Томас Пинчън
V. (4)

IV

Стана така, че новогодишният купон трябваше да прекъсне поне за ден-два размотаването в стил йо-йо. Бившите съкорабници отидоха групово до „Сузана Скуадучи“, подмамиха с бутилка вино нощния пазач и (след кратка подготвителна кавга) позволиха на компания моряци от един миноносец на сух док да ги придружи.

Отначало Паола не се отделяше от Бени, който настойчиво заглеждаше една похотлива дама, претендираща, че е адмиралска съпруга. Имаше портативно радио, дрънкалки, кречетала и вино, много вино. Дюи Гланд реши да изкатери една мачта. Тя бе току-що боядисана, но Дюи продължи да пълзи нагоре, китарата се мандахерцаше под него и колкото по-високо изкачваше той мачтата, все по-шарен ставаше, като зебра. Когато стигна напречната греда, Дюи я възседна, задрънка на китарата и запя с южняшки акцент:

Depuis que je suis ne

J’ai vu mourir des peres,

J’ai vu partir des freres,

Et des enfants pleurer…

Отново парашутистът. Който бе обсебил цялата седмица. Откакто съм роден (казваше той), аз съм виждал бащи да умират, братя да заминават, дечица да плачат…

— Какъв му беше проблемът на онзи въздушнопреносим младеж? — Бени бе попитал Паола, когато тя за първи път му преведе песента. — Кой ли пък не е виждал. Само войната ли е причина за тези неща? Защо трябва да приписваме всичко на войната? Аз съм роден в Хувървил^[1], преди войната…

— Точно така — рече Паола. — Je suis ne. Да се родиш. Това е всичко, което трябва да направиш.

Гласът на Дюи звучеше като неодушевения вятър, тъй високо над главите им. Какво бе станало с Гай Ломбардо и „Доброто старо време“?^[2]

С настъпването на първата минута от 1956 година, Дюи бе слязъл на палубата, а Профейн бе възседнал една рейка и наблюдаваше Пиг и адмиралшата, който се съвъкупяваха точно под краката му. Една чайка се спусна от снежното небе, покръжи малко и кацна на рейката, на педя от ръката на Бени.

— Хей, чайчице — повика я Бени. Чайката не отговори.

— О, приятелко моя, както виждаш, доставя ми удоволствие да съзерцавам сближението на младите — обърна се Профейн към нощта.

Той огледа главната палуба. Паола бе изчезнала. Изведнъж всичко изригна. От улицата зави сирена, втора. На пристана с рев връхлетяха коли, сиви „шевролети“, с надписи на вратите Флот на САЩ. Отнякъде изникнаха прожектори, пристанът бе отрупан с дребнички човечета с бели шапки и жълто-черни ръкавни ленти, на които пишеше БП^[3]. Трима бдителни гуляйджии тичаха по кея и изхвърляха мостчета във водата. Един камион с високоговорители доближи колите на кея, чийто брой вече бе почти еднакъв с този на истинска действуваща автобаза.

— Хайде, младежи! — забуча 50-ватов безплътен глас. — Хайде, младежи!

Това, изглежда бе всичко, което имаше да каже гласът. Адмиралшата запищя, че мъжът й най-после е успял да я хване. Два-три прожектора ги приковаха там, където лежаха (в позорен грях). Пиг опитваше да закопчее тринайсетте копчета на моряшкия си панталон, което е почти невъзможно, ако бързаш. Одобрителни възгласи и смях от кея. Някои от бреговите полицаи напредваха, криволичейки като плъхове, към съоръженията за акостиране. Разбудени от сън бивши моряци от „Ешафод“ наизлязоха от долните етажи и се запрепъваха нагоре по стълбите.

— На оръжие, да отблъснем атаката! — изкрещя Дюи Гланд и размаха китарата като сабя.

Бени наблюдаваше всичко това, леко обезпокоен за Паола. Опита да я открие, но прожекторите шареха непрекъснато и объркваха осветлението на главната палуба. Отново заваля сняг.

— Да предположим нещо… — подхвана Бени към чайката, която премигваше срещу него. — Представи си, че аз съм Господ. — Слезе от рейката и легна по корем, като хоризонтален Килрой^[4], с издадени над ръба на платформата нос, очи и каубойска шапка. — Ако бях Господ… — Той посочи към един брегови полицай. — Шляп, ченге, убих те.

Полицаят най-старателно изпълняваше служебните си задължения, тоест налагаше с палката 130-килограмовия старши артилерист Патси Пагано.

Към множеството превозни средства на кея се присъедини един „фургон за добитък“, тоест на флотски жаргон полицейска камионетка или затворническа кола.

— Прас, фургонче, — подметна Бени. — Хайде още малко и цопни през кея. — Което фургонът насмалко щеше да направи, но шофьорът овреме наби спирачки. — Патси Пагано, сдобий се с криле и отлети.

Обаче един последен удар свали Патси окончателно на земята. Бреговият полицай го остави там, където беше. За да го преместят щяха да бъдат нужни шест души.

— Какво става? — недоумяваше Бени. Отегчена от всичко, чайката отлетя в посока към военноморската база. „Смятам, че Господ би трябвало да бъде малко по-положителна личност, а не само да хвърля мълнии“, помисли той, а после внимателно посочи с пръст. — Дюи Гланд, изпей им онази алжирска пацифистка песен. — Дюи, вече покатерен върху купчина навито спасително въже на мостика, издрънка на басовите струни въведението и запя „Сини велурени обувки“^[5] имитирайки стила на Елвис Пресли. Бени се преобърна по гръб, примигвайки срещу снега. — Е, почти — отбеляза той на отлетялата чайка, на снега. Захлупи шапката върху лицето си, затвори очи. И скоро заспа.

Шумът долу затихна. Телата бяха отнесени и натоварени във фургона за добитък. След няколко изпращявания, високоговорителите бяха изключени и камионът замина. Прожекторите угаснаха, сирените заглъхнаха в посока към щаба на бреговата охрана.

Бени отвори очи рано сутринта, покрит с тънък слой сняг. Усещаше зараждането на лоша настинка. Започна слепешката да слиза по заледените стъпала на стълбата, подхлъзвайки се през крачка. Корабът бе изоставен. Профейн тръгна към долните етажи, за да събере малко топлинка.

Отново бе в нечий неодушевен търбух. Шум от крачки долу: вероятно нощен пазач.

— Не може ли човек поне за малко да остане сам — промърмори Бени и продължи на пръсти по коридора. Зърна на пода капан за мишки, внимателно го вдигна и го запрати надолу от галерията. Капанът удари една преграда и щракна силно. Шумът от крачки изведнъж спря. Направи десетсекундна пауза и продължи по-осторожно, придвижи се под Профейн и нагоре по стълбата, към мястото, където бе паднал капанът. — Ха, ха — прихна Бени, пристъпи внимателно зад ъгъла, намери още един капан и го пусна долу. ЩРАК. Крачките заситниха надолу по стълбата.

След четири капана, Профейн стигна до камбуза, където пазачът бе оборудвал примитивен кът за кафе. Съобрази, че няколко минути пазачът ще бъде достатъчно объркан, сложи канче с вода на котлона и го включи.

— Хей — изкрещя пазачът, два етажа по-горе.

— О, о! — въздъхна Бени. Измъкна се на пръсти от камбуза и тръгна да търси още капани. Намери един на горната галерия, излезе навън и го запрати нависоко, в невидима арка. Ако не друго, поне спасяваше няколко мишки. Отгоре долетяха приглушено щракане и крясък.

— Кафето ми — промърмори Бени, взимайки по две стъпала надолу. Хвърли шепа мляно кафе във врящата вода, излезе от другата страна и насмалко не се сблъска с нощния пазач, който приближаваше крадешком, с увиснал от левия ръкав капан. Разминаха се на достатъчно близко разстояние, тъй че Бени видя лицето на този пазач, с търпеливо, страдалческо изражение. Пазачът влезе в камбуза, а Бени излезе. Изкачи три нива, преди да чуе рева от камбуза.

— А сега какво? — Тръгна по коридора между два реда празни каюти. До оксиженовия апарат намери парче тебешир, надраска върху една преграда ДА й ГО НАЧУКАМ НА СУЗАНА СКУАДУЧИ! и МАМИЦАТА ВИ, БОГАТИ КОПЕЛЕТА!, сложи подпис Фантомът^[6] и веднага му олекна. Кой ли ще отплува за Италия на това нещо? Председатели на управителни съвети, кинозвезди, депортирани рекетьори може би. — Тази нощ, ах тази нощ, ти ми принадлежиш, Сузана — измърка Бени. Негова, за да я нашари с надписи, да я зареди с капани. Това е нещо повече, отколкото би направил за нея който и да е пасажер със заплатен билет. Тръгна из коридора, да събира капани. Отново извън камбуза, Бени започна да хвърля капаните във всички посоки.

— Ха, ха — злорадо подметна нощният пазач. — Продължавай да шумиш. Аз пък ти пия кафето.

Точно така и беше. Профейн разсеяно претегли на длан единствения останал му капан, който щракна и му защипа три пръста.

„Какво да правя, — въздъхна Бени, — да крещя ли? Не.“ И без това нощният пазач се смееше достатъчно шумно. Профейн стисна зъби, разтвори с усилие капана, запъна го отново, метна го през един люк в камбуза и побягна. Стигна до кея, получи в тила една снежна топка, която събори каубойската му шапка. Клекна да я вдигне и се запита дали да не отвърне на изстрела. Не. Продължи да тича.

Паола го чакаше при ферибота. Докато се качваха, тя хвана ръката му.

— Ще доживеем ли някога да слезем от този ферибот? — бе единственото, което отбеляза Бени.

— Целият си в сняг — отвърна тя и протегна ръка да го изтупа.

Бени едва овладя желанието да я целуне. От студа нараненото от капана място започваше да вкочанясва. Леден вятър задуха от Норфък. Този път двамата останаха вътре във ферибота.

 

 

 

Рейчъл го настигна на норфъкската автогара. Той се бе изпружил до Паола на една дървена пейка, изтъркана до съвсем светло и омазнена от цяло поколение случайни задници. В каубойската му шапка бяха пъхнати два еднопосочни билета до Ню Йорк. Бе притворил очи и опитваше да спи. Тъкмо бе задрямал, когато по радиоуредбата извикаха името му. Още неразбуден напълно, Профейн веднага се досети кой можеше да бъде. Просто интуиция. Бе мислил за нея.

— Миличък Бени, — прозвуча гласът на Рейчъл, — звънях на всички автогари в страната.

На заден план се чуваше шум от празненство. Новогодишна вечер. Там, където бе Профейн, имаше само един стар часовник, който показваше времето. И дузина свити на пейката бездомници, които опитваха да подремнат в очакване на пътуващия за някъде много надалеч автобус, на неизвестна фирма-превозвач. Бени погледна към тях и я остави да говори. Рейчъл призоваваше „Върни се“. Единствената, на която би разрешил да му каже това, с изключение на своя вътрешен глас, а него Бени по-скоро би отхвърлил като твърде невъздържан, отколкото да го слуша.

— Ама виж ’кво… — запелтечи той.

— Ще ти изпратя пари за билет.

Наистина щеше.

Остър, протяжен звук изкънтя по пода в направление към Бени. Това бе Дюи Гланд, мрачен, целият кожа и кости, тътрещ китарата след себе си.

— Тук е моят приятел Дюи Гланд — внимателно, почти шепнешком Бени прекъсна Рейчъл: — Той би желал да ти изпее една песничка.

Дюи запя на Рейчъл старата песен „Скитници“, от времето на голямата икономическа криза. Змиорки в океана, змиорки в морето, една червенокоса жена ме направи за смях…

Косата на Рейчъл беше червена, прошарена с преждевременни сиви нишки, толкова дълга, че тя можеше да я изпъне назад с ръка, да я вдигне над главата и да я пусне да падне напред върху издължените си очи. Което беше, или би трябвало да бъде, смешен жест за едно момиче високо 147 сантиметра по чорапи.

Бени отново усети в корема си придърпването на невидимата пъпна връв. Припомни си дълги пръсти, през които навярно щеше от време на време да зърва синьото небе.

Изглежда никога няма да престана да мисля за тези неща.

— Тя иска да говори с теб — поясни Дюи.

Служителката на информационното гише се мръщеше. Провинциално момиче с костеливо и нашарено от петна лице, чиито очи мечтаеха за озъбени радиаторни решетки на „буици“, игра на „дама“ петък вечер в някое крайпътно ресторантче.

— Искам теб, Бени — заяви Рейчъл.

Той потърка брада в телефонната слушалка и тридневната му четина застърга. Хрумна му, че по цялото това разстояние в северна посока, по протежение на 700-километровата дължина на подземния телефонен кабел, сигурно има земни червеи и слепи тролове, които подслушват. Троловете знаят много магии: биха ли могли да променят думите, да имитират гласове?

— Значи просто така ще се размотаваш? — с въпросителен тон установи Рейчъл. Някой зад нея драйфаше, а наблюдаващите го се кикотеха истерично. Джаз по грамофона.

Бени изпитваше желание да каже, „Господи, какво ли не искаме“. Само попита:

— Как е купонът?

— В Раул сме — отвърна тя.

Раул, Слаб и Мелвин бяха част от компания недоволни млади хора, която някой бе кръстил Цялата Шантава Пасмина. Прекарваха половината от живота си в бар Ръждивата лъжица в Долен Уест Сайд. Бени помисли за Моряшки гроб и си каза, че не вижда голяма разлика.

— Бени! — Рейчъл никога не бе плакала, поне доколкото помнеше Бени. Това го обезпокои. Но тя може би симулираше. — Чао — прошепна Рейчъл. Този фалшив, типичен за обитателите на Гринич Вилидж начин да избягваш да кажеш довиждане. Профейн затвори.

— Започна хубав тупаник — отбеляза Дюи Гланд, навъсен, със зачервени очи. — Пиг е толкова пиян, че ухапа по гъза един морски пехотинец.

Ако погледнете отстрани дадена планета, която се върти по своята орбита около слънцето, а после с огледало разделите на две слънцето и си представите, че от него излиза конец, водещ към планетата, всичко това ще прилича на йо-йо. Най-отдалечената от слънцето точка се нарича афелий^[7]. По аналогия най-отдалечената точка от дръжката на йо-йо^-то (по линията на връвта) се нарича апохир^[8].

Същата вечер Бени и Паола заминаха за Ню Йорк. Дюи Гланд се върна на кораба и Профейн никога повече не го видя. Пиг бе отпрашил със своя „Харли“ в неизвестна посока. В автобуса техни спътници бяха: момче и момиче, с нетърпение очакващи останалите пътница да заспят, за да се изчукат на най-задната седалка; един търговски пътник, продаващ острилки за моливи, за когото стана ясно, че е обходил страната надлъж и нашир и можеше да съобщи интересна информация за който и да е град, независимо накъде си тръгнал; и четири бебета (всяко от тях с неоправна майка), разпръснати на стратегически места из целия автобус, които периодически се лигавеха, задавяха, бърбореха, гукаха и повръщаха. Във всеки момент на цялото дванайсетчасово пътуване поне едно от тях плачеше.

Когато стигнаха щата Мериленд, Профейн реши да приключи с всичко.

— Само да не помислиш, че искам да се отърва от теб — подавайки й плик от билет, върху който с молив бе написан адреса на Рейчъл. — Просто не знам колко време ще бъда в града. — Наистина не знаеше.

— Значи си влюбен — кимна тя.

— Тя е добра. Ще ти намери работа и квартира. Не ме питай дали сме влюбени. Тази дума не означава нищо. Ето нейния адрес. Ще вземеш метрото от Уест Сайд и ще те закара точно до тях.

— От какво те е страх?

— Хайде спи. — Тя заспа на рамото на Профейн.

В Ню Йорк, на спирката на 34^-та улица Бени се сбогува набързо с нея.

— Вероятно ще съм някъде наоколо. Но още по-вероятно е да не бъда. Сложно е за обяснение.

— Да й кажа ли?…

— Тя ще знае. Точно там е бедата. Всичко, което ти или аз можем да й кажем, тя го знае.

— Обади ми се, Бен. Моля те. Може би, а?

— Точно така. Може би — отвърна той.