Хелън Филдинг
Оливия Джаулс и развинтеното въображение (17)

17.

Трийсет и осем минути по-късно беше на Родео Драйв, легнала под чаршаф в бяла стая с шест отделни струи извънредно гореща пара, съскаща срещу лицето й.

— Ъъъ, сигурен ли сте, че тия неща с парата са в ред? Струват ми се малко…

— Идеални са, повярвай ми. Трябва да постигнем голямо затопляне, за да унищожим на микро ниво мъртвите епидермални клетки и да стимулираме…

— Добре. Няма да ми останат големи червени петна, нали?

— Спокойно. Ще бъдеш страаашно възхитителна.

Чувстваше по лицето си множество засмуквания, сякаш върху него бяха пуснали ято пирани плюс шест бунзенови горелки.

— Майкъл — обади се тя, твърдо решена да извлече нещо полезно от отвратителната четиристотин и петнайсет доларова процедура, — колко добре познаваш Травис?

— Травис ли? Кой Травис?

— Ами, нали го знаеш — Травис. С когото ме запозна в Маями.

— Значи току-що пристигаш от Маями? Часовата разлика влияе ли ти? Мога да ти йонизирам лицето.

— Не, благодаря. Той е актьор-тире-писател, нали?

— Ааа, оня ли? Да.

— И е автор на сценария на филма на Ферамо?

— Майтапиш ли ме? Филмът на Ферамо, написан от Травис! Искаш ли бурканче с „Creme de Phylgie“? Голямото е на отлична цена — получаваш двеста милилитра само за четиристотин и петдесет долара.

— Не, благодаря. Защо Травис да не е написал филма? Ох! Какво правиш?

— Премахвам първичната съпротива на епидермиса ти. Трябва да опиташ йонизирането. Дори да не си повлияна от часовата разлика, то е отличен подмладяващ ексфолиант, хипоалергенен, изцяло лишен от свободни радикали…

— Не, благодаря.

— …биологично балансирани растителни екстракти — продължи да дърдори той, без да й обръща внимание.

— Та колко добре познаваш Травис?

— Травис? — Майкъл Монтеросо се разсмя. — Травис?

— Какво е толкова смешно?

— Травис прибира парите от салона и ги носи в банката. Работи за една охранителна фирма. Имаш ли лицев техник, който редовно да работи с теб?

— Не, нямам — отвърна тя, за миг разсеяна от въпроса.

— Ако искаш, ще ти дам визитката си, като си тръгнеш. Всъщност от мен не се очаква да работя извън салона, но за специални клиентки мога да ходя по домовете.

— Много си мил, но аз не живея тук.

Бунзеновите горелки спряха и Оливия усети, че я глезят с евкалиптови есенции и равномерен поток от думи, които почти я приспаха. Опита се да пропъди дрямката и да остане будна.

— Мога ли да дойда в хотела ти?

— Не. А къде се запознахте всички, които бяхте на купона?

— Аз всъщност не ги познавам. Просто им оправям лицата за разни събития. Някои от тях са се запознали в базата за гмуркане долу в Хондурас, нали знаеш, в имението на Ферамо на островите. Тук ти слагам евкалиптово масло и боброва мас. Обикновено използвам разнообразни, дерматологично проверени екологично чисти продукти. Това е напълно лишено от консерванти. Ще ти напълня едно бурканче за вкъщи.

— Колко струва?

— Двеста седемдесет и пет долара.

Оливия потисна усмивката си.

— Не, благодаря, това, което правиш, е достатъчно — твърдо рече тя.

Когато се озова пак в съблекалнята, се погледна в огледалото и изпусна въздишка на ужас. Лицето й бе покрито с малки червени кръгчета, сякаш малки паразити лаково са смукали от нея, размахвайки опашлета. Което в известен смисъл отговаряше на истината.

 

 

Беше шест без петнайсет. След четирийсет и пет минути трябваше да излезе за вечерята с Ферамо. Започваше да изпитва силен страх, а и още беше покрита с червени петна. Слава Богу, че съществуваха прикриващи гримове. До шест и петнайсет петната почти не се виждаха. Беше облечена, фризирана, гримирана и външно готова, но вътрешно изобщо не беше подготвена. Дланите й се потяха, а стомахът й бе обхванат от спазми на страх. Опита се да спре, да диша дълбоко, да мисли и да действа спокойно. Опита се да мисли за позитивни сценарии: Ферамо не знае нищо за телефонния разговор или за подслушването на стаята. Може да беше любопитният, прекалено бъбрив пиколо с огромните мускули и странното лицево окосмяване. Може пиколото да работеше за таблоидите и да смяташе, че някоя знаменитост ще отседне в стаята на Оливия, затова беше поставил бръмбара, а после я бе издал на Мелиса. Може Ферамо да знаеше за телефонния разговор и да иска да й каже, че разбира защо е подозрителна, а после да й обясни всичко и да й признае, че всъщност е наполовина суданец, наполовина французин и е учен-интелектуалец, който се занимава с продуцентството само като хоби, комуто е писнало от всички тези глупости и иска да пропътува Третия свят с Оливия, да изцери болните и да се отдаде на гмуркане.

Докато стана време за тръгване, беше се самонавила, че всичко е наред. Щеше просто да отиде на една приятна вечеря, а после да се върне в Лондон и да започне да слепва счупените парчета на журналистическата си кариера.

Излезе от стаята и отново загуби самообладание. Какво правеше! Луда ли беше? Канеше се да вечеря сама и неизвестно къде с терорист от Ал Кайда, който знаеше, че го подозира. Нямаше позитивен сценарий. Ферамо не искаше да вечеря с нея, искаше нея за вечеря. Добре поне, че петната по лицето й не се виждаха.

Вратите на асансьора се отвориха.

— О, Боже, какво е станало с лицето ти?

Беше Каръл, сбръчканата специалистка по дикция.

— А, нищо. Бях, ъъъ, на козметик — обясни Оливия и влезе в асансьора. — Работи ли с актьорите на пробните снимки?

— О, да. И не само с тях.

Оливия я стрелна с бърз поглед. Изглеждаше разтревожена.

— Нима? Значи не работиш само с актьори? — Реши да рискува с малко дързост. — Работиш и с останалата част от екипа, нали?

Каръл я погледна право в очите. Очевидно мислеше много неща, които не можеше да каже.

— Винаги съм си въобразявала, че само актьорите се нуждаят от уроци по дикция — неангажиращо изрече Оливия.

— Хората променят акцентите си поради най-различни причини.

Вратите на асансьора се отвориха във фоайето. Пред тях стоеше Сурая, блестяща на фона на белите стени.

— Какво ще кажеш? — затворнически попита Оливия, като кимна към Сурая. — Малибу с примес на Бомбай?

— Ханслоу — отвърна Каръл. Не се шегуваше.

— Ами Пиер Ферамо? — прошепна Оливия, докато излизаха от асансьора. — Кайро? Хартум?

— Не аз съм човекът, който ще каже — прекалено весело отвърна Каръл, без да откъсва поглед от очите на Оливия. — Както и да е. Приятна вечер.

Отправи й крехка усмивка и като се загърна в жилетката си, тръгна към момчето на паркинга.