Томас Пинчън
V. (9)

I

С превалянето на следобеда над площад „Мохамед Али“ започнаха да се събират жълти облаци, които идваха от Либийската пустиня. Напълно беззвучен вятър повя по улица „Ибрахим“ и през площада, донасяйки пустинен хлад в града.

За П. Айьоль, сервитьор в кафенето и развратник-аматьор, облаците сигнализираха дъжд. Единственият му клиент, англичанин, вероятно турист, защото лицето му бе лошо изгоряло от слънцето, бе навлечен с вълнен костюм и палто, и наблюдаваше очаквателно площада. Въпреки че бе седял над кафето си не повече от десетина минути, той вече изглеждаше също такава неизменна част от пейзажа, както и самата статуя на Мохамед Али на кон. Айьоль знаеше, че някои англичани притежават такъв талант. Но те обикновено не биваха туристи.

Айьоль се бе полуизлегнал на един стол близо до входа на кафенето; външно равнодушен, но вътрешно преизпълнен с тъжни и философски размисли. Жена ли чакаше този човек? Колко наивно и глупаво е да се надяваш на някаква романтика или внезапна любов от Александрия. Никой туристически град не даваше лесно такъв подарък. Нужно бе — откога не бе идвал той на юг? дванайсет години? — поне толкова време. Нека се заблуждават и да мислят, че градът е нещо повече от това, което пише за него в пътеводителя „Бедекер“^[1]: един отдавна срутен от земетресение и погълнат от морето фар; живописни, но безлики араби; паметници, гробници, модерни хотели. Лицемерен и престорен град; твърде муден — за „тях“ — както самия Айьоль.

Той гледаше как слънцето потъмнява и вятърът раздвижва листата на акациите около площад „Мохамед Али“. В далечината някой викаше едно име: Порпънтайн, Порпънтайн. Името хленчеше из кухите пространства на площада като глас от детството. Още един дебел англичанин, рус, червендалест — не бяха ли еднакви всички северняци? — крачеше надолу по улица „Чериф паша“ във фрак и с тропическа каска два номера по-голяма от необходимото. Приближавайки клиента на Айьоль, той задърдори бързо от двайсетина метра разстояние. Нещо за някаква жена, за консулство. Келнерът сви рамене. Още преди много години бе разбрал, че в разговорите на англичаните няма почти нищо любопитно. Но лошият навик бе останал.

Започна да ръми, мънички капчици, почти като мъгла.

— Hat fingan — изрева дебелият. — Hat fingan kahwa bisukkar, ya weled.^[2]

Разделени от масата, две зачервени лица пламтяха от гняв едно срещу друго.

„Merde^[3]“, помисли си Айьоль. А към масата:

— M’seu^[4]?

— А?! — усмихна се шишкото. — Значи, кафе. Нали разбирате, кафе?

Когато Айьоль дойде с кафетата, двамата разговаряха превзето за някакъв блестящ прием в Консулството тази вечер. Кое консулство? Айьоль можа да различи само имена. Виктория Рен, сър Аластеър Рен (баща? съпруг?). Някой си Бонго-Шафтсбери. Какви смешни имена имаха англичаните. Айьоль остави кафетата и се върна на своето място.

Дебелият искаше да съблазни младата жена Виктория Рен — друга туристка, която пътуваше с баща си, също турист. Но му пречеше любовникът й, Бонго-Шафтсбери. Възрастният англичанин с вълнения костюм — Порпънтайн — беше сводникът. Двамата, които Айьоль наблюдаваше, бяха анархисти и заговорничеха да убият сър Аластеър Рен, влиятелен английски парламентарист. Съпругата на лорда — Виктория — междувременно бе изнудвана от Бонго-Шафтсбери, който знаеше за нейните скрити проанархистки симпатии. Двамата тук бяха вариететни артисти и желаеха да участвуват в едно импозантно представление, режисирано от Бонго-Шафтсбери, който бе дошъл в Александрия да поиска пари за продуцирането му от глупавия парламентьор Рен. Бонго-Шафтсбери щеше да се свърже с Рен посредством очарователната актриса Виктория, любовница на Рен, представяща се като негова съпруга, за да угоди на английския култ към благоприличието. Тази вечер Дебелака и Вълнения щяха с танцова стъпка да влязат ръка за ръка в тяхното консулство да тананикат весела песен, шарейки с очи…

Дъждът се бе сгъстил. Между двамата на масата премина бял плик, върху който бе изобразен шлем. Внезапно този с вълнения костюм скочи на крака като навита кукла и заговори на италиански.

Истерия? Но нямаше слънце. А Вълнения бе започнал да пее:

Pazzo son!

Guardate, come io piango ed imploro…^[5]

Италианска опера. На Айьоль започна да му се повдига. Той ги наблюдаваше със страдалческа усмивка. Гротескният англичанин подскочи, потраквайки с токове във въздуха; зае поза с юмрук на гърдите, другата ръка изпъната напред:

Come io chiedo pieta!^[6]

Дъждът здравата мокреше двамата. Изгорялото от слънцето лице се поклащаше като балон — единственото цветно петно на този площад. Дебелия седеше под дъжда, отпиваше от кафето, и наблюдаваше своя палуващ съучастник. Айьоль чуваше барабаненето на дъждовните капки по тропическия шлем. Най-после Дебелия изглежда се пробуди: стана, захвърли един пиастър и един милем на масата (avare!^[7]) и кимна на другия, който също се бе изправил и го гледаше. Площадът бе съвсем празен, с изключение на Мохамед Али и коня.

(Колко ли пъти са стояли така: скъсени вертикално и хоризонтално като джуджета, неправдоподобно дребни на фона на някой площад или късен следобед? Ако аргументът на замисъла се основаваше само на настоящия миг, то двамата биха могли да бъдат лесно пожертвани, като леки фигури, в който и да е сектор от шахматната дъска на Европа. И двамата еднакви на цвят, въпреки че единият е застанал диагонално малко по-назад от уважение към своя съучастник, и двамата изучават внимателно паркетите на всяко посолство, следят за най-малките признаци на някакво неопределено усещане за противодействие — покана на обед, любовник, обект на политическо убийство, — търсят в лицето на всяка статуя уверение и доказателство за своето предопределение и, вероятно неудачно, за своето човеколюбие. Дали сега не опитваха да забравят, че всеки площад в Европа, на каквито и части да го разделиш, в края на краищата остава неодушевен?)

Двамата тържествено обърнаха гръб един на друг и тръгнаха в различни посоки, Дебелия обратно към хотел „Хедивал“, а Вълнения — към улица „Расетин“ и турския квартал.

Bonne chance^[8], помисли Айьоль. Каквото и да става довечера, bonne chance. Защото повече няма да видя никой от вас, поне това мога да си пожелая. Най-после, унесен от дъжда, той заспа опрян на стената и видя насън някоя си Мариам, предстоящата вечер и арабския квартал…

Водата започна да изпълва по-ниските места от площада, през тях преминаваха обичайните произволни струпвания от взаимнопресичащи се концентрични кръгове. Към осем дъждът понамаля.