, или просто го манипулираше. Може би често използваше тази тактика. Опита се да бъде справедлив. Скоро щяха да искат мнението му относно членството й в Арката. В известен смисъл той се опитваше да вземе решението сега.

Облегна се на стола.

— И другите ни клиенти бързат. Само че съм сигурен, че не могат да се сравняват с теб по красота.

— Гледай си работата — сопна се тя гневно. — Да не мислиш, че очаквам да проявиш разбиране само защото съм жена?

— Е, да кажем, че не. — Реакцията й го изненада. — Убеден съм обаче, че това не ти е пречило.

— С други думи, всяка жаба да си знае гьола.

— Мислиш, че съм против жените? — опитваше се да говори спокойно.

Тя се намръщи.

— Не е ли вярно?

— При мен работят много жени инженери. Доказали са, че са способни. Имаме дори жени, които ръководят строителни работи. Може би не съм чак толкова против жените, колкото си мислиш.

— Сигурна съм, че тези жени е трябвало да водят истински битки, за да ги назначиш на работа.

Той се засмя, въпреки раздразнението си.

— Ако намекваш, че те работят само символично, грешиш. Печелят всеки долар с труд.

— Ти работиш ли с някои от тях?

Той се изправи и я погледна.

— Искаш да кажеш директно?

— Да.

— Всъщност, това не е твоя работа, но повечето от тях са по обектите. Поддържам контакт, но трябва да призная, че е минимален. Какво значение има това?

Виктория знаеше, че бъдещето й зависеше от възможността да убеди този човек да й направи услуга. Но не й бе възможно нито да го моли, нито да го ласкае. Изведнъж в съзнанието й изплува баща й.

— Може би си прав — каза тя. — Отношението ти към жените няма нищо общо с това. Става дума за бизнес и те моля да се придържаме към него. Нямам нужда от специално отношение само защото съм жена. Но не искам да нося отрицателните последствия от това.

Той понечи да отговори ядосано, но се спря.

— Можеш да бъдеш сигурна, че ще бъде така.

— Ако молбата ми е свързана с допълнително заплащане, с удоволствие ще го направя. Разбираш какво означава това за мен.

Беше обезпокоен. Не знаеше каква е причината — дали тя го привличаше, а той искаше да й се съпротивлява, или не я харесваше, защото не се държеше по начина, който той очакваше от жените, но в крайна сметка нямаше значение. Тя го ядосваше.

— Звучи, като че ли ми предлагаш подкуп.

— Не е подкуп и ти го знаеш. Ако трябва да се работи извънредно, или се появят допълнителни разноски, ще ги платя. Така се прави добър бизнес, мистър Шоу. В отчайваща ситуация съм.

— Добре, мис Ван Хорн. Ще променя графика. Ако се наложи допълнително заплащане, първо ще искам одобрението на архитектите ти и след това ще ти представя сметката. Вярвам, че това те задоволява.

Тя кимна.

— Оценявам жеста.

— Нещо друго? — попита той рязко.

Тя поклати глава и стана.

— Като че ли намерихме верния път, мистър Шоу. Съжалявам за неприятното начало.

— Ако се притесняваш за Арката, тя няма нищо общо с това.

Бузите й поруменяха и погледът й пламна.

— Знам, че сте член на Арката. Не е моя идеята, мистър Шоу. Посочена съм от баща си. Ако бъда избрана, ще изпълнявам задълженията си с желание. Ясно ми е, че досега там не са членували жени. Арката винаги е била бастион на мъжете и си мисля, че хората, които споделят вашите разбирания, ще предпочетат нещата да останат непроменени.

Той се изправи и впери очи в нея.

— Решението за избирането ти ще зависи единствено от способностите ти, а не от пола.

— Обзалагам се, че сте прав.

Той отново се въздържа да не каже нещо язвително.

— Ти си комарджията — каза тихо. — Не аз.

Виктория тръгна към вратата. Не можеше да разбере острата си реакция спрямо този човек, който й правеше огромна услуга. Погледна го. Беше мъжествено красив. Може би именно неговата мъжественост бе провокирала желанието за съперничество.

— Благодаря ви, мистър Шоу.

— Много ми беше приятно, мис Ван Хорн.

Седна отново до бюрото си и се замисли дали Сандър Блейк й се беше обаждал. Заседанието бе назначено. Тя не бе направила опит да спечели гласа му. Неохотно призна, че това му харесваше. Тя бе жена със силна воля. Питаше се как ли щеше да се разбира с Трейджър и останалите.

Люк Шоу се опита да не мисли за нея, но се оказа трудно. Имаше много работа и нямаше време да мисли за някаква жена, пък била тя красива и интересна.

Опита се да се съсредоточи върху чертежа, но мислите му бяха другаде.

Люк Шоу бе решил да гласува против Виктория Ван Хорн още щом бе прочетено писмото на Хънтър. Сега изведнъж усети, че решителността му го напуска.

 

 

Чилтън Ванс бе толкова доволен, че реши да се поразходи. Беше след 6 часа и многобройните коли задръстваха улиците на Ню Йорк. Възбуден, той се отправи към Парк Авеню. Нямаше търпение да сподели всичко с жена си.

Влезе в луксозната сграда и взе ескалатора до фоайето на първия етаж. Саксиите с растения, поставени между масите, се отразяваха в огромните стъклени тавани и човек имаше усещането, че е попаднал в просторна градина.

Забеляза я веднага. Червената коса на Роберта Ванс се виждаше отдалеч. Седеше до млад мъж с атлетичен вид. Той бе свалил сакото си и Чилтън видя, че вратовръзката му бе разхлабена. Тя се смееше на нещо, което младия мъж бе казал.

Прониза го почти физическа болка от ревност. Отдавна се бе примирил с мисълта, че поради разликата в годините им и сексуалната й нагласа, тя нямаше да бъде вярна цял живот, но въпреки това гледката бе непоносима.

Видяха го чак когато стигна до масата.

— Ето те най-после и теб. — Жена му се извърна и му подаде буза за целувка.

Той само я докосна с устни. Младият мъж не помръдна.

— Това е съпругът ми. — Тя се отмести и направи място на Ванс. — А това, скъпи, е Майкъл Дженинг. Майкъл е изгряващата звезда на „Принстън“ Банк. Той е вицепрезидент на един от отделите.

Майкъл стисна ръката му силно. Разтегли устни в усмивка и Чилтън Ванс си помисли дали само си въобразяваше, че в очите на Майкъл проблесна насмешка.

— Майкъл ми помогна да уредя проблема с ценните книжа на един клиент. — Тя потупа Дженинг по ръката. — Той е едно бижу.

— Е, бижуто трябва да си тръгва — каза Дженинг и погледна Ванс. — Останах, за да правя компания на Роберта докато дойдете. — Изправи се и облече сакото си. Беше доста висок.

— Остани да изпием по още нещо. — Молбата й прозвуча неискрено, като че ли го каза само заради мъжа си.

— Съжалявам, но имам ангажимент — каза той и се усмихна на Ванс. — Приятно ми беше, че се запознахме. Сигурно ще се виждаме. — Обърна се и тръгна бързо.

— Много способен млад мъж — каза Роберта на мъжа си.

— Спиш ли с него? — Въпросът прозвуча неловко дори в неговите уши.

Роберта се засмя.

— Не, Чилтън. А дори и да беше така, мислиш ли, че щях да ти кажа? Хайде да оставим ревността настрана. Как мина деня ти, скъпи?

Той се ядоса, но не посмя да го покаже. Изпитваше още по-голям страх да не я загуби. Толкова много страдаше, че някои от младите мъже, с които тя го запознаваше, може би й бяха любовници, чудеше се дали тя не си прави садистични шеги с него. Въпреки това тя бе най-важното в живота му и той не можеше да й се противопостави по никакъв начин.

Скъпата й копринена блуза бе изрязана дълбоко и разкриваше част от прекрасните й гърди. Тя го потупа по ръката.

— Умирам от любопитство, Чилтън. Говори ли с някой от членовете на борда на директорите?

Той си поръча питие, облегна се и потри ръце.

— Говорих с някои от тях — онези, които първоначално бяха против желанието на Хънтър Ван Хорн.

— И?

— Подготвих почвата. Те се ужасяват от възможността Младши да поеме поста. Не приемат и двамата Ван Хорн.

— Добро начало.

— Трябваше да се очаква. — Беше се овладял почти напълно. — Може би не го осъзнават, но аз вече ги държа в джоба си.

— Говори ли с Младши?

Той пое чашата с мартини от сервитьора.

— А ти как мислиш? Толкова се ентусиазира. Няма търпение да унижи сестра си. Ако можеше, щеше да я убие. Току-виж се наложи да го озаптявам.

— Значи планът ти действа?

Той й се усмихна.

— Знам какво правя. Пипам изключително внимателно. От стара коза яре съм и не ми е позволено да правя грешки.

— Радвам се, че е така.

Той погледна през прозореца надолу към Четиридесет и втора улица.

— Знаеш ли, след известно време — една-две години — може би ще сменя дори и името на компанията. Ван Хорн ще изчезне завинаги.

Той видя задоволството й. Ако успееше, може би нямаше да трябва да се примирява с насмешливите погледи на младите мъже. Отпи от мартинито. Беше съвсем спокоен.

— Чувствам се нещо като Бог. Толкова добре върви всичко.

— От теб ще излезе голямо божество — прошепна тя и го погали по бедрото.

Крейг Хопкинс се хранеше бавно. „Пърлс“ беше един от най-известните китайски ресторанти в света с кухня, която оправдаваше репутацията му. Но Хопкинс бе потънал в мисли и не обръщаше внимание на храната.

Въпреки че едно време бяха любовници, и той и Виктория се чувстваха неловко, като че ли бяха двама непознати. Виктория се бе съгласила да вечеря с него, но бе отказала за театъра.

След поредната дълга пауза Крейг каза:

— Кажи ми нещо за международните корпоративни финанси.

Тя изтри устни със салфетката.

— Още съм доста нова за такива преценки. Но както ти казах, няма да имам ръководни функции, а само представителни. Цялото ми време отива за собствения ми проект. Господи, понякога мисля, че ще полудея от банкери, архитекти и строители.

Той остави вилицата и отпи от чая.

— Всичко ще мине чудесно, Вики.

Това бе втората им среща, след като той й се бе обадил във връзка с клиента си. Тя се чувстваше отново като ученичка.

— Как мина твоя ден, Крейг?

— Добре — каза той тихо. — Обикновеният ден на адвокат, който се бори да оцелее.

Тя се усмихна.

— Казваш го, като че ли е много досадно. Сигурна съм, че е много по-интересно. — Не беше се променил много, може би дори бе станал по-хубав. Сега излъчваше спокойна зрялост.

— Ти не работи дълго като адвокат, Вики, така че едва ли ти е било много интересно.

Поведението му я озадачаваше.

— Ти най-добре знаеш какво се случи. Нали тогава живеехме заедно. Имах късмет, че се откъснах.

— Меко казано — кимна той.

Подразни я хладната му реакция. Тогава всичко бе станало толкова неочаквано. Тя работеше като обикновен адвокат в голяма юридическа фирма в отдела за недвижимо имущество. Виктория бе изненадала всички, включително и себе си, с умението да се справя със сделките в сложния търговски свят. По това време един от клиентите й се бе отказал внезапно от огромна сделка с недвижимо имущество. Всичко беше уредено — документите, финансирането, плановете. Беше попитала дали тя може да се включи вместо него и за нейно изумление, всички се бяха съгласили. От този ден нататък не обърна никога повече поглед назад.

— Винаги съм харесвала правото, затова станах адвокат — каза тя. — Обичах адвокатската професия, но това, което върша сега, отговаря повече на природата ми — съдържа елемент на предизвикателство. Но в основни линии, разлика няма.

Той повдигна вежди.

— С колко пари беше свързан днешния ти ден.

— В какъв смисъл?

— Подписа ли споразумения, големи сделки.

Тя се усмихна леко.

— Всъщност да. Подписах договор с фирма за водопровод и канализация за новия ми проект. Те ще свършат тази работа, когато дойде момента.

— И каква беше сумата? — попита той.

Тя сви рамене:

— Няколко милиона, защо?

Той отпи от чашата.

— Днес приключих едно дело за пътна злополука, клиентът ми бе пострадал и загубил два пръста на крака си. Големият въпрос бе чия е вината. Споразумяхме се за пет хиляди долара.

— Е и?

— Заведох и едно дело за развод. Ще получа някъде около двеста долара. Днес имах добър ден.

— Не разбирам.

Той се усмихна невесело.

— Не може да се каже, че водим изключително приятен разговор, нали? И двамата сме адвокати, но между нас няма нищо общо.

— Звучи ми много познато — каза тя тихо.

Той се пресегна през масата и взе ръката й.

— Да, така е. Точно както беше по-рано. Харесвам те, Вики. Може би дори те обичам. Беше прекрасно в началото. След това животът застана между нас и сега пропастта е толкова голяма, че не можем да я прескочим. Ако мислим другояче, значи се лъжем.

Тя кимна. Ясно си спомни препирните и скандалите. Беше започнало толкова хубаво, но…

— Казваш, че нещата не са се променили по принцип.

Той поклати глава.

— По принцип. Трябва да гледаме реалистично. — Пусна ръката й.

— Значи, просто ще изчезнеш от живота ми?

Той се усмихна бавно, след това се засмя с пълен глас.

— Мисля, че сме си сменили ролите. Нали момичето обикновено казва: „Нека да си останем приятели“?

— Времената се променят, Крейг. Дори и хората.

Той въздъхна.

— Някои неща си остават същите. Е, добре, можем ли да останем приятели?

Този път тя взе ръката му. Неловкото чувство бе изчезнало.

— Не мога да обещая, че ще се контролирам, Крейг. Но ако това е единственият начин… — Засмя се. — Не трябва ли да бъде така?

— Звучи ми прекалено хубаво, Вики.

Тя продължи да държи ръката му и двамата за пръв път се почувстваха близки.