Хелън Филдинг
Оливия Джаулс и развинтеното въображение (49)

49.
Кайро, Египет

В охраняваната къща в Котсуолд Скот Рич се канеше да тръгне за военновъздушната база в Брайз Нортън. Щеше да вземе военен самолет до самолетоносача „Кондор“, пуснал котва в Червено море между Порт Судан и Мека. Стегна си бързо багажа и откри, че разполага с още един час. Беше сам в техническата зала и започна да работи на компютър само на една лампа.

Свърши търсенето, облегна се, присви очи и се протегна, после пак се наведе напред, погледна резултата и се вцепени. Докато на екрана се появяваха снимки и информации, започна пипнешком да търси телефона си в сакото и трескаво набра един номер.

— Да, какво има? Тъкмо вечерям.

Гласът на Скот Рич трепереше.

— Уиджет! Ферамо е Закарая Атаф.

За миг настъпи пауза.

— Велики Боже! Сигурен ли сте?

— Да. Трябва да изтеглим Оливия от Африка. Веднага.

— След четиридесет секунди съм при теб.

 

 

Когато самолетът приближи Кайро, Оливия си помисли: Де да можех да замразя този миг във времето и да го помня винаги. Аз съм шпионка. Аз съм агент Джаулс. Аз съм на мисия за британското правителство. Аз съм в първа класа и пия шампанско със затоплени ядки.

Трябваше да се насили да спре да се хили неприлично, докато минаваше през паспортния контрол. Страхотно беше отново да е на път. Далеч от училищната атмосфера на имението, тя се чувстваше способна и свободна като птичка от несоколова разновидност. Полетът до Порт Судан закъсняваше с шест часа. Ох — помисли тя, — никога не съм виждала пирамидите. Проследяващото устройство в обицата й щеше да се включи едва в Судан. Мина през митницата и скочи в едно такси.

Таксито на Оливия се движеше по двупосочна улица и тревожно лавираше от платно в платно. От огледалото за обратно виждане висеше коледна украса, а на таблото имаше бледосиня гирлянда от найлон. Шофьорът се обърна да я погледне и й хвърли усмивка, при която блесна един златен зъб.

— Иска килиим?

— Моля?

— Килииим. Дава добро цена. Мой брат има магазин за килиим. Съфсем близо. Не ходи на пазаар. На пазаар мнього лош мъж. Килиим мой брат мнього, мнього хууубав.

— Не. Не килим. Искам да отида до пирамидите, както казах. Внимавай! — извика тя, когато колите започнаха да криволичат и да надуват клаксони.

Шофьорът изруга и върна вниманието си към пътя, като направи с професионална ловкост груб жест през прозореца.

— Пирамиди. Гиза — повтори Оливия. — Отиваме до пирамиди, а после се връщаме на летище.

— Пирамиди мнього далееш. Няма смисъл. Тъмно. Не вижда. По-добро купи килииим.

— А сфинксът?

— Сфинкс добре.

— Тогава да идем да видим сфинкса. И обратно на летището?

— Сфинкс добре. Много старо.

— Да — рече тя на арабски. — Стар. Хубав.

Шофьорът натисна газта и се отклони от двупосочната улица с бясна скорост, гмурна се в неосветени жилищни райони с прашни улички и кирпичени къщи. Тя свали прозореца си и развълнувано пое миризмите на Африка: гниеща смет, прегоряло месо, подправки, лайна. Най-сетне таксито спря насред лабиринта от неосветени улички. Шофьорът изключи двигателя.

— Къде е сфинксът? — запита Оливия и усети бодването на тревога. Натисна пръстена да извади острието.

Шофьорът се ухили.

— Не далееш — отвърна той и я обгази с вонящия си дъх. Изведнъж пълният идиотизъм на поведението й се стовари върху Оливия. Как й хрумна да ходи да разглежда туристически забележителности по време на подобна мисия? Извади мобилния си телефон. На него пишеше БЕЗ ПОКРИТИЕ.

— Сфинкс мнього добро — бърбореше шофьорът. — Ела с мен, аз покажа.

Изгледа го внимателно, реши, че й казва истината и слезе от таксито. Той извади дълъг предмет, който приличаше на палка. Последва го по тъмния път, изпълнена със съмнения. Под краката им скърцаше пясък. Обичаше сухата миризма на пустинния въздух. Когато завиха зад един ъгъл, шофьорът приближи кибритена клечка до палката и тя се превърна в запален факел. Той го вдигна и посочи с него в мрака.

Оливия ахна. Взираше се в чифт огромни, покрити с прах каменни лапи. Беше сфинксът — нямаше бариери, нямаше каси за билети, просто си стоеше там, по средата на прашен площад, заобиколен от ниски рухнали постройки. Когато очите й се пригодиха към тъмнината, започна да се разкрива цялата позната фигура, доста по-дребна, отколкото си я беше представяла. Шофьорът издигна факела и й махна да се покатери на лапите. Тя поклати глава, защото смяташе, че вероятно е забранено, а и положително не беше правилно, та вместо това тръгна след него да обиколи периметъра му, като се опитваше да усети многовековната му история.

— Добре — доволно се засмя тя. — Благодаря много. А сега да се връщаме на летището.

Може да не беше най-отговорното решение в живота й, но беше страшно щастлива, че е дошла.

— Сега иска килиим?

— Не. Не килим. Летище.

Завиха, за да тръгнат към колата и шофьорът високо изруга. До тяхното такси беше паркирала друга кола със запалени фарове. От мрака изникнаха фигури, които се насочиха към тях. Оливия се сви в сянката, като си спомни уроците как да се държи при отвличане: първите моменти са най-важни, още си на своя територия, не на тяхна, и тогава е последната ти възможност за бягство. Мъжете се бяха съсредоточили върху шофьора. Чуха се повишени гласове. Той сякаш се опитваше да ги умилостиви с мазна усмивка, говореше много бързо, после тръгна към таксито. Оливия се помъчи да се стопи в сенките. За Бога, намираше се на сто метра от сфинкса. Все някъде наоколо трябваше да има хора. Една от сенките я видя и я сграбчи за ръката. В същия момент шофьорът на таксито влезе в колата и включи двигателя.

— Ей, чакай! — закрещя Оливия и хукна към него. Вдигай шум, боричкай се, вдигни тревога, докато още си на обществено място. — Помощ — закрещя тя. — Помоооощ!

— Не, не — рече шофьорът. — Ти с него. Мнього добро човек.

— Неее! — продължи да врещи Оливия, но той превключи на скорост и отпраши. Когато тя понечи да се затича след колата, груба ръка я спря, а стоповете изчезнаха в лабиринта от улички.

Оливия се огледа да види кой я беше взел в плен. Бяха трима млади мъже в западно облекло.

— Моля — каза единият от тях и отвори вратата на колата. — Фарук трябваше да отиде за друг клиент. Елате с нас. Ние ще ви закараме на летището.

Когато мъжът я хвана за ръката, тя го прободе с острието от пръстена и се освободи, докато той виеше от болка. Оливия хукна да бяга, крещеше по начин, който не би оставил съмнение у никого, че е нападната, точно както я бяха учили.

— Помогнете, моля ви, помогнете! Помооощ!

 

 

В Котсуолд беше влажна, ветровита нощ. На тармака до самолета на Кралските военновъздушни сили стоеше Скот Рич и викаше в телефона, като се опитваше да го чуят въпреки рева на реактивния двигател.

— Къде е тя, по дяволите? Питах къде е?

— Нямам представа. Полетът закъснял с шест часа. Сурая се свърза с Флечър в Кайро, който да я държи под око — пускал е съобщения по уредбата и тъй нататък.

— Сурая ли?

— Да. Има ли проблем?

Скот Рич се подвоуми. Приближи се човек от екипажа и се опита да го убеди да се качи на самолета. Скот го отпрати с махване на ръката и влезе под прикритието на хангара.

— Искам да ми дадете думата си, че ще изтеглите Оливия.

Уиджет странно се засмя.

— Искате думата на един шпионин?

— Закарая Атаф е психопат. Убил е осем жени при абсолютно същите обстоятелства. Става обсебен, както е обсебен от Оливия, а когато те не се оказват на нивото на фантазиите му, каквито и да са те, той ги убива. Виждали сте снимките.

— Да. Реже части от телата им и ги суче. Сигурен ли сте, че е той? Как се добрахте до него?

— Ами от това, което тя каза за майката на Ферамо и смученето на пръста й. Знаете, че не разполагаме със снимки на Атаф, на които да се облегнем, но всичко останало се връзва. Изтеглете я от операцията. Върнете я у дома. Тя не е професионалистка. Къде ли е сега? На пазар? На маникюр? Не можем с отворени очи да я изпратим при един психопат.

— Психопат, който освен това е и висш стратег на Ал Кайда.

Скот Рич притвори очи.

— Вие май гледате на нея като на пешка без съществена стойност.

— Драги ми приятелю, госпожица Джаулс е напълно способна да се грижи за себе си. А и всички сме рискували главите си по едно или друго време заради по-висше добро. Такава е професията ни — каза Уиджет.

 

 

Спокойно, без паника, дишай, спокойно, без паника, дишай. Важно ли е всъщност? Да. О, мамка му. Оливия се опитваше да се успокои и да мисли трезво, докато колата на насилниците тракаше в мрака на лабиринтоподобните улички. Бяха хора на Ферамо, поне това беше ясно. Беше се провалила при прилагането на първия урок за отвличанията, защото допусна да я вкарат в колата. Следващото, на което я бяха учили, бе да „влезе в човешки отношения с един от отвлеклите я.“ Е, честно — беше си помислила тя тогава, — колко ли далеч мога да стигна? Разрови се в чантата си за пакета с марлборо и го протегна към младежа, натикал я в колата.

— Цигара?

— Не. Не пуши. Много лош — строго отвърна младежът.

— Точно така — рече тя и трескаво закима. Пълна идиотка. Вероятно бяха ревностни мюсюлмани. Какво друго можеше да направи? „Малко уиски, Мохамед? Малко порно?“

Улиците навън се бяха променили — имаше повече светлина, хора, едно магаре, велосипед. Изведнъж се измъкнаха от тъмните улички на ярко осветен сук. Имаше тълпи от хора, овце, гирлянди от разноцветни крушки, музика и кафенета. Колата спря пред входа на тъмна алея. Шофьорът обърна. Оливия сви юмрук и извади острието на пръстена, в другата ръка стискаше иглата за шапки.

— Килим — обяви новият шофьор. — Купува килим? Дава добър цена, специален за теб.

— Да — прошепна тя и се смъкна на седалката със затворени очи, разтреперана от облекчение. — Много добре. Купя килим.

 

 

За нещастие й се наложи да купи доста голям килим. Докато се носеха с рев към летището трийсет и пет минути, преди самолетът да излети, килимът стърчеше несигурно от двете страни на багажника. Оливия беше толкова напрегната, че трябваше да забие нокти в дланите си в опит да спре да крещи безсмислици като: „За Бога, бързоооо.“

След това се натъкнаха на святкащи полицейски лампи, сирени, полицейски коли и барикади, плюс дълга опашка от червени стопове. Беше невиждано задръстване. Устата й пресъхна. Беше избегнала смъртта, но както често става, облекчението й бързо се смени с нов проблем: да не изпусне самолета и с това да прецака мисията. Улови се, че се опитва мислено да ускори хода на колата, като се навежда напред, когато скоростта им се намаляваше до охлювска. Очевидно беше станала злополука. На тармака лежеше човешко тяло, под устата му имаше локва тъмна кръв, един полицай очертаваше с тебешир контурите му. Шофьорът се наведе през прозореца и попита какво се е случило.

— Стрелба — изрева полицаят през рамо към Оливия.

— Англичанин.

Опита се да не мисли за това. Когато колата спря пред залата за заминаващи, едва не хвърли спазарената сума от петдесет долара на шофьора, грабна си сака, изскочи и се хвърли в терминала, тичайки към гишето. За нещастие двамата младежи тръгнаха подир нея с килима в ръце.

— Не искам килима, благодаря — викна им през рамо тя. — Върнете го със себе си. Можете да задържите парите.

Стигна до гишето на Суданските авиолинии и хвърли паспорта и билета си.

— Сакът ми е вече предаден. Трябва ми само бордна карта.

Младежите триумфално хвърлиха килима на кантара за багаж.

— Желаете ли да предадете този килим? — запита младежът на гишето. — Прекалено късно е. Ще трябва да го вземете като ръчен багаж.

— Не, не искам килима. Вижте — заговори Оливия към младежите, — вземете килима. В самолета няма място. Можете да задържите парите.

— Не харесва килим?

Момчето изглеждаше съсипано.

— Много го харесвам, но… виж. Добре. Благодаря, много хубав. Само си вървете, моля.

Но те не тръгваха. Подаде им по една банкнота от пет долара. Тогава се махнаха.

Наземната стюардеса започна да трака по компютъра, както правят винаги по летищата, когато някой закъснява за полет — като че ли пишат протяжна поема, спират да се вгледат в екрана, сякаш в търсене на точната дума или фраза.

— Ъъъ, извинете — обади се Оливия, — много е важно да не изпусна самолета. Всъщност не искам килима. Не е нужно да ми го таксувате като багаж.

— Изчакайте — отсече жената, стана и изчезна някъде. На Оливия й идеше да си глътне юмрука. На таблото с излитащите самолети за закъснелия SA245 до Порт Судан пишеше: Изл. 21:30. Изход 4. ПОСЛЕДНО ПОВИКВАНЕ.

Тъкмо се канеше да хукне нататък и да си пробие път без бордна карта, когато жената се върна със задгробно изражение, придружена от мъж с костюм.

— Госпожица Джаулс? — заговори мъжът с лек източно-лондонски диалект. — Ще ви придружа до самолета. Това ваше ли е? — попита той и взе килима.

Оливия понечи да протестира, но само вдигна ръце и уморено кимна с глава. Мъжът избута нея и килима покрай опашките и проверките за сигурност и я вкара в малък кабинет съвсем близо до изхода. Затвори вратата зад гърба си.

— Казвам, се Браун. Работя в тукашното посолство. Професор Уиджет желае да говори с вас.

Сърцето й се сви. Беше разбрал. Беше се провалила още при първото препятствие. Браун набра един номер и й подаде слушалката.

— Къде бяхте, по дяволите — изрева Уиджет. — На пазар за килими?

— Съжалявам, сър. Допуснах ужасна грешка.

— Вече е без значение. Няма значение. Забравете. Човек, който никога не греши, не постига нищо.

— Обещавам да не се повтаря.

— Добре. Ако това ще ви накара да се почувствате по-добре, известна непредсказуемост в действията не е лошо нещо. Агентът, когото пратихме да ви посрещне, току-що беше застрелян.

О, Боже. О, Боже.

— Неговия труп ли видях току-що на път за летището? Аз ли съм виновна? Мен ли са се опитвали да докопат?

Диспечер със светеща жълта жилетка надникна през вратата.

— Не, не, няма нищо общо с вас — отвърна Уиджет.

— Най-добре свършвайте — прошепна Браун. — Ще затварят вратите.

— Професор Уиджет, самолетът ще излети.

— Добре, много добре. Тръгвайте — каза Уиджет. — Не го изпускайте след всичко това. На добър час и, о, ъъъ, относно Ферамо… Вероятно най-добре ще е да угаждате на фантазиите му, свързани с вас, колкото може по-дълго.

— Какво искате да кажете?

— Ами, нали знаете… тия типове, дето си измислят разни неща за момичетата, ги поставят на пиедестал, а когато разберат, че въображаемата им постройка рухва, могат да станат малко гадни. Действайте умно. И помнете, Рич е само на един писък разстояние в Червено море.

Оливия стигна бегом до самолета, а преди да затворят вратата, хвърлиха килима в ръцете й. Опита се напразно да го натика в отделението над главите на пътниците под обвинителния поглед на стюардесата. Едва когато капитанът включи надписа „Затегнете коланите“ и светлините на Кайро потънаха зад тях, тя погледна надолу към огромната празна тъмнина на Сахара и намери време да обмисли казаното от Уиджет. Осъзна, че по-мъдрият й ход щеше да е изобщо да не се качва на самолета.