Хелън Филдинг
Оливия Джаулс и развинтеното въображение (54)

54.

— Там долу има нещо.

Скот Рич седеше на навигаторското място в хеликоптера „Блакхок“ и се взираше в монитора за наблюдение на океана. Електронното пращене, изпълващо кабината, беше влудяващо, но Рич бе напълно спокоен, приведен напред, съсредоточен, заслушан в едновременно постъпващата информация от източниците на земята, четирите въздушни патрула и морските тюлени на Хакфорд Литвак.

— Сър, наземният патрул е открил дрехите на агент Джаулс в края на тунела. Никаква следа от самата нея.

— Нещо друго? — запита Скот. — Признаци за борба?

— Дрехите са разкъсани и с петна от кръв, сър.

Скот Рич примижа.

— Позицията ви в момента?

— На брега, сър, на триметрова отвесна скала над Червено море.

— Виждате ли нещо друго оттам?

— Не. Само водолазен костюм, сър.

— Водолазен костюм ли казахте?

— Да, сър.

— Тогава, по дяволите, облечете го и влезте във водата. — Изключи микрофона си и се обърна към пилота, сочейки екрана пред тях. — Там, виждаш ли? Да слезем там. Веднага.

 

 

Оливия изпищя, когато Ферамо изскочи от водата, измъкна с едната си ръка кинжала от ръката й, а с другата я сграбчи за гърлото. Тя вдигна единия си крак и силно заби коляно в топките му, като се изскубна в секундата, в която той освободи гърлото й, и заплува надалеч, като мислеше бързо. Той бе престоял под водата по-дълго от нея. Би трябвало въздухът му да е на привършване, тя имаше за над десет минути в сравнение с него. Можеше да се гмурне на десет метра и да му избяга.

Започна да се потапя, като си сложи маската, и изчисти регулатора, докато се спускаше, но Ферамо се пресегна и я улови за китката. Тя изпищя от болка, когато той изви ставата й. Усети, че губи съзнание и потъва в благодатна забрава. Въздухът излизаше от жилетката й, тежестите я дърпаха надолу, регулаторът беше изтръгнат от устата й. После изведнъж над нея се чу могъщо гракане и бучене, над водата светнаха ярки прожектори. Една фигура се гмурна към нея, тъмен силует в призрачно зелената вода. Хвана я, разкопча колана с тежестите и я издърпа към светлината.

— Сокол, друг път — прошепна в ухото й Скот Рич, когато излязоха над водата, прихванал я със силни ръце около талията. — По-скоро попова лъжичка.

Но в този миг Ферамо отново изригна над водата като кит в документален филм на ВВС и посегна към тях с кинжала.

— Плувай сама за секунда, малката — рече Скот, грабна китката на Ферамо и го лиши от съзнание с един-единствен удар.

 

 

Оливия нервно надзърна надолу от хеликоптера. Скот Рич беше още във водата, опитваше се да върже уловения в коша Ферамо, но завихрянето на мотора го отпращаше встрани.

— Остави го — извика му Оливия по радиото. — Качи се горе. Той е в безсъзнание.

— Ти мислеше така и последния път — долетя отговорът на Скот.

Оливия се вкопчи в ръба на отворената врата и се загледа за хищници в светлия кръг върху водата.

— Дръжте, госпожо — изкрещя пилотът Дан и й подаде пистолет. — Ако видите акула, застреляйте я, но се опитайте да не улучите специален агент Рич.

— Благодаря, че ми казахте.

Изведнъж зад гърба им откъм брега се чу глух гърмеж и почти веднага на таблото се включи сирена.

— Божичко! Да го вземем, да го вземем веднага! — развика се Дан, когато една ракета освети небето около него.

— Скот! — изкрещя Оливия, когато морето пред тях сякаш се превърна в огромно огнено кълбо и изхвърли въздушен мехур, който накара хеликоптера да се завърти.

Оливия едва дишаше, но секунди по-късно намръщеното лице на Скот се появи над ръба на вратата и хеликоптерът се стрелна нагоре и извън обхвата на пламналото море.

 

 

Потеглиха обратно към самолетоносача. Беше горещо като в сауна. И Скот, и Оливия бяха вир-вода мокри. Никой от двамата не поглеждаше към другия. Оливия беше само по бельо и тениска на Военноморските сили на САЩ, която й бе подхвърлил пилотът. Знаеше, че ако опре буза в топлата кожа на врата на Скот или почувстваше грубата му силна ръка да погали кожата на бедрото й, щеше да изгуби контрол над себе си.

Избухване и поредица от силни удари разтърсиха хеликоптера.

— Дръж се, скъпа — рече Скот, — удариха ни. Дръж се здраво.

Удареният хеликоптер се затресе и сякаш спря на място. После ужасяващо се втурна напред и запада право надолу, като ги запрати на пода. Чу се силно звънтене на метал и внезапно подскочиха. Скот запълзя към нея, хвана я, когато двигателят заскърца, а пилотът се бореше да овладее машината. Под краката им Оливия видя как тъмна вода се носи към тях, после по-светлия цвят на небето, после пак водата. Пилотът ругаеше:

— Трябва да катапултираме, трябва да катапултираме!

Скот я прегърна силно, притисна главата й към гърдите си, опита да се върнат на седалката, като викаше в микрофона над нея:

— Така, Дан, задръж го. Ние сме добре, вдигни го малко нагоре, ще се справим. — После се обърна към Оливия над рева и тракането. — Дръж се за мен. Каквото и да стане, просто се дръж колкото можеш по-здраво.

Когато се озоваха на метри над водата, Дан внезапно, като по чудо, възвърна контрола си над машината. Няколко мига се крепиха едва-едва, стабилизираха се и отново се издигнаха.

— Пфу, извинявай, народе — рече Дан.

В прилив на облекчение и адреналин Оливия вдигна глава и се взря в сивите очи на Скот Рич. За една изумителна секунда й се стори, че видя сълза, после той страстно я притегни към себе си, устните му търсеха нейните, нежни ръце се пъхнаха под тениската на Военноморските сили на САЩ.

— „Кондор“ на петстотин метра пред нас, сър — обади се Дан. — Да се приземим ли?

— Защо не направиш още едно кръгче? — промърмори Скот в микрофона.

 

 

Оливия стоеше на огромната палуба на самолетоносача, разпитана, изкъпана и нахранена и гледаше за последен път спокойните води и звездното небе, когато Скот Рич изникна от сенките.

— Открили са част от крака на Ферамо — каза той. — Акулите са го докопали.

Оливия не каза нищо, само продължи да гледа назад към брега на Суакин.

— Съжалявам, скъпа — тромаво изрече Скот, като усети обърканите й чувства. След малко добави: — Но ти далеч не съжаляваш толкова, колкото правителството. Да не говорим за моето огромно съжаление, че не свърших тая работа сам с голи ръце, а може би и със зъби, след като изтръгнех и последното късче информация от копелето по най-мъчителния възможен начин.

— Скот! — сопна му се Оливия. — Той беше човешко същество.

— Някой ден ще ти разкажа що за човешко същество е бил. И какво можеше да ти стори, ако…

— На мен ли? Какво искаш да кажеш? Нямаше да му позволя.

Скот поклати глава.

— Искат да се върнеш в Л.А., нали знаеш? Имат нужда от теб да им помогнеш да проучат антуража му.

Тя кимна.

— Ще отидеш ли, или ти стига толкова?

— Разбира се, че ще отида — отвърна тя и добави, като че ли се сети впоследствие: — А ти?