Хелън Филдинг
Оливия Джаулс и развинтеното въображение (26)

26.

Спри, дишай, мисли. Влезе в банята и пусна водата в тоалетната. Под прикритието на шума вдигна комарника на прозореца и отстъпи една крачка. Замахна колкото можа и изхвърли с всичка сила пластмасовия плик през прозореца, като си мислеше: На някой там отвън ще му падне късмет от небето. После, като чу далечно пльокване, върна комарника на мястото му и спокойно отвори вратата.

Когато се изправи очи в очи с полицаите, видя, че не са чак толкова страшни. Бяха пъпчиви юноши и, кажи-речи, я гледаха извинително. Седна на един твърд стол и започна да ги наблюдава как претърсват стаята, като се опитваше да разбере дали знаят какво търсят и къде да го търсят. Дали бяха истински полицаи? Или военни? Актьори? Безработни актьори-тире-консултанти по начин на живот?

— Todo esta bien — обяви най-сетне единият. — Gracias. Disculpenos.

— No tiene importancia^[1] — отвърна тя, което не беше съвсем вярно, но беше англичанка и вярваше в силата на вежливостта, защото, както пишеше в Наръчника на доброволките: „В една гума няма нищо освен въздух, но именно той кара колелата да се движат по-гладко!“

— Un cigarillo? — попита по-младичкият и извади пакет.

— Muchas gracias — отговори тя, взе цигарата и се наклони в очакване на огънче. Изведнъж й хрумна, че може да е с марихуана. Прищя й се да имаше малко текила да предложи на полицаите. Имаха вид, като че ли бяха податливи на чашката и в пияно състояние можеше да й кажат кой ги е пратил.

— Por que estan aqui?^[2] — все пак опита тя.

Двете момчета се спогледаха и се засмяха. Били получили сигнал. Посмяха се още малко, допушиха цигарите си и си тръгнаха, сякаш й бяха приятели от детинство, наминали на купон.

Когато се увери, че са напуснали хотела, тя се свлече, опряла гръб на вратата. След малко изплува от мъглата на страха и объркването си и се попита, в съответствие с Житейско правило номер седем: Важно ли е наистина? За нещастие, отговорът беше „да“. Реши сутринта да се обади в британското посолство. Стига да имаше такова.

Оливия прекара ужасна, гореща, тревожна и безсънна нощ. Изпита облекчение, когато чу петела, който предизвестяваше края й. Когато слънцето надникна между блестящите върхове на палмите, светлината му бе разочароващо бледа, не като на мощното утринно карибско слънце. Отвори прозореца и погледна надолу към спокойните води на пристанището и ръждясалите железни покриви, пое от тежкия ароматен въздух. Долу на улицата група местни жени говореха и се смееха. От нечие радио долиташе тромавата музика на мариачи. Осъзна, че пътниците не разполагаха с никаква информация как или кога ще стигнат до края на пътуването си. Зачуди се дали няма да останат тук завинаги, като купонът продължава ден подир ден, докато не започнеха да вършат нищо друго освен да пият текила и да спят под дърветата от зори до здрач.

Долу на рецепцията на стената беше залепен смачкан лист хартия:

Pasajeros de ATAPA para La Ceiba. El autobus saldra del hotel al aeropuerto a las 9 de la manana.^[3]

Вече беше осем. Оказа се, че мобилният телефон на Оливия не работи в Хондурас. Попита момчето на рецепцията дали може да ползва телефона. Той отвърна, че телефоните не работят, но вън имало обществен телефон. Надолу по улицата овехтял синьо-жълт знак, провесен накриво от дървен навес, намекваше, че наблизо има или телефон, или овча глава.

Започна с разпит на хондураските „Телефонни услуги“, готова за дълга и досадна поредица от сигнали заето, не отговаряне на звъненето й и непрекъснато викане и диктуване на думи буква по буква, завършващо с прекъснат разговор. Вместо това на телефона веднага се обади очарователно момиче, което говореше перфектен английски, даде й телефона на британското посолство и я информира, че отваря в осем и половина.

Беше осем и петнайсет. Дали да изчака? Или да се върне на бегом да си опакова багажа, така че да успее за автобуса? Реши да остане при телефона. В осем и двайсет и пет се появи жена с две дребни дечица и започна да се навърта наоколо. Оливия се помъчи да не й обръща внимание, но се засрами и отстъпи мястото си. Жената поде дълъг емоционален разговор. В девет без петнайсет започна да крещи, а по-малкото дете се разрева. В девет без тринайсет и двете деца се заливаха в сълзи, а жената удряше със слушалката по стената на кабината.

Щеше да изпусне скапания автобус и самолета и да остане за вечни времена в Тегусигалпа. В края на краищата се оказа съвсем просто. Отвори вратата, кресна: „Ти! Вън!“ и набра номера на посолството.

— Ало, британско посолство? Здравейте, името ми е… — По дяволите, кое да каже? — …Рейчъл Пиксли — бързо изрече тя, като се сети, че това е името в паспорта, който беше използвала при покупката на билета.

— Да? С какво можем да ви помогнем?

След като обясни накратко проблема, я свързаха с мъж, от чийто отчетлив английски глас изведнъж й се доплака от умиление. Все едно се беше сблъскала с някой британски татко или полицай, след като е била преследвана от бандити.

— Хммм — рече човекът, когато тя свърши. — Ако трябва да бъда откровен, подобни неща са обичайни за полетите от Мексико Сити. Сигурна ли сте, че не са бъркали в багажа ви тогава?

— Да. Прередих си сака, преди да изляза от стаята. Наркотиците ги нямаше. Някой е влизал в стаята ми, докато съм била долу в бара. Притеснявам се от някои хора, с които се запознах в Л.А. — мъж на име Пиер Ферамо и някои странни неща, които се случиха…

По линията се чу леко бръмчене.

— Можете ли да изчакате секунда? — попита англичанинът. — Трябва да се обадя на другата линия. Един момент.

Погледна нервно часовника си. Беше девет без три минути. Надеждата й бе в махмурлука на всички пътници, който положително щеше да ги накара да закъснеят.

— Извинете — върна се мъжът на телефона. — Госпожица Пикси, нали?

— Пиксли.

— Да. Вижте сега. Не е нужно да се тревожите за онези наркотици. Ще уведомим съответните власти. Ако възникнат нови проблеми, обадете ни се. Бихте ли могли да ни уведомите за маршрута си?

— Ами смятам да взема днес самолета до Попаян, да остана за няколко дни в селото, а после може би ще се преместя в хотела на Ферамо на Айла Бонита.

— Прекрасно. Ще съобщим да ви наблюдават. Защо на връщане не се отбиете да ни разкажете как е минало?

Оливия затвори телефона, гледа втренчено секунда-две право пред себе си и замислено прехапа устни. Дали телефонът наистина забръмча, когато спомена името Ферамо, или пак се обаждаше развинтеното й въображение?

В хотела младежът на рецепцията я информира, че автобусът за летището е потеглил преди десет минути. За щастие налетя на получателката на марковата чанта, която й каза, че ще накара съпруга си да я закара до летището с микробуса си. Наложи се доста да го чака. Когато се додрусаха до залата за заминаващите, беше десет и двайсет и две. Самолетът трябваше да излети в десет.

Оливия препускаше по пистата, повлякла подире си малкия сак, и махаше като луда, а двама мъже в работни комбинезони започнаха да отделят стълбата от самолета. Като я видяха, се засмяха и я върнаха обратно. Единият се качи преди нея и задумка по вратата, докато не я отвориха. Когато влезе в претъпканата кабина, я посрещнаха вяли приветствия. Спътниците й бяха бледи и крехки след снощните излишества, а пилотът минаваше по пътеката и се здрависваше с всеки един от тях. Почувства се по-сигурна, докато не разпозна в него пияния мустакат мариачи от снощния посветен на салсата купон.

На летището в Ла Сейба си купи билет до Попаян и отчаяно се отправи към стойката с вестниците само за да открие, че няма чуждестранни с изключение на един „Таим“ отпреди три седмици. Купи си елсеибски „Ел Диарио“, тръшна се на оранжевата седалка до изхода за самолета, зачака да обявят полета и запрелиства вестника в опити да намери някаква нова информация за „През океани“. Усети се леко развеселена при вида на снощния си партньор по танци със сериозното изражение и ниско подстриганата изрусена коса. Приличаше й на Еминем. Излъчваше същата пагубна печал. Приближи се и седна до нея, предложи й бутилка с минерална вода.

— Благодаря — каза тя, като се наслаждаваше на лекия допир на ръцете им, когато я пое.

— De nada. — Лицето му беше почти безизразно, но имаше пленителни очи — сиви и интелигентни. — Опитайте се сега да не повърнете — рече той, изправи се и тръгна към стойката с вестниците.

Внимание — каза си Оливия, — внимание. Ние не сме туристки с огромни раници през свободната си година. Ние сме видни чуждестранни журналистки и евентуално международни шпионки, тръгнали на мисия от глобално значение.