Томас Пинчън
V. (51)

І

Купонът бе започнал късно, само с ядро от дузина Шантави. Вечерта бе гореща и надали щеше да захладнее. Всички се потяха обилно. Таванът бе част от стар склад, тоест не се водеше като законно жилищно помещение. Още преди години сградите в този район бяха определени за събаряне. В някой прекрасен ден щяха да се появят кранове, багери, самосвали, булдозери и да изравнят квартала със земята; но междувременно никой — нито градската управа, нито собствениците — не възразяваше против известна печалба.

Ето защо таванският апартамент на Раул, Слаб и Мелвин бе пропит от дух на непостоянство, сякаш пясъчните скулптури, незавършените картини, хилядите книги с меки корици отрупали импровизираните етажерки от циментови блокчета и разкривени дъски, дори и великолепната мраморна тоалетна чиния открадната от една тежкарска къща в източната част на 70^-та улица (впоследствие отстъпила място на стъклено-алуминиев жилищен блок), представляваха част от декора на експериментална театрална постановка и можеха във всеки момент да бъдат унищожени без предупреждение и без обяснение от подвизаващата се в съответствие със сценария шайка заговорничещи безлики ангели.

Купонясващите обикновено пристигаха в късните часове. Хладилникът на Раул, Слаб и Мелвин бе наполовина запълнен с рубиненоцветна конструкция от винени бутилки плюс галон „вино пайзано“ леко вляво и малко по-високо от центъра, почти съборил две 25-центови бутилки „Гало Гранаш Розе“ и една чилийски ризлинг по-долу вдясно и т.н. Вратата му бе оставена отворена, за да могат хората да оценяват скулптурната композиция, да се възхищават. Защо не? Тази година спонтанното изкуство бе много актуално.

Купонът бе започнал без Уинсъм, а и той изобщо не се появи цялата нощ. Нито следващата вечер. Същият следобед той бе влязъл в сериозна разправия с Мафия. Поредният скандал бе възникнал, защото Руни пускаше в хола по магнетофона записи на Маклинтик, докато тя се опитваше да твори в спалнята.

— Сигурно щеше да ме разбереш, ако поне веднъж бе опитал да сътвориш нещо, а не да преживяваш от това, което другите създават — крещеше Мафия.

— С творчество се занимава твоят редактор или издателят — отвърна Уинсъм. — Без тях, момичето ми, ти си заникъде.

— Ами ти! Където и да се намираш ти, все е никъде!

Уинсъм реши, че няма смисъл да спори с нея и я остави да крещи на Фанг. Наложи му се да прескочи три спящи тела, за да излезе. Кое от тях бе на Пиг Бодайн? Всички те бяха завити презглава с одеяла. Като в старата игра „тука има — тука нема“. И какво от това? Така и така без компания тя няма да остане. Уинсъм тръгна към центъра и скоро се озова при Музикален Клуб „Нота V“. Вътре масите бяха накамарени една върху друга и барманът гледаше бейзболен мач по телевизията. Две дебели сиамски котки свиреха на пианото, едната отвън скачаше напред-назад по клавишите, другата вътре захващаше с нокти струните и ги дърпаше. Получаващата се мелодия не беше особено благозвучна.

— О, Руни!

— Все пак заслужавам малко повече късмет, старче. Не, това няма нищо общо с твоята расова принадлежност.

— Разведи се. — Маклинтик не беше в настроение. — Руни, хайде да отпрашим в Ленъкс. Няма да издържа уикенда тук. Не искам да чувам нищо за твоите проблеми с жените. Аз си имам достатъчно главоболия и за двама ни.

— Защо не. Навън сред природата. Горски пущинаци. Зеленина. Готини хора.

— Хайде. Искам да изведа едно момиче от града, преди да е откачило от горещината. Или от нещо друго.

Обаче не тръгнаха веднага. Като начало пиха бира до залез-слънце и после отидоха до апартамента на Уинсъм, където смениха „триумфа“ с един черен „буик“.

— Прилича ми на мафиотска служебна кола — отбеляза Маклинтик. — О, извинявай.

— Ха, ха — отзова се Уинсъм.

Продължиха вечерното пътешествие край река Хъдзън и накрая завиха право в Харлем, където започнаха придвижването към дома на Матилда Уинтроп, отбивайки се пътьом се във всеки бар.

Скоро подхванаха досущ като гимназисти ожесточен спор кой от двамата се е натряскал повече, привличайки враждебни погледи, провокирани не толкова от цвета на кожата, колкото в резултат от характерния за кварталните барове консерватизъм и от липсата на такъв в кръчмите, където изпитото количество алкохол е критерий за мъжествеността.

Пристигнаха у Матилда доста след полунощ. Достопочтената дама чу южняшкия акцент на Уинсъм и това й бе достатъчно. Повече не му проговори и се обръщаше изключително към Маклинтик. Слезе Руби и Маклинтик я представи на приятеля си.

Трясък, писъци и дълбок гръден смях отгоре. Матилда нададе вопъл и изтича от стаята.

— Тази вечер Силвия, приятелката на Руби, е много заета — поясни Маклинтик.

Уинсъм беше самото очарование.

— Хич да не ви пука, младежи — успокои ги той. — Старият чичо Руни ще ви закара където пожелаете, без да наднича в огледалото за задно виждане и ще играе ролята на възможно най-доброжелателен възрастен шофьор.

Това поободри Маклинтик. В начина, по който Руби държеше ръката му се усещаше напрегната вежливост. Уинсъм виждаше, че Маклинтик до полуда иска да избяга от града.

Отново шум отгоре, вече по-силен.

— Маклинтик! — долетя викът на Матилда.

— Трябва да поиграя на бияч-умиротворител — подхвърли той на Руни. — След малко се връщам.

И така Руни и Руби останаха сами в приемната.

— Мога да взема едно познато момиче — обяви Руни. — Мисля, че се казва Рейчъл Аулглас. Живее на 112^-та Улица.

— Жена ти няма да бъде във възторг от това — Руби бърникаше нервно закопчалките на чантата си. — По-добре е с „триумфа“ да бъдем само аз и Маклинтик. Не ти трябват допълнително неприятности.

— Жена ми е гадна фашистка — внезапно избухна Руни. — Мисля, че би трябвало да знаеш това.

— Но ако вземеш…

— Просто искам да се махна от града, по-далеч от Ню Йорк, някъде, където се случва това, което очакваш. Защото тук ще си остана само с очакването. Ти все още си достатъчно млада. Нали всяко дете мечтае за нещо такова?

— Не съм чак толкова млада — прошепна тя. — Успокой се Руни, моля те.

— Ако не е Ленъкс, ще бъде някъде другаде, моето момиче. По-далеч на изток, например езерото Уолдън, ха, ха. Всъщност не. Сега там е обществен плаж и бостънските мърлячи (а те сигурно биха отишли на Ривиър Бийч, но там е препълнено от същите като тях безделници), та тези лумпени седят на камъните около езерото, оригват се, пият бира, която много хитро са прекарали край охраната, оглеждат преценяващо момичетата, ненавиждат своите жени и миризливите си деца, които скритом пикаят във водата… Къде да се дяна? Къде в целия Масачузетс, къде в цялата страна?

— Остани си у дома.

— Не. Дори и само да се уверя що за дупка е Ленъкс.

— Скъпи мой, скъпи мой — запя Руби, тихо и някак разсеяно: — Чу ли, скъпи мой/ Разбра ли / Че в Ленъкс вече няма дрога.

— Как го направи?

— С изгоряла тапа — обясни тя. — Както някога актьорите се гримирали като негри.

— Не — Руни се поотдръпна от нея. — Нищо такова не си използвала, според мен. Изобщо не ти е бил нужен грим. Знаеш ли, че Мафия те смята за немкиня. Аз те мислех за пуерториканка, докато Рейчъл не ми каза. Може би именно там е работата, ние гледаме и всеки те вижда такава, каквато пожелае? Защитна окраска?

— Достатъчно книги съм прочела — заяви Паола. — Слушай Руни, никой не знае какво представляват малтийците. Те самите се възприемат за чиста раса, а европейците ги смятат за семито-хамити кръстосани с турци, северноафриканци и Бог знае какво още. Но за Маклинтик и за всички останали тук, аз съм негърката Руби…

Той изсумтя.

— Не ме издавай пред тях. И нито дума на Маклинтик, моля те.

— Няма да казвам никому, Паола.

Маклинтик се върна.

— Вие двамата почакайте, докато намеря една приятелка.

— Рейчъл ли? — просия Маклинтик. — Прекрасно!

Паола изглеждаше разстроена.

— Представям си нас четиримата в провинцията… — Руни бе пиян и заваляше думите, които бяха предназначени за Паола. — Ще се получи отлично, това ще бъде нещо свежо, чисто, ново начало.

— Мисля, че трябва аз да шофирам — реши Маклинтик. Така щеше да се съсредоточи върху нещо, докато излязат от града, а там вече ще бъде по-леко. Руни изглеждаше меко казано пиян.

— Хубаво, карай ти — уморено склони Руни. Господи, дано само я заварят! През целия път до 112^-та Улица (Маклинтик форсираше здравата) той се питаше какво ще прави, ако не я намери у дома.

Рейчъл не беше вкъщи. Вратата разтворена, отсъстваше бележка. Обикновено тя заключваше. Обикновено тя оставяше някаква записка. Уинсъм влезе. Две-три лампи бяха включени. Апартаментът беше празен.

Само комбинезонът й, небрежно захвърлен на кревата. Той го вдигна, черен и хлъзгав. Хлъзгав комбинезон, каза си Руни. Целуна го на мястото на лявата гърда. Телефонът иззвъня. Той го остави да звъни. Най-после:

— Къде е Естър? — задъхано попита тя.

— Хубаво бельо имаш — отвърна Уинсъм.

— Благодаря. Тя не се ли е прибирала?

— Пази се от момичета с черно бельо.

— Не сега, Руни. Изглежда днес е станала с гъза нагоре. Наистина е изчезнала. Виж дали е оставила някаква бележка.

— Ела с мен в Ленъкс.

Търпелива въздишка.

— Няма бележка. Нищо няма.

— Все пак ще погледнеш ли? Аз съм в метрото.

Ела с мен в Ленъкс [запя Руни],

В Нуева Йорк е август;

Ти на много готини мъже

Си казвала „не“. Моля те,

Не ме унижавай с твоето мрачно „Чао, татенце“

 

Рефрен [темпо болеро]

 

Да отидем там, където

Вятърът е прохладен и улиците са тесни

И макар духовете на милиони пуритани

Да витаят в лъжливите ни стари мозъци

Аз все още получавам ерекция, когато слушам

Духовата секция на Бостънската филхармония

Зарежи бохемството, ела далеч от бандити и полицаи

Животът наистина е мечта, Ленъкс е град прекрасен

Но аз нали съм ти ясен, Рейчъл, ще бъде там от гот по-гот.

Ще бъде там моето (езеро) Уолдън, А аз съвсем като Джон Олдън^[1]

Там сред зеленината ще остарея, изкуфея и оплешивея

Рамо до рамо с теб. За по-хубаво не мога и да мечтая.

Мила Рейчъл [щрак, щрак с пръсти, на първи и трети такт] идваш ли с мен…

Тя беше затворила още по средата. Уинсъм седеше до телефона, с комбинезона в ръка. Просто седеше.