Томас Пинчън
V. (6)

I

Към обед Профейн, Херонимо и Анхел прекратиха огледа на момичетата и излязоха от парка да търсят вино. След около час Рейчъл Аулглас, профейновата Рейчъл, мина на път за дома покрай мястото, където те бяха лежали.

Походката й можеше да бъде описана само като някакво подобие на храбро сладострастно пристъпване: сякаш тя бе затънала до очите в снежна пряспа и въпреки това продължаваше да върви, за да отиде на среща с любимия. Рейчъл наближи мъртвата точка на алеята. Подухващият от брега на Джърси вятър леко развяваше сивото й палто. При всяка стъпка високите й токчета почукваха умело и точно върху допирната точка на квадратните плочи по средата на алеята. Половин година в Ню Йорк и се бе научила да прави поне това. През този период бе губила токчета и от време на време самообладание; но сега можеше да минава оттам със завързани очи. Тя продължи да върви така, че токчетата й да удрят точно върху допирните точки на квадратите, просто за да демонстрира високо самочувствие. Пред себе си.

Рейчъл работеше като събеседничка или трудова посредничка в едно бюро по труда в центъра на града; в момента се връщаше от делова среща в Ист Сайд с някой си доктор Шейл Шьонмейкър, пластичен хирург. Шьонмейкър беше висококвалифициран и високоплатен специалист и разполагаше с екип от двама асистенти. Първата личност от тези асистенти бе регистраторка/секретарка/медицинска сестра с невъобразимо срамежлив чип нос и хиляди лунички, до една изваяни от самия Шьонмейкър. Луничките бяха татуирани, момичето беше негова любовница; и благодарение на някаква асоциативна приумица се казваше Ървинг. Другият асистент бе един малолетен гамен на име Тренч, който в интервалите между посещенията на пациентите, за забавление хвърляше скалпели по някаква дървена табелка, подарена на работодателя му от организацията Обединено Еврейско Възвание. Кабинетът действаше в един модерен лабиринт или зайчарник от стаи в жилищен блок, разположен на границата с Немския квартал, между Първо авеню и Йорк авеню. В съответствие с местоположението, от скритата озвучителна система непрекъснато гърмеше немска кръчмарска музика.

Рейчъл бе отишла там в десет часа сутринта. Ървинг й бе разпоредила да чака; тя бе чакала. Тази сутрин докторът бе твърде ангажиран. Приемната е претъпкана, каза си Рейчъл, защото след пластична операция носът зараства за четири месеца. Подир четири месеца щеше да бъде юни; което означаваше, че безброй хубави млади еврейки, — убедени, че ще бъдат напълно подходящи партии за брак, ако не са грозните им носове, — щяха да могат да поемат (всички те с еднакви носни прегради) към курортите на лов за съпрузи.

Това страшно възмущаваше Рейчъл, чиято теория бе, че въпросните момичета се подлагат на пластични операции не толкова вследствие на козметични причини, но поради всеизвестния факт, че кривият нос е традиционен еврейски белег, а във филмите и рекламите чипият нос е признак на БАСП, тоест Бял Англо-Саксонец Протестант.

Тя седеше, чакаше и наблюдаваше минаващите през външната приемна пациенти, без да изпитва особено желание да види Шьонмейкър. Отвъд широката ивица неутрално оцветен мокет, непрекъснато я гледаше със смутени влажни очи младеж с рехава брадичка, която изобщо не можеше да прикрие слабоволевата му челюст. Момиче с увит в марля нос лежеше отпуснато със затворени очи на канапето, наобиколено от родителите му, които шепнешком разискваха нещо за хонорара.

Високо на другата стена, точно срещу Рейчъл, имаше огледало, а под него лавица с часовник от началото на века. Четири златни колонки поддържаха двойния циферблат над плетеница от механизми, покрита с прозрачно шведско оловно стъкло. Махалото не се клатеше, а бе във формата на висящ под часовника хоризонтален диск, задвижван от вертикална ос, която успоредяваше стрелките в шест часа. Дискът правеше четвърт завъртане в едната посока, след това четвърт завъртане в другата, и всяка промяна на направлението на усукване придвижваше интервалния механизъм с един зъбец. Върху диска бяха прикрепени в гротескни пози две златни дяволчета или демончета. Огледалото отразяваше техните движения, а също и високия от пода до тавана прозорец зад гърба на Рейчъл, който показваше клоните и зелените иглички на едно борче. От февруарския вятър клоните непрекъснато потрепваха и се огъваха, а пред тях двете дяволчета изпълняваха своя метрономен танц под вертикалния хаос от златни предавателни механизми, зъбни колелца, пружинки и лостчета, блещукащи игриво и топло, като полилей в танцувална зала.

Рейчъл седеше вторачена в огледалото под ъгъл 45 градуса, така че получаваше изглед от обърнатия към стаята циферблат и към отразената в огледалото обратна страна на циферблата — тук време и обратно време съществуваха съвместно и взаимно се неутрализираха напълно. Имаше ли много такива контролни пунктове, разпръснати по света, може би само в средоточия, подобни на тази стая, която даваше подслон на едно преходно население, състоящо се от несъвършени и недоволни хора? Действителното време плюс фактическото или огледално време бяха ли равни на нула и следователно отговаряха ли на дадено недоразбрано духовно предназначение? Или смисъл имаше единствено огледалото; просто своего рода обещание, че вдлъбването на носовата кост или появяването на някакво по-значително хрущялно образувание върху брадата ще донесе такова нещастие, че оттогава нататък светът на променените хора ще започне да се движи по огледално време; ще функционира и обича на огледална светлина и ще представлява само танц на дяволчета под принадлежащите на века полилеи, докато смъртта не прекъсне безшумно — като угасване на трептящи отблясъци — туптенето на сърцето (музиката на метронома)…

— Госпожице Аулглас! — От входа на Шьонмейкъровата сакристия се усмихваше Ървинг.

Рейчъл взе чантичката, стана и, хвърляйки кос поглед към огледалото, покрай което минаваше, зърна в неговия обхват своята собствена двойница, после прекрачи прага и се озова срещу доктора, отпуснат и враждебен зад неговото бъбрековидно бюро, върху което лежаха сметката и едно индиго.

— Сметката на госпожица Харвиц — поясни Шьонмейкър.

Рейчъл отвори чантичката си, извади топка двайсетачки и ги пусна върху хартиите на бюрото.

— Пребройте ги — подкани го тя. — Това е остатъкът.

— После ще ги преброя — рече докторът. — Седнете, госпожице Аулглас.

— Естър е останала без пукната пара и ужасно се измъчва — започна Рейчъл. — Това вашето е…

… отвратително изнудване — сухо довърши той. — Цигара?

— Имам си мои. — Рейчъл седна на края на стола, отметна падналите върху челото й един-два кичура, потърси цигара.

… Търговия с човешката суетност, — продължи Шьонмейкър, — разпространяване на заблудата, че красотата не е в душата, че красотата може да бъде купена. Да, — ръката му изхвръкна напред с тежка сребърна запалка, тънък пламък, гласът му излая — красотата може да бъде купена, госпожице Аулглас, аз я продавам. Аз дори не възприемам себе си като едно необходимо зло.

— Вие сте ненужен — заяви тя, през ореол от цигарен дим. Очите й блестяха като склоновете на съседни зъбци на трион. — Вие ги насърчавате да се продават.

Той гледаше чувствената извивка на носа й.

— Вие правоверна ли сте? Не. Консервативна^[1]? За младежта е несвойствено да бъде консервативна. Родителите ми бяха правоверни. Те, ако не ме лъже паметта, смятаха, че независимо какъв е бащата, ако майката е еврейка, значи и ти също си евреин, защото всички ние произлизаме от майчината утроба. Една дълга, непрекъсната верига от еврейски майки, която ни връща назад във времето чак до Ева.

Тя му хвърли „лицемерен“ поглед.

— Не! — натърти Шьонмейкър. — Ева е била първата еврейска майка, тази, която е дала пример. И от тогава насам нейните дъщери повтарят думите, които тя отправила към Адам: „Адаме, рекла тя, ела тука и опитай този плод.“

— Ха, ха — процеди Рейчъл.

— А какво ще кажете за тази верига, за наследствените черти? Ние преуспяваме, с годините загубваме своята наивност, вече не вярваме, че земята е плоска. Макар и да съществува в Англия един човек, председател на някакво Общество за Плоска Земя, който твърди, че тя е плоска и е обкръжена от ледени прегради, един замръзнал свят, където отиват всички бегълци и никога не се завръщат. Същото е и с Ламарк^[2], който поддържа тезата, че ако отрежем опашката на мишката-майка, нейните деца ще бъдат също без опашки. Но това не е вярно, тежестта на научните доказателства е против него, както и всяка направена от спътник фотография на Уайт Сендс^[3] или Кейп Канаверал^[4] е аргумент против Обществото за Плоска Земя. Това, което сътворявам с носа на някоя млада еврейка, с нищо няма да промени носовете на нейните деца, когато тя стане, както си му е редно, еврейска майка. Е, и по какъв начин съм отвратителен? Променям ли голямата непрекъсната верига? Не. Аз не вървя срещу природата, не продавам никакви евреи. Отделните личности правят каквото искат, но веригата продължава и такива незначителни сили като мен никога няма да вземат връх над нея. Тази верига може да бъде разкъсана само от нещо, което ще промени протоплазмата на зародиша, да речем ядрената радиация. И ще разпродават евреите, може би ще снабдяват бъдещите поколения с по два носа на човек или по нито един, кой знае, ха, ха. Ще разпродадат човешката раса.

Иззад далечната врата долитаха ударите от упражненията на Тренч със скалпела. Рейчъл седеше със здраво стиснати кръстосани крака.

— Но какво става с душите им? — попита тя. — Вие променяте и тях също. Какви еврейски майки ще бъдат те, щом като са такива жени, които могат да накарат едно момиче, противно на желанието му, да подложи своя нос на пластична операция? Върху колко поколения досега сте упражнявали по този начин своите умения, с колко момичета сте играли на добричкия чичо семеен доктор?

— Вие сте доста злобно, а същевременно и много красиво момиче — въздъхна Шьонмейкър. — Защо ми крещите? Аз съм само един пластичен хирург. Не съм психотерапевт. Ала вероятно ще дойде време, когато ще има специални пластични хирурзи, те ще правят мозъчни операции и ще могат да създават от някое момче Айнщайн или да превръщат някое момиче в Елинор Рузвелт. Или дори ще направят хората по-добри. А дотогава как мога да знам какво става вътре в хората. Душата няма нищо общо с веригата.

— Вие създавате друга верига. — Рейчъл полагаше огромни усилия да не закрещи. — Вътрешната промяна създава друга верига, която няма нищо общо със зародишната протоплазма. Вие също можете да създавате външни характерни черти. Можете да предавате и начин на мислене, отношение…

— Вътрешни, външни — усмихна се той. — Непоследователна сте. Неубедителна.

— Бих искала да съм такава — отвърна тя, ставайки. — Често съм имала лоши сънища за хора като вас.

— Накарайте психотерапевта си да ви ги разтълкува — посъветва я Шьонмейкър.

— Вярвам, че не сте престанал да сънувате. — Тя стоеше до вратата, полуобърната към него.

— Банковата ми сметка е достатъчно голяма, тъй че не се обезверявам — увери я Шьонмейкър.

— А един пластичен хирург бил толкова разочарован от живота, че се обесил — подметна Рейчъл, за която бе въпрос на чест да има последната дума на излизане.

Оставяйки зад себе си безволевите бради, кривите носове и лицевите белези на това, за което изпитваше опасението, че е някакво подобие на сближение или причастие, тя изтрополи край отразения в огледалото часовник и излезе навън, на същия вятър, дето брулеше борчето.

Сега, след като бе достатъчно далеч от алеята, Рейчъл вървеше по увехналата, замръзнала трева на Ривърсайд Парк, под оголени дървета и дори още по-солидни скелети на жилищни блокове по Драйв, и мислеше за Естър Харвиц, нейна отдавнашна съквартирантка, която бе спасявала от повече финансови кризи, отколкото и двете можеха да си спомнят. На пътя й бе захвърлена стара, ръждясала бирена кутия; Рейчъл я изрита ожесточено. „Какво е това? — недоумяваше тя. — Така ли е устроен Нуева Йорк, използвачи и прекарани? Шьонмейкър използва моята съквартирантка, тя използва мен. Наистина ли съществува тази дълга гирлянда от измамници и жертви, преебаващи и преебани? И ако съществува, кого преебавам аз?“ Първото име, което й дойде на ум бе на Слаб (от триумвирата Раул-Слаб-Мелвин). Откакто бе пристигнала в този град, тя се бе колебала между Слаб и едно определено отсъствие на снизходителност към всички мъже.

— Както се поставиш, такова ще бъде и нейното отношение към теб — бе отбелязал Слаб.

Това беше в неговото ателие, припомни си тя, още по времето на една от онези идилии между Слаб и Рейчъл, които обикновено предхождаха забежките на Слаб с Естър. Електроснабдителната компания „Консолидейтид Едисън“ току-що бе изключила електричеството и двамата можеха да се гледат само на пламъка от една газова дюза на кухненската печка, който бе разцъфнал в синьо-черно минаре, и превръщаше лицата им в маски, а очите им в безизразни светлинни плоскости.

— Слаб, душицо, няма нищо страшно. Момичето само е закъсало и щом мога да си го позволя, защо не.

— Не! — отсече Слаб и високо на скулата му затанцува тик, или може би светлината от газовата дюза създаваше такова впечатление. — Не! Мислиш, че не разбирам ли? Нужна си й заради парите, които тя непрекъснато крънка от теб, а Естър ти е нужна, за да изпитваш някакво майчинско чувство. Всеки цент, който тя взема от твоето портмоне, добавя още една жица към кабела, дето ви свързва като пъпна връв, и прави по-трудно прерязването й, прави оцеляването на Естър много по-опасно, ако някога изобщо бъде прерязана тази пъпна връв. Колко долара ти е върнала досега?

— Тя ще ги върне — прошепна Рейчъл.

— Разбира се. А сега още 800 долара. За да промени това. — Слаб посочи един малък портрет, опрян на стената до кошчето за отпадъци. Протегна се и го взе, наклони го към синия пламък, за да могат и двамата да го разгледат. „Момиче на купон“. Портретът вероятно бе предназначен да бъде гледан само на въглеводородна светлина. Това бе Естър, облегната на някаква стена, вторачена в човек, който се приближаваше към нея. А изразът на очите й: полужертва, полувластница. — Виж носа й. Защо й е да му променя формата? Със своя нос тя е човешко същество.

— Такова е само творческото виждане на художника — увери го Рейчъл. — Възраженията ти са приемливи единствено от художествена или от социална гледна точка. Какво друго можеш да кажеш?

— Рейчъл, нейната заплата е петдесет долара седмично — изкрещя Слаб. — Двайсет и пет долара отиват за психотерапевта, дванайсет за наема. Остават й тринайсет долара. За кое по-напред, за подмяна на високите токчета, дето ги чупи непрекъснато в решетките на метрото, за червило, обици, дрехи. За храна, от време на време. И сега 800 долара за операция на носа. А после какво още? Мерцедес Бенц 300 SL, оригинал на Пикасо, аборт, какво?

— Естър е точно в график, ако това те интересува — хладно отбеляза Рейчъл.

— Скъпа, — в гласа му внезапно прозвучаха изпълнени с копнеж, съвсем юношески нотки, — ти си добра жена, представителка на една изчезваща раса. Зная, че е редно човек да помага на закъсалите. Но всяко нещо има граници.

Спорът бе продължил, на пресекулки, спокойно, без взаимни сръдни и в три след полунощ бе настъпила крайната фаза — леглото, — за да неутрализират с ласки главобола, който и двамата бяха получили. Нищо не се оправи, изобщо нищо не се оправяше. Това бе още през септември. Сега вече го нямаше марленият клюн, носът стърчеше в горда извивка, създаваща у страничния наблюдател усещането, че сочи нагоре към големия небесен Уестчестър^[5], където рано или късно свършваха всички богоизбрани.

Тя излезе от парка, тръгна по 112^-та улица и се отдалечи от Хъдзън. Преебаващи и преебани. Вероятно това бе основата, върху която бе изграден целият остров, от дъното на най-дълбоката канализационна шахта, нагоре през улиците, чак до върха на телевизионната антена на Емпайър Стейт Билдинг^[6].

Рейчъл прекрачи във фоайето, отправи усмивка към стария портиер; продължи да се усмихва в асансьора и седем етажа нагоре, до апартамент 7 Г, у дома, хо, хо. Първото нещо, което видя през отворената врата, бе думата КУПОН, надраскана върху стената на кухнята и придружена от нарисуваните с молив карикатури на членовете на Цялата Шантава Пасмина. Хвърли чантичката си на кухненската маса, затвори вратата. Карикатурите бяха творение на Паола Мистрал, третата съквартирантка. Която също бе оставила бележка на масата. „Уинсъм, Каризма, Фу и аз. Музикален клуб Нота V^[7], Маклинтик Сфиър. Паола Мистрал.“ Нищо друго, освен собствени имена. Това момиче живееше със собствени имена. Личности, места. Никакви предмети, вещи. Някой да й е разказвал за предметите или вещите? А Рейчъл като че ли не се интересуваше от нищо друго, освен от вещите. Сега най-важен бе носът на Естър.

Под душа тя запя сантиментална любовна песен с необикновено страстен майчински глас, който облицованото с керамични плочки помещение многократно усилваше. Рейчъл знаеше, че този глас озадачава хората, защото идваше от едно толкова дребно момиче:

Мъжът за друго май не го бива

Освен да хойка на провала

Ако ще и в бардак да живее

Пак ще митка неуморно

Та дано чукне нещо чуждо

И тъй всякак ще дивее

Само за да те в леглото бутне

Аз обаче съм момиче свестно

Минала съм през какво ли не

И не се хващам тъй лесно.

Та ще ти бъде много трудно

Да намериш друга като мен

Защото…

Скоро светлината в стаята на Паола започна да се процежда от прозореца навън, нагоре по вентилационната шахта и в небето, придружена от подрънкване на бутилки, шуртене на кранове, шум от пусната вода в тоалетната. И след това от почти недоловимите звуци, издавани от дългата коса, която Рейчъл вчесваше.

Когато тя излизаше, гасейки пътьом всички лампи, стрелките на поставения до леглото на Паола Мистрал часовник със светещ циферблат доближаваха шест часа. Никакво цъкане: часовникът беше електрически. Минутната стрелка се движеше невидимо. Но скоро тя мина дванайсет и започна да се спуска в долната половина на циферблата; сякаш бе проникнала под повърхността на огледало и сега трябваше да повтори в огледалното време това, което бе правила в половината на реалното време.