Ю Несбьо
Немезида (35)

Тридесет и пета глава
SOS

Вигдис Албю се събуди, защото Грегор започна да лае отвън. Дъждът барабанеше по покрива. Погледна часовника: 7:30. Значи е задрямала. Чашата пред нея беше празна, както и къщата. Навсякъде цареше пустота. Не така беше планирала живота си.

Отиде до вратата на терасата да провери Грегор. Той стоеше с лице към портата с наострени уши и вирната опашка. Какво да прави? Да го подари на някого? Да го приспи? Дори децата не хранеха особено топли чувства към хиперактивното невротично животно. Да, планът. Погледна полупразната бутилка джин на масата. Време е да извади нова.

Лаят на Грегор разцепи въздуха. Бау-бау! Арне твърдеше, че този изнервящ звук му действал успокоително. Инстинктивно усещал, че някой винаги е нащрек. Твърдеше, че кучетата подушвали враговете, защото хората с лоши намерения отделяли различна миризма от приятелите. Тя реши утре да се обади на ветеринаря. Писна й да храни куче, което започваше да лае при всяко нейно влизане в стаята.

Открехна вратата към терасата и се заослушва. Освен кучешкия лай и дъжда се чуваше и хрущене на чакъл. Успя да си удари един гребен и да изтрие петънце от туша за мигли под лявото око, преди звънецът да изсвири трите тона от „Месия“ на Хендел — подарък от свекъра и свекървата за новата им къща. Нещо й подсказваше кой е. Позна. Или почти.

— Полицай? — възкликна тя искрено учудена. — Каква приятна изненада.

Мъжът на стълбите беше мокър до кости. От веждите му висяха капки вода. Той облегна ръка върху рамката на вратата и я погледна, без да й отговаря. Вигдис Албю отвори широко вратата и присви очи:

— Ще влезете ли?

Тръгна пред него, чувайки зад гърба си жвакането на обувките му. Той седна на креслото, без да съблече палтото си. Вигдис видя как платът потъмня, попивайки водата.

— Искате ли джин, полицай?

— Имате ли „Джим Бийм“?

— Не.

— Тогава ми сипете джин.

Донесе кристалните чаши — сватбен подарък от родителите на Арне — и наля питието.

— Моите съболезнования — полицаят я погледна със зачервени светнали очи, които й подсказваха, че това не е първата му чашка алкохол за днес.

— Благодаря — кимна тя. — Наздраве.

Когато остави чашата, видя как той вече преполовяваше своята; после я разклати и внезапно изрече:

— Аз му отнех живота.

Вигдис инстинктивно посегна към перлената огърлица на врата си, подарък след първата брачна нощ.

— Не исках всичко да свърши така — продължи той, — но постъпих глупаво и необмислено. Заведох убийците при него.

Вигдис побърза да доближи чашата до устните си, та събеседникът й да не забележи как едва не избухна в смях.

— Вече знаете — заключи той.

— Да, знам, Хари — прошепна тя. Стори й се, че зърна наченки на учудване в погледа му.

— Говорили сте с Том Валер. — Прозвуча по-скоро като констатация, отколкото като въпрос.

— Имате предвид онзи разследващ полицай, който се мисли за богопомазан. Е, да. Разговаряхме. Аз, разбира се, казах каквото знам. Не биваше ли, Хари?

Той вдигна рамене.

— Да не съм ви поставила в неудобно положение, Хари? — Тя подгъна крака на дивана и го погледна с угрижен вид иззад чашата.

Той не отговори.

— Още едно питие?

Той кимна.

— Все пак имам и добра новина за вас. — Той проследи внимателно как му налива. — Тази вечер получих мейл от човек, който признава, че е убил Ана Бетсен. През цялото време въпросното лице ме е заблуждавало да подозирам Арне.

— Ама че хубаво — вметна тя. — Ау, май налях повечко — по масичката имаше разлят джин.

— Не звучиш много изненадана.

— Вече нищо не ме изненадва. Честно казано, не допусках Арне да има нерви да убие човек.

Хари се почеса по тила.

— И все пак. Сега разполагам с доказателства за убийството на Ана Бетсен. Преди да изляза от къщи тази вечер, препратих признанието на убиеца на моя колежка, заедно с всички други мейли, които получих. Това означава, че слагам картите на масата, що се отнася до моята роля. Ана ми беше бивша приятелка. Моят проблем е, че бях при нея в нощта на кончината й. Трябваше още в началото да осведомя колегите си, но постъпих глупаво и необмислено. Надявах се да разнищя случая сам и същевременно да се погрижа да не намесят името ми. Постъпих…

— Глупаво и необмислено. Вече го казахте — тя го погледна замислено, докато галеше с ръка декоративната възглавничка на дивана. — Това, естествено, обяснява някои неща, но въпреки всичко не разбирам защо да е престъпно деяние да прекараш времето си с жената, с която искаш да… прекараш времето си. Май трябва да ми обясните, Хари.

. — Ами — гаврътна той искрящото питие, — на следващия ден се събудих и не помнех нищо.

— Ясно — изправи се тя, приближи се до него и се надвеси над лицето му. — Знаете ли кой е?

Той отпусна глава на облегалката и вдигна очи към нея.

— Кой казва, че е мъж?

Леко завалваше думите.

Тя протегна грациозната си ръка. Хари я погледна въпросително.

— Палтото — поясни тя. — Отивате право в банята и си вземате гореща вана. През това време ще сваря кафе и ще извадя сухи дрехи.

Той едва ли щеше да се възпротиви. В много отношения беше разумен мъж.

— Ами…

— Хайде, на работа.

От топлата прегръдка по гърба на Хари пробягнаха сладостни тръпки. Нежното докосване продължи по бедрата му към хълбоците и цялото му тяло настръхна. Той изпъшка. После се потопи изцяло във врялата вода и облегна глава назад.

Чуваше как навън дъждът вали и се опита да долови къде е Вигдис Албю. Беше пуснала плоча. „Полийс“. Големите хитове, разбира се. Затвори очи.

„Sending out an SOS, sending out an SOS“^[1], пееше Стинг. А Хари разчиташе на този пич. Апропо, надяваше се Беате да е прочела мейла и да е препратила съобщението. И краят на гонката да е настъпил. От алкохола клепачите му натежаха. Затвореше ли очи, виждаше два крака с ръчно изработени италиански обувки, подаващи се от димящата вода. Завъртя глава, за да открие къде е оставил чашата върху ръба на ваната. В „Скрьодер“ бе изпил само две халби, когато Беате се обади, а те далеч не му осигуриха потребната упойка. Но къде се дяна проклетата чаша? Дали Том Валер не се опитва да го открие въпреки всичко? Хари знаеше с какво нетърпение онзи напъва да го арестува. За Хари обаче престоят в предварителен затвор не стоеше на дневен ред, преди да събере всички детайли по случая. От тук нататък можеше да разчита единствено и само на себе си. Ще се справи. Но първо да си вземе кратък тайм аут. Още едно питие. Ще пренощува на дивана. Ще си прочисти главата. И ще оправи нещата. Утре.

Ръката му бутна чашата и тежкият кристал падна върху плочките на пода. Чу се слаб шум от счупване.

Хари изруга и се изправи. Едва не падна, но в последния момент се подпря на стената. Уви се с дебел, грапав пешкир и отиде в хола. Бутилката с джин все още стоеше на масичката. Взе си чаша от барчето и я напълни до ръба. Чу шум от пусната кафеварка. И гласа на Вигдис от коридора на първия етаж. Върна се в банята и предпазливо остави чашата до дрехите, които тя му бе приготвила — пълен комплект от колекцията на Бьорн Борг в светлосиньо и черно. Избърса огледалото с пешкира и се вгледа в лицето си на полузапотеното стъкло.

— Какъв си идиот — прошепна той.

Сведе очи към пода. По фугата между плочките течеше червена струйка и се вливаше в решетката на канала. Проследи я до десния си крак, където кръвта шуртеше между пръстите му. Стоеше насред парчетата от счупената чаша, без дори да забележи. Не виждаше нищо. Пак се погледна в огледалото и се засмя на глас.

 

 

Вигдис затвори. Наложи се да импровизира. Мразеше нещата да не следват плана, това я караше да чувства физическа отпадналост. Още от малка осъзна, че нищо не се случва от само себе си. Всичко изисква планиране. Спомни си как, деветгодишна, застана пред новия си клас, след като се преместиха в Шлемдал от провинцията. Представи се на съучениците си, а те я гледаха като истукани, втренчени в дрехите й и в странната найлонова раница, предизвикала подигравките на неколцина момичета. До края на последния час вече бе съставила списък кое от момичетата ще й стане най-добрата приятелка, кое ще игнорира изцяло, кое момче ще се влюби в нея и кой учител ще я направи своя фаворитка. Прибра се и закачи списъка над леглото си. Свали го чак на Коледа — до всяко име имаше отметка.

Но сега нещата стояха по друг начин. Сега съдбата й се намираше в ръцете на чужди хора.

Погледна часовника: 08:20. Том Валер обеща да дойдат за дванадесет минути, а преди да наближат Шлемдал, да спре сирените, та тя да не се притеснява за съседите. Изобщо не беше споменала, че се тревожи заради тях.

Обзета от нетърпение, чакаше в преддверието. Дано Хуле да е заспал във ваната. Пак погледна часовника. Заслуша се в музиката. За щастие стресиращите песни на „Полийс“ бяха свършили и сега Стинг изпълняваше парчетата от соло албумите си със своя прекрасен, успокояващ глас. Пееше за дъжда, който щял да продължи да пада като сълзи от звезда. Беше толкова хубаво, че й идваше да се разплаче.

После чу сподавения лай на Грегор. Най-после.

Тя отвори вратата и излезе на стълбите, както се бяха разбрали. Видя някаква фигура да се спуска към терасата през градината, а друга заобиколи къщата и се насочи към задния двор. Двама маскирани мъже в черни униформи и малки къси пушки се спряха пред нея.

— Още ли е в банята? — прошепна единият изпод черната маска. — Вляво от стълбището, нали?

— Да, Том — отвърна тя. — И благодаря, задето дойдохте толкова…

Но те вече влизаха в къщата.

Тя затвори очи и се заслуша в трополенето по стълбите, в отчаяния лай на Грегор от терасата, в нежния глас на Стинг в How fragile we are^[2], в шума от блъсването на вратата към банята.

Тя се обърна и влезе. Заизкачва се по стълбището, към крясъците. Имаше нужда от питие. Погледна килима. Следи от кръв. Проследи ги с поглед. Минаваха напряко през хола и стигаха до отворената врата на терасата. Не чуваше какво й крещи облеченият в черно идиот. Планът беше всичко, което изникна в съзнанието й. Не такъв беше планът.