Хелън Филдинг
Оливия Джаулс и развинтеното въображение (37)

37.

Прекара гадна безсънна нощ. Не беше яла нищо след парчето кейк на госпожица Рути преди дванайсет часа, а напук на лукса на стаята, вътре нямаше минибар, нямаше тоблерон, нямаше кутийка с кашу, нямаше огромен пакет с бонбони. Въртеше глава върху калъфката на възглавницата, която усещаше като изтъкана от най-фин египетски памук отпреди три хиляди години, но нищо не помагаше.

В пет сутринта седна и се плесна по челото. Пещери! Ал Кайда живееше в пещери в Тора Бора! Ферамо вероятно криеше Осама бин Ладен и Саддам Хюсеин в пещера под Суакин. Вероятно и в момента се сбъдваше мокрият сън на Доналд Ръмсфелд за оръжия за масово унищожение в пещера точно под краката й, обозначени със „Собственост на С. Хюсеин: ще експлодира след 45 минути“.

Най-сетне, когато зората започна да разрежда мрака на изток, тя потъна в объркани сънища: обезглавени тела във водолазни костюми, главата на Осама бин Ладен, падаща в океана заедно с тюрбана и говореща нещо за петнайсетлитрови резервоари, предимствата на неопреновите водолазни костюми, датските акваланги и австралийските тежести.

Когато се събуди, грееше ярко слънце, тропическите птички чуруликаха, а стомахът й къркореше от глад. Усети плътна влажна миризма, която означаваше „празник“. Навлече памучна хавлия и чехли и излезе на балкона. Беше прекрасна, почти безоблачна неделна утрин. Направо подушваше късната, прерастваща в обяд закуска.

Надписите, обещаващи „Клуба“, я заведоха до бар от тиково дърво, където група млади хубавици се смееха и пускаха шегички. Тя се поколеба, чувстваше се като нова ученичка в класа, но после позна вече чувания глас на момиче от Долината.

— Мисълта ми е, че напоследък се реализирам много повече от преди?

Беше Кимбърли с огромен куп палачинки пред себе си, която ги бучкаше разсеяно с вилицата и не проявяваше никакъв интерес към поглъщането им. Оливия едва се сдържа да не се втурне към тях презглава.

— Кимбърли! — зарадвано възкликна тя и се присъедини към групата. — Радвам се да те видя. Как върви филмът? Откъде взе тези палачинки?

Беше едно от големите освинвания в живота й. Поръча бъркани яйца с бекон, три бананови палачинки с кленов сироп, една кифла с къпини, три малки резена бананов хляб, два портокалови сока, три чаши капучино и дори „Блъди Мери“. Докато ядеше, се мъчеше да овладее вълнението си, поздравяваше все нови познати лица от Маями и Л.А. Освен Кимбърли там бяха Уинстън, красивият тъмнокож инструктор по гмуркане, който, слава Богу, не беше пострадал при касапницата с „През океани“, козметикът Майкъл Монтеросо и Травис, актьорът-тире-писател-тире-организатор-на-живота с вълчите очи. Всички излагаха на показ около бара и басейна приказно намазаните си и тренирани тела. Беше сигурна, че това е лагер за вербуване, вариант на Ал Кайда към Бътлинс^[1]. Уинстън се изтягаше на шезлонг и водеше гръмогласен разговор с Травис и Майкъл Монтеросо, седнал на бара.

— Онази рокля на белите райета на „Валентино“ ли беше? — питаше Уинстън.

— Носеше я на „Оскар“-ите — надменно заяви Майкъл. — На „Глобус“-ите беше със синя „Армани“ без гръб И произнесе онази реч за захарта: „Всеки се нуждае от захар, за да може вечер да каже: Как мина денят ти, захарче?“ Бенджамин Брат ми го каза.

— А само шест седмици по-късно се разделиха.

— Бях охрана на премиерата на „Океани единайсет“ и си мислех: „Как сега да накарам Джулия Робъртс да си отвори чантичката, за да я проверя“, а тя просто влезе и просто си я отвори пред мен.

— Още ли се занимаваш с тази работа? — попита актьорът Травис с вълчи блясък в леденосините очи.

— Вече не — тросна му се Уинстън. — А ти още ли караш микробус до онова място в Южен Л.А.?

— Не.

— А аз мислех, че продължаваш — обади се Майкъл.

— Е, на половин работен ден.

— А кое е онова място? — заинтересува се Оливия.

— О, то е… как да кажа… нищо особено. — Травис звучеше като дрогиран. — Гадничко местенце, човече, но падат добри мангизи. Ако отидеш до Чикаго или, да речем, до Мичиган и спиш в микробуса, можеш да спестиш дневните и надницата за извънработното време, но най-добрата стока винаги отива при едни и същи хора.

— Как се казва? — попита тя и веднага съжали. Прозвуча прекалено много като журналистка или полицайка. За щастие актьорът Травис изглеждаше твърде друсан, за да се усети.

— Охранителната фирма ли? „Сигурност“.

Той се прозина, стана от стола и се затътри към масата до едно палмово дърво, където горяха няколко свещи в нещо, което приличаше на гигантска скулптура от восък. Пъхна полуизпушена цигара марихуана в устата си, запали я отново и се зае да мачка восъка и да го оформя в странни фантастични форми.

— Какво прави? — тихо попита Оливия. Майкъл Монтеросо вдигна очи към небето.

— Това е неговата восъчна торта — обясни той. — Освобождава творческата му енергия.

Оливия надникна зад него и рязко пое дъх. Край бара минаваше Мортън Си, водолазният му костюм беше съблечен до кръста, мускулите му играеха. Носеше резервоар за гмуркане на всяко рамо, а по петите му вървяха двама мургави младежи, араби на вид, и носеха жилетки и регулатори.

— Бях на „Оскар“-ите онази година — обади се Кимбърли. — Запълвах места. Седях точно зад Джак Никълсън.

Оливия видя, че Мортън Си я забеляза и извърна поглед. Беше бясна. Двуличен кретен. Нямаше защо да си въобразява, че е възможно да възстанови добрите им отношения. Измъкна миниатюрния фотоапарат от шала си и тайно щракна няколко снимки.

— Сериозно? — говореше Уинстън. — Значи оня, дето придружаваше Холи Бери, е отишъл до тоалетната?

Оливия сръчка Майкъл и кимна към гърба на отдалечаващия се Мортън.

— Кой е този? — прошепна тя.

— Русият ли? Май е някакъв инструктор по гмуркане.

— Баща ми ми осигури работата, защото отговаря за местата — гордо говореше Кимбърли. — Втория път беше на мястото на Шакира Кейн, но тя отиде до тоалетната само веднъж, и то през антракта. Но миналата година седях на първия ред през цялата първа част.

— Някой да е виждал Пиер?

— Алфонсо каза, че е слязъл за обяд ли, късна закуска ли, все едно. Ей! Ето го Алфонсо. Ей, човече. Ела да пийнем по нещо.

Тролоподобната фигура на Алфонсо, без риза, се бе запътила към тях. Оливия откри, че не е в състояние да преглътне вида на косматия му гръб.

— Май ще ида да поплувам — обяви тя, но когато се плъзна от стола, започна да се страхува, че ще се удави под тежестта на палачинките.

 

 

Скочи в бистрата вода и заплува силно, като задържа дъха си колкото можа и изплува сто метра по-навътре. Беше спечелила училищното състезание по подводно плуване в Уърксопските бани, преди да го забранят, защото някой беше припаднал. Изплува, отметна назад косата си, за да я приглади, гмурна се отново и плува колкото можа, заобиколи носа, за да може да вижда бетонния вълнолом. Тук морето беше по-тъмно и бурно, приближаваше се към подветрената страна на острова. Започна да плува бърз кроул, докато не стигна срещу вълнолома. Изглеждаше неизползван. Висока ограда от бодлива тел блокираше входа откъм хотела. Имаше резервоари, склад под навес и дъска за сърф, която изглеждаше срязана наполовина.

Отвъд вълнолома имаше дълъг, изложен на вятъра плаж, плискан от белоглави вълни. На двеста метра в морето имаше закотвена лодка, която подскачаше нагоре-надолу. В задната й част се изправи гмуркач и скочи във водата, последван от още трима. Тя се гмурна отново и заплува към тях. Когато изплува на повърхността, последният от четиримата беше започнал спускането си. Реши, че известно време ще отсъстват, заплува към вълнолома и с изненада видя, като погледна назад, че и четиримата бяха изплували близо до брега. Чакаха във водата в позната поза, като тюлени. После единият започна бързо да плува към една вълна и се качи на дъска. Сърфисти! Наблюдаваше като омагьосана как следват вълната от образуването й, движеха се на зигзаг от вътрешната й страна. Излязоха на сушата, смееха се заедно и се отправиха към вълнолома. Изведнъж един от тях извика и посочи към нея.

Оливия се гмурна на около три метра и заплува към бетонния вълнолом. Дробовете й се пръскаха, но продължи, докато не заобиколи вълнолома, после изплува и жадно пое въздух. Сърфистите не се виждаха никъде. Гмурна се отново и заплува обратно към курорта, докато водата не стана по-спокойна, топла и синя и отново се намираше над пясъчно дъно под прикритието на залива.

Изплува с облекчение и се обърна по гръб, като се опитваше да нормализира дишането си. Малко пред нея плуваше сал. Добра се бавно до него, изтегли се нагоре и седна на изкуственото му покритие.

Салът беше хладен. Покритието му беше синьо, също като на саловете в басейна на хотел „Стандарт“ в Л.А. Тя се изтегна, възстанови дишането си и погледна към небето, където луната вече се виждаше. Отпусна се, чувстваше слънцето по кожата си, салът лекичко се издигаше и спускаше по вълните, водата кротко се плискаше в ръбовете му.

Беше събудена грубо от бленуването си. Една ръка твърдо запуши устата й. Инстинктивно изтегли иглата за шапки от бикините си и я заби дълбоко в ръката, която шокирано подскочи и я отпусна достатъчно дълго, за да се освободи.

— Не мърдай — позна гласа.

— Мортън, какво ти става? Да не си гледал прекалено много телевизия?

Обърна се и за първи път в живота си се озова очи в очи с дулото на пистолет. Беше доста странно. Чудила се бе какво ли е и в крайна сметка се оказа странно усещане за невероятност. Това я накара да си помисли: Също като на кино, нещо както когато видиш красива гледка и си казваш, че прилича на пощенска картичка.

— Какво имаше на онази игла?

Сивите очи бяха ледени, зли. Опираше се на сала с един лакът, като все още я държеше на прицел.

— Това нещо никога няма да гръмне — рече тя. — Било е във водата.

— Легни по очи. Точно така. А сега се наклони напред. Та какво имаше в проклетата спринцовка?

Беше уплашен. Личеше по очите му.

— Мортън — твърдо заяви тя, — това е игла за шапки. Пътувам сама. Ти ме изплаши. Сега ме плашиш още повече. Махни пистолета.

— Дай ми иглата.

— Не. Дай ми пистолета.

Заби грубо дулото във врата й и грабна иглата с другата си ръка.

— Това е крайно невъзпитано. Нали знаеш, че лесно можех да се изправя и просто да закрещя.

— Щеше да е твърде късно и никога нямаше да те открият. Какво, по дяволите, е това?

Взираше се в иглата.

— Игла за шапки. Стар номер на майка ми за защита срещу сексуални насилници.

Той замига, после се изсмя.

— Игла за шапки. Е, това е върхът.

— Вече ти се иска да не беше вадил оръжието, нали?

Сивите очи потвърдиха думите й. Ха-ха, помисли тя.

— Млъкни и говори — отсече той. — Какво правиш тук?

— И аз бих искала да знам. Алфонсо ме отвлече.

— Знам това. Но какво търсиш на Попаян? За кого работиш?

— Казах ти. Аз съм журналистка на свободна практика.

— Хайде де, модна журналистка на свободна практика, която…

— Не съм журналистка по модата.

— Е, по парфюмите, все тая. Журналистка по парфюмите, която е лингвистка?

— В нашата страна — негодуващо се извиси тя — разбираме колко е важно да се говорят чужди езици. Ние признаваме съществуването и на други нации. Обичаме да можем да общуваме с тях, а не само да говорим на висок глас.

— Какви езици знаеш? Дрънкарски? Бръщолевски? Езикът на любовта?

Тя се изкикоти, напук на себе си.

— Хайде, Мортън, спри да въртиш тоя пищов. Не мисля, че шефът ти ще е особено доволен, ако разбере, че си напъхал дулото в гърлото ми.

— Това да не те тревожи.

— Не говоря за себе си. Какво правеше в онзи тунел?

— Какъв тунел?

— Я не ми ги пробутвай тия. Защо уби Дуейн? Един невинен хипи, как можа?

Той я загледа опасно.

— Защо следиш Ферамо?

— Защо ти следиш мен! Не си много умел в прикриването на следите си. Оная фалшива брада, която развяваше в „Стандарт“, беше от най-лошите, които съм виждала през живота си. А решението ти да подхвърлиш торба с долнопробен кокаин в стаята ми в Тегусигалпа хич не се връзваше с милите очи, които ми правеше пет минути преди това.

— Ти спираш ли някога да говориш? Попитах те защо следиш Ферамо.

— Ревнуваш ли?

Той се изсмя късо и невярващо.

— Да ревнувам? Теб?

— О, извинявай. Бях забравила. Мислех, че може да си ме целунал, защото ме харесваш. Бях забравила, че си цинично двулично копеле.

— Трябва да се махнеш оттук. Дойдох да те предупредя. Нагазваш в много дълбоки води.

Погледна го от горе на долу.

— Ако не възразяваш, това е все едно хърбелът да се присмее на щърбел.

Той поклати глава.

— Както казах, добре говориш глупашки. Слушай. Ти си добро английско момиче. Прибирай се у дома. Не се бъркай в неща, които не разбираш. Вдигай си задника оттук.

— Как?

— Оливияаааааа!

Обърна се да погледне зад гърба си. Ферамо я викаше от плиткото, тичаше към нея, водата стигаше до кръста му.

— Почакай ме — изкрещя той. — Идвам.

Обърна се отново към Мортън Си, но от него бяха останали само мехурчета.

 

 

Ферамо се приближи до сала с точността на акула с мощен свободен стил и атлетично се изтегли на него. Беше във форма и напълно триъгълен. Чистата му маслинена кожа и фините черти бяха страхотни на фона на синята вода. Валят мъже, помисли си тя. Искаше й се Мортън да не беше изчезнал, за да има по един от всяка страна на сала — един мургав и един рус, и двамата страхотни на фона на синята вода, та да избере по-хубавия.

— Оливия, изглеждаш прекрасно — сериозно рече Ферамо. — Прекрасно.

Синята вода очевидно се отразяваше добре и на нея.

— Ще се обадя за лодка и няколко хавлии — продължи той и извади водоустойчива радиостанция от джоба си. След няколко минути до сала се приближи скутер. Зализан младеж с латински черти, по плувки, изключи двигателя, подаде им пухкави хавлии и помогна на Оливия да се качи на борда.

— Благодаря, Хесус — обърна се към него Ферамо и пое кормилото, при което Хесус отиде в задната част на лодката и просто стъпи отвън през парапета и остана прав сякаш се канеше да тръгне по водата.

Ферамо се обърна да се увери, че е седнала сигурно на седалката за пътници, и с лекота подкара скутера в широк завой през средата на залива и около носа.

— Съжалявам, че те оставих сама през целия ден — заговори той.

— О, не се притеснявай. И аз спах до късно. Имаше ли махмурлук?

Когато той заговори, тя се опита да въздейства на настроението му, като търсеше нещо, с което да го манипулира, та да се измъкне.

— Не, нямах — тросна й се той. — Чувствах се като отровен. Стомахът ми гореше, сякаш бях с вътрешности на горила и като че ли в черепа ми беше забита метална скоба.

— Ъъъ, Пиер, на това докторите му викат махмурлук.

— Не ставай смешна. Не може да бъде.

— Защо?

— Ако това е махмурлукът, никой, който го е изпитал, не би близнал повече алкохол.

Оливия извърна глава, за да скрие усмивката си. Чувстваше се като съпруга, чийто съпруг настоява, че много добре знае къде отива, след като е поел по напълно погрешен път. Това я накара да се почувства по-силна. Той беше най-обикновен мъж. В момента можеше да избира между две неща. Можеше да се съсредоточи върху събирането на повече информация или върху това как да се измъкне. Но простата логика подсказваше, че колкото повече информация измъкнеше, толкова по-трудно щеше да се измъкне.

— Трябва да сляза — изтърси тя.

— Невъзможно — отсече той, без да отлепя очи от хоризонта.

— Спри, спри — извика тя, като позволи в гласа й да се промъкне нотка на истерия. — Трябва да сляза.

Изведнъж разбра какво точно трябваше да направи. Да се разплаче. При нормални обстоятелства никога не би допуснала да падне толкова ниско, но: а) положението беше необичайно; б) не искаше да умре и в) имаше усещането, че единственото нещо, с което Ферамо няма да може да се справи, е разплакана жена.

Спомни си за злощастната си статия за скакалците в Судан, когато вместо нея се беше опитала да напише материал за гладуващите животни. Някакъв чиновник от Министерството им на информацията категорично й отказа да я пусне в зоологическата градина, докато случайно не се разрева от притеснение, при което той се огъна, отвори вратата и настоя да й осигурят пълна обиколка, като че ли беше тригодишна на рождения си ден. Все пак онова беше случайност. Оливия отстояваше принципа, че никога няма да използва преднамерено сълзите, за да постигне своето, а ако я връхлетяха случайно, щеше да побърза да отиде в тоалетната, преди да ги забележат. Само дето в Зоологическата градина на Хартум нямаше дамска тоалетна.

Но сега възнамеряваше хладнокръвно да използва сълзите си. Беше въпрос на живот, смърт и глобална сигурност. Нали в такъв случай целта оправдаваше средствата? Веднъж нарушил свой принцип, докъде можеше да стигне човек? Днес плаче, за да манипулира мъж, утре може да тръгне да убива хипита.

Майната му, реши тя и избухна в плач.

Пиер Ферамо тревожно се втренчи в нея. Оливия хлипаше и се давеше. Той изключи двигателя. Тя се разрева още по-гръмко. Той се сгърчи и се огледа за помощ, сякаш бе попаднал под ракетен удар на „Скъд“.

— Оливия, Оливия, спри, моля те. Умолявам те, не плачи.

— Тогава ме пусни у дома — хълцайки, изрече тя. — ПУСНИ МЕ У ДОМА.

Започна направо да нарежда като на опело от ужас, че може да й предложи роля в „Границите на Аризона“ наред с Кимбърли и Деми.

— Оливия… — започна той, но заглъхна, като я гледаше безпомощно. Изглежда, беше лишен от способността просто да утеши някого.

— Не мога да го понеса. Не понасям живота в клетка — И тогава, в прилив на вдъхновение, тя страстно обяви — Имам нужда да бъда свободна като сокол. — Изгледа го скришом изпод миглите си, за да види ефекта. — Пиер, моля те пусни ме. Нека бъда свободна.

Той се ядоса. Ноздрите му леко се разшириха, ъгълчетата на устните му се смъкнаха надолу. Заприлича й повече от всякога на бин Ладен.

— Къде искаш да отидеш? — попита. — Не ти ли харесва гостоприемството ми? Не успяхме ли да те накараме да се почувстваш добре?

Усети опасността в гласа му — разстроени нерви и въображаеми обиди от всички страни.

— Имам нужда да мога да идвам при теб сама — рече по-меко тя и се приближи към него. — Имам нужда да идвам по своя воля.

Разплака се отново, този път истински.

— Пиер, тук не се чувствам в безопасност. Уморена съм, случиха се толкова много странни неща: взривът на кораба, отхапаната глава на Дуейн, просто не се чувствам в безопасност. Имам нужда да се прибера у дома.

— Сега не можеш да пътуваш. Светът не е сигурен. Трябва да стоиш тук, при мен, на безопасно място, сакр, докато не те обуча винаги да се връщаш.

— Ако искаш да се върна, трябва първо да ме пуснеш. На свобода, да се рея като орел — каза тя и се попита дали не е преиграла.

Той се извърна, устата му се разкриви.

— Много добре, сакр, много добре. Ще те пусна и ще те изпитам още веднъж. Но трябва да тръгнеш веднага. Още днес.

 

 

Ферамо лично я откара с белия скутер до летището в Роатан. Изключи двигателя още докато бяха далеч от брега, за да се сбогуват.

— Много ми беше приятно да бъдеш моя гостенка, Оливия — каза той и нежно докосна бузата й. — Самият аз след няколко дни заминавам за Судан. Ще ти се обадя в Лондон и ще уредя да дойдеш при мен, за да ти покажа живота на бедуините.

Оливия безмълвно кимна. Беше му дала грешен номер.

— А после, сакр, ще започнеш да ме разбираш по-добре — И вече няма да искаш да си тръгнеш.

Загледа я пламенно и безумно. Тя помисли, че може би ще се опита да я целуне, но той направи нещо съвсем налудничаво. Взе показалеца й, пъхна го в устата си и го засука диво и маниакално, сякаш беше цицка, а той изгладняло прасенце.