Ю Несбьо
Немезида (29)

Двадесет и девета глава
Стая 316

Прозорецът се отвори с трясък.

— Трун не си е вкъщи — изграчи гласът с френското „р“.

След последната им среща изрусената коса очевидно пак беше контактувала с химикали и кожата на главата прозираше през измъчената грива.

— На юг ли сте били?

Хари вдигна почернялото си лице и присви очи срещу нея.

— Може да се каже. Знаете ли къде е той?

— Събира си нещата в колата — отвърна тя и посочи към другата страна на къщите. — Струва ми се, че се готви за пътешествие, бедничкият.

— М-м.

Беате понечи да тръгне, но Хари не помръдна.

— Отдавна ли живеете тук? — поинтересува се той.

— О, да. От тридесет и две години.

— Значи сигурно си спомняте Лев и Трун като деца?

— Разбира се. Оставиха следи в сърцата на всички съседи — усмихна се тя и се облегна на перваза. — Особено Лев. Ловък сваляч. Отрано усетихме колко опасен ще стане за дамите.

— Да, именно опасен. Вероятно сте чували и историята със стареца, паднал от мостчето?

Лицето й помръкна и тя прошепна с трагична нотка в гласа:

— Да. Ужасяваща случка. Разбрах, че бедният старец така и не успял да проходи като хората. Коленете му се вдървили. Представяте ли си? Едно дете да измисли нещо толкова жестоко.

— М-м. Определено е бил голяма лудетина.

— Лудетина ли? — Тя заслони очите си с ръка. — Не бих го нарекла така. Учтиво, добре възпитано момче. Такъв беше. Точно това беше толкова шокиращо.

— И всички съседи са знаели, че той е извършителят?

— Да. Лично аз го видях от този прозорец: червено яке на велосипед, което тръгва нанякъде. Как не се досетих, че нещо не е наред, когато се върна. Беше блед като платно — тя потръпна заради студения полъх. После посочи към пътя.

Трун се приближаваше към тях с отпуснати ръце. Забави крачка и накрая изобщо спря да върви.

— Лев е сторил нещо, нали? — попита той, най-сетне застанал пред тях.

— Да — потвърди Хари.

— Мъртъв ли е?

С периферното си зрение Хари забеляза зяпналото лице на прозореца.

— Да. Мъртъв е.

— Ясно — кимна Трун. Наведе се напред и зарови лице в ръце.

 

 

Бярне Мьолер стоеше до прозореца и гледаше навън с угрижена физиономия. Хари бутна леко открехнатата врата и почука предпазливо.

Мьолер се обърна и лицето му грейна.

— Ей, здрасти.

— Ето го докладът, шефе — хвърли зелен плик върху бюрото му Хари.

Мьолер се отпусна на стола, успя с малко усилие да събере твърде дългите си крака под писалището и си сложи очилата.

— Чудесно — измърмори той, като отвори плика с надпис „СПИСЪК С ДОКУМЕНТИ“. Вътре имаше един-единствен лист формат А-4.

— Сметнах, че едва ли ще искаш да узнаеш всички подробности — обясни Хари.

— Щом така си преценил, значи си прав — отвърна Мьолер и прегледа добре разграничените редове.

Хари погледна през прозореца над рамото на началника си. Навън нямаше нищо интересно: само дебела влажна мъгла се стелеше над града като употребена пелена. Мьолер остави листа настрана.

— Значи просто отидохте там, някой ви посочи къде живее този тип и в дома му открихте Екзекутора, увиснал на въже?

— В общи линии, да.

Мьолер вдигна рамене.

— Мен ме устройва напълно, стига да разполагаме с неопровержими доказателства, че това наистина е нашият човек.

— Тази сутрин Вебер сравни отпечатъците.

— И?

Хари се настани на стола.

— Съвпадат с онези по бутилката от кока-кола, която крадецът е държал непосредствено преди обира.

— Можем ли да бъдем сигурни, че бутилката е същата…

— Отпусни се, шефе, имаме видеозапис на мъжа с нея. И току-що прочете в доклада, че разполагаме със собственоръчно написано предсмъртно писмо, в което Лев Грете прави самопризнания, нали? Сутринта ходихме до „Дисенгрена“ и съобщихме на Трун Грете за смъртта на брат му. Свали няколко стари тетрадки на Лев от тавана и Беате ги занесе на графолога от КРИПОС. Потвърди, че предсмъртното писмо несъмнено е излязло изпод ръката на същото лице.

— Приемам. Само държа да съм напълно сигурен, преди да оповестим случая, Хари. Ще цъфне на всички първи страници.

— Научи се да се радваш повече, шефе — Хари се изправи. — Току-що разрешихме най-сериозния ни случай в рамките на съвсем прилично време. Тук трябва да гъмжи от серпентини и балони.

— Сигурно имаш право — въздъхна Мьолер и се поколеба, но все пак зададе следващия си въпрос:

— Тогава защо не ми изглеждаш доволен?

— Не мога да се зарадвам, преди да приключи и другия случай — Хари пое към вратата. — Днес с Халвуршен ще разчистим бюрата и утре се залавяме с убийството на Елен.

Спря се на вратата, защото чу как Мьолер се изкашля.

— Кажи, шефе?

— Само не разбрах как откри, че Екзекутора е Лев Грете.

— Според официалната версия Беате го разпозна на видеозаписа. Искаш ли да чуеш неофициалната?

Мьолер разтриваше вцепененото си коляно. Угрижената физиономия се бе завърнала на лицето му.

— По-скоро не.

 

 

— Е, това е — заключи Хари, застанал пред вратата на House of Pain.

— Мдаа — завъртя се Беате на стола и хвърли бърз поглед към кадрите на екрана.

— Ами, благодаря ти за съвместната работа.

— Удоволствието беше мое.

Хари стоеше прав и човъркаше връзката ключове в ръцете си.

— И въпреки всичко Иваршон не бива да се сърди толкова дълго — изкоментира той. — Нали си взе своята част от славата — негова беше идеята да ни свърже в екип.

Беате се усмихна леко.

— Докато нещата не се промениха.

— И не забравяй какво ти казах за оня.

— Какво? — в очите й блеснаха мълнии.

Хари вдигна рамене.

— Той е свиня. Съвестта не ми позволява да го премълча пред теб.

— Приятно ми беше да работим заедно, Хари.

На излизане Хари пусна вратата зад себе си.

 

 

Хари отключи входната си врата, влезе в апартамента, остави на пода сака и плика с „Плейстейшън“ и си легна. След три часа безпаметен сън го събуди телефонен звън. Завъртя се и погледна будилника: 7:03. Провеси крака от леглото, дотътри се до коридора, вдигна слушалката и изстреля едно „Здрасти, Йойстайн“, преди събеседникът му да успее да се представи.

— Здрасти, на летището в Кайро съм — поздрави го на свой ред Йойстайн. — Нали се разбрахме да се чуем точно сега?

— Самата точност си — похвали го Хари. — И си фиркан.

— А, не — възбудено изфъфли Йойстайн. — Изпил съм само две „Стели“. Или бяха три. Важно е човек да внимава да не се дехидратира в тази пустиня. Напълно адекватен и трезвен съм си, Хари.

— Браво на теб. Дано да имаш още добри новини.

— Както казва лекарят, имам една добра и една лоша вест. Първо ще ти съобщя добрата…

— Съгласен.

Последва дълго мълчание. Хари чуваше само пращене, предизвикано от дълбоко дишане.

— Йойстайн?

— Да?

— Като нетърпеливо дете съм.

— А?

— Добрата новина…

— А, да. Ами… открих номера на абоната, Хари. Но проблемо, както казват тук. Мобилният телефон е норвежки.

— Мобилен телефон ли? Как така?

— Можеш да изпращаш мейли безжично от цял свят, само свързваш компютъра си към мобилен телефон, който звъни на сървъра. Не е нещо ново, Хари.

— Добре де, ама този абонат има ли си име?

— Ъъъ… естествено. Но момчетата в Ал-Тор не разполагат с него; просто таксуват норвежкия мобилен оператор, в случая „Теленур“, а той на свой ред изпраща сметката на крайния потребител. Затова се обадих на телефонни услуги в Норвегия. И се сдобих с името му.

— И? — Хари вече бе напълно буден.

— Сега стигаме до недотам добрата вест.

— Да?

— Проверявал ли си сметката за последните седмици, Хари?

Отне му няколко секунди да асимилира казаното.

— От моя мобилен телефон ли? Нима този гадняр използва моя мобилен телефон?

— Доколкото знам, вече не е при теб.

— Така е, забравих го в дома на… Ана. Мамка му!

— Не се ли замисли за варианта да прекратиш абонамента си, щом като си го изгубил?

— Да се замисля ли? — изстена Хари. — Не мога да мисля трезво, откакто започна тази гадост, Йойстайн! Извини ме, че избухвам така. То си е ясно като бял ден. Затова не намерих телефона у Ана. Затова този мръсник е толкова нафукан.

— Съжалявам, ако съм ти развалил деня.

— Почакай — спря го Хари с неочаквано развеселен тон. — Успеем ли да докажем, че телефонът ми е у него, ще докажем, че е бил при Ана, след като съм си тръгнал!

— Ура! — изрева гласът в слушалката. После продължи, по-предпазливо: — Ако това значи, че си доволен, де. Ало? Хари?

— Тук съм. Мисля.

— Хубаво. Продължавай в същия дух, аз имам среща с една „Стела“. С няколко, де. И ако ще хващам самолета за Осло…

— Дочуване, Йойстайн.

Хари остана за миг със слушалката в ръка и се поколеба дали да не я запрати в огледалото пред себе си. Надяваше се, като се събуди на следващия ден, разговорът му с Йойстайн да е бил сън. Имаше нещо такова. Сънува шест-седем негови варианта.

 

 

Раскол седеше с наведена глава, подпряна на ръцете му, а Хари му говореше. Нито помръдна, нито го прекъсна. Хари обясни как са открили Лев Грете и как личният мобилен телефон на Хари е причината все още да не разполагат с доказателства срещу убиеца на Ана. След всичките тези приказки млъкна, тогава Раскол скръсти ръце и бавно повдигна глава:

— Значи ти си разрешил твоя случай. Моят обаче остава неразкрит.

— Не гледам на случаите като на мой и твой, Раскол. Моята отговорност…

— Но аз ги считам за отделни, Спиуни — прекъсна го Раскол. — Аз се занимавам с военна организация.

— М-м. И какво по-точно искаш да кажеш?

Раскол затвори очи.

— Разказах ли ти за случката, когато император на У поканил Сун Дзъ да посвети придворните конкубини в изкуството на войната, Спиуни?

— Май не си.

Раскол се усмихна.

— Сун Дзъ бил интелектуалец и за начало обяснил подробно и методично на жените командите за марш. Но щом барабаните заудряли, те не тръгнали да маршируват, а само се кискали. „Ако командата не бъде разбрана, виновен е генералът“, отсякъл Сун Дзъ и обяснил всичко наново. При следващата му команда се повторило същото. „Ако дадената команда не се изпълнява, виновен е офицерът“, казал той и заповядал на двама от войниците си да изведат двете водачки на конкубините пред строя. Обезглавили ги пред очите на ужасените жени. Щом императорът научил за екзекуцията на любимките си, се разболял и останал на легло няколко дена. След като се съвзел, поверил на Сун Дзъ командването на въоръжените си сили.

Раскол пак отвори очи.

— Каква е поуката от тази история, Спиуни?

Хари не отговори.

— Ами, учи ни, че логиката във военна организация трябва да е цялостна и абсолютно последователна. Огънеш ли се пред последиците, ще разполагаш с кискащи се придворни конкубини. Когато дойде и ме помоли за още четиридесет хиляди крони, ти ги дадох, защото повярвах на историята със снимката в обувката на Ана. Защото тя е циганка. Щом са на път, циганите оставят патрин^[1] на пътните знаци. Червена кърпа, увита около клон, кост с издълбан надпис; всяко нещо си има различно значение. Снимката е знак, че някой е мъртъв. Или ще умре. Нямаше как да го знаеш, затова се доверих на думите ти — Раскол отпусна ръце върху масата с дланите нагоре. — Но човекът, отнел живота на племенницата ми, е на свобода и като те гледам в момента, виждам кискаща се конкубина, Спиуни. Нужна е абсолютна последователност. Кажи ми името му, Спиуни.

Хари си пое дъх. Две думи. Четири срички. Ако сам разобличи Албю, каква присъда би получил той? Предумишлено убийство заради ревност, девет години, ще излезе след шест. А последиците за самия Хари? Разследването по необходимост ще разкрие как той, като полицай, е скрил истината, за да отклони подозренията от себе си. Сам се е закопал. Две думи. Четири срички. И всичките му проблеми ще намерят разрешение. А Албю ще поеме абсолютно всички последствия.

Хари отговори с една-единствена сричка.

Раскол кимна и го погледна тъжно.

— Боях се от такъв отговор. Не ми оставяш голям избор, Спиуни. Помниш ли какво ти казах, като ме попита защо съм ти повярвал?

Хари кимна.

— Всеки живее заради нещо, нали, Спиуни? Нещо, което може да му бъде отнето. Е, познато ли ти звучи 316?

Хари мълчеше.

— Нека те осведомя, че 316 е номер на стая в хотел „Интернационал“ в Москва. Дежурната на третия етаж се казва Олга. Скоро ще се пенсионира и си мечтае за дълга ваканция на Черно море. Две стълбища и асансьор водят до етажа. Плюс асансьора за персонала. В стаята има две отделни легла.

Хари едва успя да преглътне.

Раскол опря чело на сключените си ръце.

— Малкият спи до прозореца.

Хари се изправи, отиде до вратата и удари с всичка сила. Чу как ехото се разнесе по целия коридор. Продължи да удря, докато не чу дрънченето на ключове.