Томас Пинчън
V. (22)

II

Кукнат върху своята уродлива еспресо-машина, Гуверньор („Руни“) Уинсъм пушеше цигара с хашиш и хвърляше злобни погледи към младата жена в съседната стая. Апартаментът, кацнал високо над „Ривърсайд Драйв“, наброяваше около тринайсет стаи, всички до една обзаведени в Раннохомосексуален стил и подредени така, че да възпроизвеждат онова, което писателите от миналия век са наричали „перспектива“, когато свързващите стаите врати бивали отворени, както бяха сега.

Неговата съпруга Мафия седеше на леглото и играеше с котарака Фанг. В момента тя бе гола и поклащаше един сутиен с подплънки пред безсилно размахващите се лапи на Фанг, който беше сиамски, пясъчносивкав и нервен.

— Писи, писи — бърбореше тя. — Да не би свадкото ми писенце да се съвди, застото не може да игвае със сутиена? Ау, колко е милицък и високомевен.

О, Господи, мислеше Уинсъм, интелектуалка! Защо ми трябваше интелектуалка? Всички те, без изключение, деградират.

Хашишът бе от универсалния магазин „Блумингдейл“, отлично качество: доставен преди няколко месеца от Каризма по време на един от неговите редки изблици на трудов ентусиазъм; по онова време той работеше като експедитор в параходна агенция. Уинсъм отбеляза мислено, че трябва да уговори среща с пласьорката на наркотици от магазина „Лорд енд Тейлърс“, хилаво момиче, което мечтаеше някой ден да продава портмонета на щанда за дамски аксесоари. Тревата бе високо ценена от пушачите на хашиш, по същия начин, както познавачите ценяха уискито „Чивас Ригал“ или черната панамска марихуана.

Руни беше административен директор на звукозаписната фирма „Аутландиш Рекърдс“^[1] („Фолксвагените на стерео“, „Левънуъртското^[2] певческо дружество изпълнява любими стари песни“) и прекарваше по-голямата част от времето си в търсене на нови чудновати изпълнители. Например веднъж бе вмъкнал тайно в женската тоалетна на гара „Пенсилвания“ магнетофон, замаскиран като кутия с дамски превръзки; често можеше да бъде видян по джинси ливайс и фалшива брада, с микрофон в ръка, притаен насред действуващия с пълна сила фонтан на „Уошингтън Скуеър“; да го изхвърлят от публичен дом на 12^-та Улица; да се промъква край навеса за резервните подавачи на „Янки Стейдиъм“ в деня на откриването на бейзболния сезон. Руни бе навсякъде, Руни бе неудържим. Най-неприятното положение, в което бе изпадал, това бе сутринта, когато двама въоръжени до зъби агенти на ЦРУ връхлетяха в канцеларията, за да унищожат най-светлата и съкровена мечта на Уинсъм: вариантът за приключване с всички варианти на увертюрата на симфония „1812^-та година“ от Чайковски. Какво планираше Уинсъм да използува вместо камбани, медни духови инструменти или оркестър, знаеха само Бог и Уинсъм; и съвсем не беше работа на ЦРУ. Агентите бяха дошли да разберат какви са тези топовни изстрели. Според тях, изглежда Уинсъм бе внедрил свои шпиони сред високопоставените служители на Стратегическото Въздушно Командуване.

— Защо? — попита сивокостюместият агент на ЦРУ.

— Защо не! — отвърна Уинсъм.

— Защо? — попита другият агент, с тъмносиния костюм.

Уинсъм обясни защо.

— Господи! — възкликнаха те, пребледнявайки едновременно.

— Естествено, става дума за тази, която ще бъде хвърлена над Москва — отбеляза Руни. — Нужна ни е историческа точност.

Котаракът нададе стържещ, почти нервнопарализиращ писък. От една съседна стая изпълзя Каризма, покрит с огромно зелено одеяло.

— ’Бро утро — промърмори Каризма, с приглушен от одеялото глас.

— Не е утро — възрази Уинсъм. — Пак не позна. Сега е полунощ и жена ми Мафия играе с котарака. Отиди да я погледаш. Вече съм решил да продавам билети.

— Къде е Фу? — изпод одеялото.

— Забавлява се някъде в центъра на града — отвърна Уинсъм.

— Руни, ела да го видиш — изписка младата жена.

Котаракът лежеше по гръб, навирил четирите лапи във въздуха, мъртвешки озъбен. Уинсъм не каза нищо. Зелената купчина в средата на стаята напредна покрай еспресо-машината и влезе при Мафия. Заобикаляйки леглото, тя спря за малко, от нея щръкна една ръка и потупа Мафия по бедрото, после купчината се изниза в посока към банята.

Ескимосите смятат за проява на истинско гостоприемство да предложат на своя гост жена си за през нощта, заедно с храната и подслона, размишляваше Уинсъм. Интересно, дали Каризма чука Мафия?

— Муклук — изрече той на глас. Според Уинсъм това бе ескимоска дума. Ако не е ескимоска, още по-зле: той не знаеше други. Както и да е, никой не го чу.

Котаракът нахлу със скок в стаята с еспресо-машината. Съпругата на Уинсъм навличаше пеньоар/кимоно/домашен халат или наметка. Той не можеше да ги отличи, въпреки че Мафия от време на време правеше опити да му изясни разликата. Уинсъм знаеше само, че това бе нещо, което трябваше да сваля от нея.

— Ще поработя малко — рече тя.

Съпругата му беше авторка. Романите й — засега три от по хиляда страници всеки — подобно на хигиенични салфетки бяха побрали в себе си едно огромно и предано сестринство от консуматорки. Даже, кой знае как, се бе образувала нещо като общност или клуб на почитателките й, чиито членки клечаха из апартамента, четяха откъси от нейните книги и обсъждаха нейната Теория.

Ако Уинсъм и Мафия някога стигнеха до окончателна раздяла, за това щеше да бъде виновна Теорията. За съжаление Мафия вярваше в нея тъй пламенно, както и всяка от нейните последователки. Теорията не беше нещо кой знае какво, предимно самозалъгване от страна на Мафия. Тя предлагаше едно-единствено твърдение: светът може да бъде спасен от сигурна разруха единствено посредством Героична Любов.

В действителност Героична Любов означаваше ебане пет-шест пъти на нощ, всяка нощ без изключение, с прилагане на множество силови, полусадистични хватки. Досега Уинсъм бе избухнал само веднъж по този повод. Бе изкрещял: „Ти превръщаш брака ни в цирков акробатичен номер“, което, според Мафия, беше много добра реплика. Тя се появи в следващия й роман, произнесена от Шварц, слабохарактерен евреин психопат, който бе главният отрицателен герой.

Всички действуващи лица в нейните романи попадаха под тази обезпокоително предсказуема расова уравниловка. Симпатичните — онези богоподобни, неуморими сексуални атлети, които Мафия използуваше за свои херои и хероини (а дали не и като хероин?, питаше се той,) — бяха до един високи, здрави, бели хора, макар и силно загорели от слънцето, англосаксонци, тевтонци и/или скандинавци. Включените за разнообразие комични и отрицателни герои, неизменно биваха негри, емигранти от Южна Европа и евреи. Уинсъм, който идваше от Северна Каролина, бе възмутен от нейния типично градски или янки-американски начин за изразяване на омразата си към неграта. През техния период на ухажване Уинсъм бе очарован от нейния удивително богат репертоар от негърски вицове. Чак след сватбата той установи ужасния, напълно достоверен факт, че Мафия използува сутиени с подплънки: тя нямаше почти никаква представа за отношението на южняците към негрите. Тъй като не бе способна на нещо повече от най-примитивните емоции, Мафия употребяваше термина „негро“ за да изрази омраза. Уинсъм обикновено биваше твърде огорчен, за да й разясни, че става дума не толкова за любов, омраза, харесване или неприязън, колкото за едно наследство, с което човек живее. Бе оставил недоразумението да отмине, както всяко друго нещо.

Ако тя вярваше в Героичната Любов, което всъщност представлява повторяемост, значи Уинсъм очевидно не бе и наполовина такъв мъж, какъвто търсеше Мафия. За пет години брачен живот тя бе разбрала само, че двамата са напълно оформени, необвързани почти с нищо личности и че емоционална осмоза между тях се осъществяваше само при процеждането на сперма през плътните мембрани на презерватива или вагиналната диафрагма, които несъмнено трябваше да бъдат там, за да ги предпазват.

Уинсъм бе израснал в атмосферата на бяло-протестантската сантименталност, популяризирана от списания като „Семеен кръг“. Един от често срещаните там закони бе, че децата оправдават брака. В определен период Мафия бе просто откачила на тема деца. Навярно бе имала известно намерение да отгледа поредица от супердеца, да основе нова раса, кой знае. Уинсъм очевидно бе отговарял на нейните изисквания, генетични и евгенични^[3]. Обаче тя хитро бе изчаквала и през първата година на Героична Любов бе изиграла пълния репертоар от противозачатъчни брътвежи. И тъй като междувременно нещата вървяха към разпадане, Мафия, естествено, започваше да изпитва все по-сериозни съмнения относно това доколко, в края на краищата, Уинсъм е бил нейният правилен избор. Уинсъм нямаше представа защо тя бе чакала толкова дълго. Навярно Мафия се тревожеше за своята литературна репутация. Може би тя задържаше развода, докато нейното чувство за връзки с обществеността й подскажеше точно кога да го направи. Уинсъм имаше известно подозрение, че в съда Мафия ще го изкара дотолкова почти импотентен, колкото й позволят границите на правдоподобността. Вестник „Дейли нюз“ и може би дори списание „Конфиденшъл“ щяха да обявят на цяла Америка, че той е евнух.

В щата Ню Йорк единственото основание за развод е изневярата. Що се отнася до Руни, унесен в мечти да пребие Мафия, той бе почнал да заглежда с нещо повече от обичайния интерес Паола Мистрал, съквартирантката на Рейчъл. Красива, чувствителна и нещастна, както бе чул, в брака с Папи Ход, старшина-боцман ІІІ-клас от военноморския флот на САЩ, от когото тя бе избягала. Но означаваше ли това, че мнението й за Уинсъм бе станало по-добро?

Каризма се плискаше под душа. Дали не беше и там със зеленото одеяло? Уинсъм бе останал с впечатлението, че Каризма живее в одеялото.

— Хей — извика Мафия от бюрото. — Ще ми каже ли някой как точно се пише: Пантилезия или Пентилезия?

Уинсъм точно искаше да й поясни, че започва с П, като презерватив, когато телефонът иззвъня. Уинсъм скочи от еспресо-машината и изприпка леко до телефона. Нека от издателството я помислят за неграмотна.

— Руни, да си виждал съквартирантката ми? По-младата.

Не беше я виждал.

— Или Стенсъл?

— Стенсъл не е идвал тук цяла седмица — отвърна Уинсъм. — Казва, че търси някакви следи. Всичко е много тайнствено и в стил Дашиъл Хамет^[4].

Гласът на Рейчъл звучеше разтревожено: дишането й бе някак странно.

— Не са ли заедно?

Уинсъм разпери ръце и сви рамене, придържайки слушалката притисната между шията и рамото.

— Защото снощи тя не се прибра.

— Никой не знае какво прави Стенсъл, но ще попитам Каризма — отвърна Уинсъм.

Каризма стоеше в банята, загърнат в одеялото, и разглеждаше зъбите си в огледалото.

— Айгенвалю, Айгенвалю! — мърмореше той. — Даже и аз мога да почистя по-добре каналите на зъбните корени. За какво ти плаща моето приятелче Уинсъм?

— Къде е Стенсъл? — попита Уинсъм.

— Вчера изпрати бележка по един скитник с войнишка шапка от кампанията в 1898 година. Нещо в смисъл, че ще бъде в каналите, ще издирва някаква следа, не беше много ясно.

— Не ходи прегърбен — подвикна съпругата на Уинсъм, докато той се влачеше обратно към телефона, издишайки дим от хашиш. — Изправи плещите.

— Ай-ген-валю! — изпъшка Каризма. В банята имаше забавено ехо.

— Какво ще издирва? — попита Рейчъл.

— Никой от нас изобщо не е проявявал интерес към неговите работи — поясни Уинсъм. — Ако той иска да обикаля из канализационната система, защо не. Обаче не ми се вярва Паола да е с него.

— Паола е едно много шантаво момиче — натърти Рейчъл и затвори, кипнала от яд, ала не и към Уинсъм. Обръщайки се, видя Естър да излиза крадешком през вратата, облечена в нейното кожено пардесю.

— Можеше да ме попиташ — отбеляза Рейчъл. Това момиче все отмъкваше разни неща и после, когато го хванеха, започваше да кокетничи. — Къде отиваш по това време? — поинтересува се тя.

— О, навън. — Неопределено.

Ако имаше поне малко смелост, помисли Рейчъл, щеше да изтресе: коя си ти, да те вземат мътните, че да ми държиш сметка къде отивам? А Рейчъл щеше да й отговори: аз съм тази, на която дължиш около хиляда долара, ето коя съм. Естър щеше да изпадне в истерия и да изплаче: Щом е така, махам се. Ще започна да проституирам или нещо такова и ще ти изпратя парите по пощата. А Рейчъл щеше да проследи с поглед как тя потегля трополейки, и точно когато Естър стигнеше до вратата, щеше да поднесе финалната реплика: Ще останеш без пукната пара, защото ще трябва ти да им плащаш. Изчезвай и повече не искам да те виждам! Върви по дяволите, където искаш върви! Вратата щеше да хлопне, след малко почукването на високите токчета щеше да заглъхне в коридора, вратата на асансьора щеше да се затвори със съскащ удар и ура: няма я вече Естър. А на другия ден Рейчъл щеше да прочете във вестника, че Естър Харвиц, 22-годишна, завършила с отличен успех нюйоркския Сити Колидж, е скочила от някой мост, надлез или висока сграда. И Рейчъл щеше да бъде тъй потресена, че нямаше да може дори да заплаче.

— Това аз ли бях? — възкликна тя на глас. Естър бе излязла. — И така, именно това наричаме потисната враждебност — продължи Рейчъл с виенски акцент. — Тайно искаш да убиеш съквартирантката си. Или нещо подобно.

Някой блъскаше по вратата. Рейчъл отвори и пред нея застанаха Фу и един неандерталец в униформа на старшина-боцман ІІІ-клас от военноморския флот на САЩ.

— Това е Пиг Бодайн — представи го Фу.

— Не е ли малък светът? — рече Пиг Бодайн. — Аз търся жената на Папи Ход.

— Аз също — отвърна Рейчъл. — А ти да не си любовен пратеник на Папи? Паола не иска да го вижда повече.

Пиг със замах наниза бялата си шапка на настолната лампа.

— Има ли бира в хладилника? — ухилен попита Фу.

Рейчъл бе свикнала при нея по всяко време да нахлуват членове на Пасмината и техните случайни познати.

— ЧУСКУДС — отвърна тя, което на жаргона на Пасмината означаваше Чувствувайте Се Като У Дома Си.

— Папи е някъде из Средиземното — подхвърли Пиг, вече излегнат на канапето. Бе достатъчно нисък, тъй че краката му не увиснаха през края. Той отпусна една дебела космата ръка и я остави да се стовари на пода с глухо думкане, което, предположи Рейчъл, по-скоро щеше да прозвучи като плющене, ако не бе килимът. — Ние с него служим на един кораб.

— А тогава защо ти не си в Средиземното, където и да е то? — попита го Рейчъл. Ясно й бе, че той има предвид Средиземно море, но враждебното й настроение взе връх.

— Дезертирах — поясни Пиг и затвори очи. Фу се върна с бирата. — Уха-а, браво! Подушвам „Болантайн“.

— Пиг има необикновено чувствителен нос — поясни Фу, оставяйки отворена бутилка бира „Болантайн“ в лапата на Пиг, която приличаше на язовец с увредена хипофизна жлеза. — Винаги познава.

— Как се събрахте вие двамата? — попита Рейчъл, сядайки на пода.

Пиг, все още със затворени очи, лочеше бира. Тя изтичаше от ъгълчетата на устата му, образуваше кратковременни локвички в рунтавите му ушни миди и после се просмукваше в канапето.

— Ако изобщо си ходила някога в Ръждивата, трябва да ти е ясно как — отвърна Фу. Той имаше предвид Ръждивата лъжица, бар в западните покрайнини на Гринич Вилидж, където, според легендата, един виден и доста колоритен поет от 20^-те години бе пил до последно издихание. Оттогава насам барът имаше сериозно реноме сред компаниите, подобни на Цялата Шантава Пасмина. — Пиг създаде просто неотразимо впечатление там.

— Бас ловя, че Пиг е любимец на всички в Ръждивата лъжица — кисело отбеляза Рейчъл. — Като вземем предвид добре развитото му обоняние, а също факта, че може да познава по миризмата различните марки бира и тъй нататък.

Пиг дръпна бутилката от устата си, където тя, кой знае как, бе стояла, като по чудо уравновесена.

— Къл-къл — изгълголи той. — А-ах.

— Може би твоят приятел ще иска да послуша малко музика — усмихна се Рейчъл, протегна ръка и включи радиото на пълна мощност, на УКВ. Завъртя копчето и хвана една станция, която излъчваше южняшки песни. Сърцераздирателно проплакаха цигулка, китара, банджо и певец:

Гонихме се снощи с пътния патрул,

Техният „понтиак“ обаче

Бе по-мощен от моята бричка.

Налетях на стълб и предадох Богу дух

И сега моята любима плаче за мен

Аз съм горе в рая, мила, не плачи

Няма смисъл да тъгуваш.

Просто седни в татковия „форд“

Натисни на воля газта

И скоро ще бъдеш в рая при мен.

Дясното стъпало на Пиг бе започнало неравномерно поклащане, опитвайки да влезе в такт с музиката. Скоро коремът му, върху който вече бе уравновесена бутилката, се раздвижи нагоре-надолу в същия ритъм. Фу озадачено наблюдаваше Рейчъл.

— Нищо не обичам… — подхвана Пиг и замлъкна.

Рейчъл не се съмняваше в това.

— … повече от хубавата фолк музика — довърши Пиг.

— Уф! — кресна тя. Не желаеше да задълбава в подобна високоинтелектуална тема, но съзнаваше, че е прекалено любопитна, за да остави работата така. — Предполагам, когато сте излизали двамата с Папи Ход в градски отпуск, много ви е било забавно да слушате кънтри музика.

— Сритвахме по някой друг морски пехотинец, което е почти същото — изрева Пиг, надвиквайки музиката. — Къде казваш, че е Паола?

— Не съм казала къде е. Твоят интерес към нея е чисто платоничен, нали?

— Кво? — измуча Пиг.

— Без ебане — поясни Фу.

— Такъв номер бих извъртял само на някой офицер — заяви Пиг. — Имам си принципи. А искам да я видя, защото преди да отплува, Папи Ход ми заръча да й се обадя, ако минавам през Ню Йорк.

— Е, не знам къде е Паола! — изкрещя Рейчъл. — Но бих искала да разбера — добави тя, по-тихо.

Около минута слушаха за войника, който се сражавал в Корея за честта на червено-синьо-белия флаг, а един ден неговата любима Белинда Су (римува се с блус) избягала с някакъв пътуващ търговец на самолетни витла. Та такива ми ти работи със самотния войник. Внезапно Пиг извъртя глава към Рейчъл, отвори очи и я попита:

— Какво мислиш за тезата на Сартър, че всички ние олицетворяваме една самоличност?

Което не я изненада: в края на краищата той е бил постоянен посетител на Лъжицата. Следващия час разговорът им бе съставен изключително от благоприлични съществителни. Радиостанцията продължи с пълна сила да бълва фолк песни. Рейчъл отвори бутилка бира за себе си и скоро обстановката стана по-приветлива. Фу даже се развесели достатъчно, за да изрови от своя неизчерпаем репертоар и поднесе следния китайски виц:

„Пътуващият музикант Линг, след като успял да спечели доверието на прославен и влиятелен мандарин, веднъж по късна доба офейкал от дома му с хиляда златни юана и безценен нефритен лъв. Кражбата разстроила тъй дълбоко бившия му работодател, че за една нощ косата на стареца съвсем побеляла и до края на живота си той по цели дни само седял на прашния под на стаята, подръпвал апатично струните на своята пипа^[5] и монотонно напявал: «Много странен музикант!»“

В един и половина телефонът иззвъня. Беше Стенсъл.

— Току-що стреляха по Стенсъл — съобщи той.

Великият частен детектив.

— Как си, къде си? — Стенсъл й каза адреса, в района на Източна 80^-та улица. — Седи там и чакай — посъветва го тя. — Ще дойдем да те вземем.

— Той не може да седи. — Стенсъл затвори.

— Хайде — подвикна Рейчъл. — Нови развлечения, вълнения, трепети. Стенсъл току-що е бил ранен, докато издирвал някаква следа.

— Ега ти следите! — подсвирна Фу и се изкиска. — Май започват да оказват съпротива.

Стенсъл бе телефонирал от една унгарска сладкарница на Йорк авеню, известна като Унгарската Сладкарница. По това време единствените посетители бяха две възрастни дами и свободен от дежурство полицай. Жената зад щанда с пастите бе цялата доматени бузи и усмивки и изглеждаше от типа продавачки, които дават допълнителни порции на бедните подрастващи момчета и майчински-грижовно наливат безплатно кафе на скитниците, макар че кварталът беше богаташки, и скитници минаваха през него само случайно и понеже знаеха, че мястото им не е там, бързо „се изнасяха“.

Стенсъл бе изпаднал в неудобно и може би опасно положение. Няколко сачми от първия изстрел на ловната пушка (бе избегнал втория с изкусен плонж в каналните нечистотии) бяха рикоширали в левия му бут и сега той не изгаряше от нетърпение да седне. Бе скрил водонепроницаемия костюм и маската под една подпора на пешеходната пътека на „Ист Ривър Драйв“ и бе пригладил косата и дрехите си на луминесцентната светлина, отразена в близката локва. Не бе много сигурен дали изглежда достатъчно представителен. Лоша работа, този полицай тук.

Стенсъл излезе от телефонната кабина и внимателно намести десния си бут на едно столче до барплота, опитвайки да не гримасничи от болка, с надеждата, че бавните, предпазливи движения биха могли да бъдат отдадени на солидната му възраст. Помоли за чаша кафе, запали цигара и забеляза, че ръката му не трепери. Пламъкът на кибритената клечка гореше чист, коничен, нетрепващ. Стенсъл, много си хладнокръвен, помисли той, но Господи: как стана така, че те разконспирираха?

Това беше най-лошото. С Цайтсус се бяха запознали случайно. Стенсъл бе тръгнал към квартирата на Рейчъл. Пресичайки „Кълъмбъс авеню“, забеляза на отсрещния тротоар десетина-петнайсет опърпани работници, на които Цайтсус държеше реч. Всяка организирана човешка маса очароваше Стенсъл, особено нередовната военна част. Тези приличаха на революционери.

Стенсъл пресече улицата. Работниците от групата тръгнаха в различни посоки. Цайтсус ги наблюдаваше известно време, после се обърна и видя Стенсъл. От източната светлина, стъклата на очилата му избледняха и станаха съвсем празни.

— Закъсняваш — подвикна Цайтсус.

Наистина закъснявам, помисли Стенсъл. С години.

Ще говориш с бригадира Бънг. Онзи, хей там, с карираната риза.

Тогава Стенсъл осъзна, че е с тридневна брада и за същия период от време бе спал с дрехите. Любопитен към всяко нещо, което дори само загатваше за сваляне на властта, той приближи Цайтсус и пусна типичната за баща си усмивка на служител от външното разузнаване.

— Не търся работа — поясни Стенсъл.

— А, ти си англичанин — рече Цайтсус. — Последният англичанин, който беше при нас, направо пребиваше алигаторите до смърт. Готини сте вие, англичаните. Защо не опиташ, само за един ден?

Естествено, Стенсъл зададе въпроса какво да опита и контактът бе осъществен. Скоро след това се озоваха в канцеларията, която Цайтсус използуваше по съвместителство заедно с някаква твърде неясно дефинирана оценъчна група, и заговориха за канализацията и каналите. Стенсъл знаеше, че сред папките на парижкото досие има записано интервю с един от надзорниците по поддръжката на колекторните тръби, който бил работил по главната канализационна линия, минаваща под булевард „Сен Мишел“. Човекът — вече доста стар, когато давал интервюто, но с удивително свежа памет, — си припомнил, че малко преди избухването на Първата световна война, по време на една от рутинните ежемесечни инспекционни обиколки, видял жена, който може да е била V. След като веднъж бе имал късмет с канализацията, Стенсъл не виждаше защо да не опита отново. Отидоха да обядват. Беше ранен следобед, валеше и разговорът се завъртя около историите, свързани с каналите. Взеха думата и няколко стари кримки с техните спомени. След около половин час бе цитирано името на Вероника: любовница на свещеник, която искала да се покалугери — споменавана в дневника с нейния инициал.

Красноречив и обаятелен, дори в омачкан костюм и доста набола брада, опитвайки да не издаде никакъв признак на възбуда, Стенсъл ги бе придумал да го заведат долу. Но те бяха очаквали това. А оттам накъде? Бе видял всичко, което искаше да види от Енорията на Феъринг.

Подир две чаши кафе полицаят излезе, а след пет минути дойдоха Рейчъл, Фу и Пиг Боудайн. Наблъскаха се в „плаймута“ на Фу, който предложи да отидат в Лъжицата. Пиг ентусиазирано подкрепи идеята. За всеобщо учудване, Рейчъл не направи сцена, нито задаваше въпроси. Слязоха на две пресечки от нейния апартамент. Фу отпраши по „Ист Ривър Драйв“. Отново бе завалял дъжд.

— Сигурно те боли гъзът — бе единственото, което отбеляза Рейчъл. Каза го през дълги клепачи и хлапашка усмивчица, и около десетина секунди Стенсъл се чувствуваше съвсем като отегчителен, глупав и жалък дъртак, за какъвто Рейчъл вероятно го бе помислила.