Ю Несбьо
Немезида (21)

Двадесет и първа глава
„Монополи“

Хари се събуди от будилника на радиото и от новините. Бомбардировките бяха зачестили. Звучеше като повторение.

Хари се опита да се сети за причина да стане тази сутрин. Гласът на радиоводещия съобщаваше, че средното тегло на норвежеца и на норвежката се е увеличило съответно с тринадесет и девет килограма от 1975 година. Хари затвори очи и се замисли за нещо, което Ауне му каза: ескейпизмът, тоест бягството от действителността, се ползва с незаслужено лоша слава. Сънят дойде. Същото сладостно, топло усещане, което изпитваше като малък, когато лежеше в леглото, а през отворената врата се чуваше как баща му снове из къщата и загася осветлението — стая по стая — и с всяка изгасена лампа пред вратата на стаята му ставаше малко по-тъмно.

— След насилствените грабежи в Осло през последните седмици банковите служители настояват за въоръжена охрана в най-уязвимите банки в центъра. Вчерашният обир на „Грьонланслайре“ се добавя към серията въоръжени грабежи, зад които полицията подозира, че стои така нареченият Екзекутор. Същият човек застреля…

Хари стъпи върху студения линолеум. Лицето в огледалото в банята наподобяваше портрет на късния Пикасо.

 

 

Беате говореше по телефона и поклати отрицателно глава, когато Хари застана на вратата. Той кимна и понечи да отмине, но тя му махна да влиза.

— Благодаря ви все пак за помощта — каза тя в слушалката и затвори.

— Преча ли? — попита Хари и остави чаша с кафе пред нея.

— Не, поклатих глава, за да ти дам знак, че няма резултат. Току-що разговарях с последния в списъка. От всички мъже, за които знаем, че са били в спортния център „Сатс“ във важния за нас момент, само един си спомни бегло за човек в работно облекло. Но дори и той се поколеба дали го е видял в съблекалнята.

— Аха — Хари седна и се огледа.

Офисът й беше изрядно подреден, както очакваше. Освен саксията на перваза с широко разпространено цвете, чието име не знаеше, стаята й беше толкова изчистена от безсмислена украса, колкото и неговата. На бюрото й зърна гърба на снимка. Досети се кой е на снимката.

— Само с мъже ли разговаря? — попита той.

— Според теорията ни е влязъл в мъжката съблекалня и там се е преоблякъл, нали?

— Да, а после е тръгнал из улиците като обикновен гражданин. Нещо ново за вчерашния обир в „Грьонланслайре“?

— Какво значи ново. Бих го определила по-скоро като повторение. Същите дрехи, същото оръжие. Карал заложници да говорят вместо него. Прибрал парите от банкомата за минута и петдесет секунди. Никакви следи. Накратко…

— Екзекутора — допълни Хари.

— Какво има вътре? — Беате вдигна чашата и погледна вътре.

— Капучино. Поздрави от Халвуршен.

— Кафе с мляко? — сбърчи нос тя.

— Нека позная. Баща ти е казал, че няма доверие на хора, които пият кафе със захар и мляко?

Хари веднага съжали за репликата си, виждайки учудената физиономия на Беате.

— Извинявай — измънка той. — Не исках… шегата беше неуместна.

— И какво ще правим сега? — побърза да попита Беате, докато опипваше дръжката на чашата. — Върнахме се на стартова позиция.

Хари се отпусна на стола и се втренчи във върховете на обувките си.

— Право към затвора.

— Какво?

— Отиваме право в затвора — поизправи се той. — Дори и да минеш по Старт, няма да получиш две хиляди крони.

— За какво говориш?

— За картите „опитай си късмета“ в играта „Монополи“. Само това ни остана. Да си опитаме късмета. В затвора. Имаш ли телефонния номер на затвор „Бутсен“?

 

 

— Това е изгубено време — протестираше Беате.

Гласът й се удряше в стените на Отходния канал, докато тя подтичваше, за да върви редом с Хари.

— Сигурно си права — кимна той. — Точно като деветдесет процента от всяко разследване.

— Изчела съм всички протоколи и стенограми от направените му разпити. Никога не казва нищо конкретно. Само бълва философски брътвежи, които не са по същество.

Хари натисна звънеца до сивата желязна врата в края на тунела.

— Чувала ли си пословицата „търси изгубеното на светло“? Идеята е да илюстрира човешката несъобразителност. За мен е въплъщение на здравия разум.

— Вдигнете служебните си карти към камерата — обади се гласът от високоговорителя.

— Защо съм ти аз, ако ще говориш с него насаме? — попита Беате и се мушна през вратата зад Хари.

— С Елен имахме подход при разпита на заподозрени. Винаги единият водеше разпита, а другият само присъстваше и слушаше. Ако нещо не вървеше, обявявахме почивка. Ако аз водя разпита, излизам, и Елен започва да бъбри за съвсем различни, ежедневни неща — от рода на как се опитва да спре цигарите, какви глупости дават по телевизията, как забелязала колко е висок наемът, след като скъсала с гаджето. Дрънка така известно време, аз се подавам и съобщавам, че е изникнало нещо и се налага аз да поема работата.

— Действа ли?

— Безотказно.

Качиха се по стълбите и влязоха в шлюза към затворническото хале. Надзирателят зад дебелото бронирано стъкло им кимна и натисна копчето. Чу се носов глас:

— Надзирателят идва след малко.

Появи се нисък мъж с напомпани мускули и полюшващата се походка на джудже. Въведе ги в помещението с килиите: триетажна галерия с редици от светлосини врати на килии обграждаше просторна продълговата зала. Между етажите бе опъната бодлива тел. Не се виждаше жива душа и само ехото от блъсната врата наруши тишината.

Хари бе идвал тук много пъти, но винаги го обземаше усещането за нещо абсурдно, като се замислеше, че зад тези врати има хора, затворени по решение на обществото против тяхната воля. Хари не разбираше защо тази мисъл му се струва толкова плашеща. Все пак имаше нещо нередно да видиш физическото проявление на общественото, институционализирано отмъщение за престъпленията. Везна и меч.

Чу се подрънкване на ключове и надзирателят отвори врата с черен надпис „СТАЯ ЗА ПОСЕЩЕНИЯ“.

— Заповядайте. Само почукайте, като пожелаете да излезете.

Влязоха и вратата се затвори зад тях с трясък. В последвалата тишина Хари долови тихото бучене на луминесцентна лампа, която ту светваше, ту изгасваше, а пластмасовите цветя на стената хвърляха леки сенки върху бледите акварели. На стол, разположен в средата на по-късата жълта стена, зад маса, седеше мъж с правилна стойка, отпуснал ръце отстрани на шахматна дъска, поставена върху масата. Опънатата му назад коса минаваше над ушите. Носеше лъскав сив костюм, напомнящ работен комбинезон. Очертаните вежди и сянката, падаща от едната страна на правия му нос, образуваха ясно буквата Т всеки път, когато лампата изгасваше. Но в съзнанието на Хари се бе запечатал най-вече погледът от погребението, противоречивата смесица от страдание и безизразност, което напомняше на Хари за някого.

Хари направи знак на Беате да седне до вратата. Самият той придърпа стол до масата и се настани срещу Раскол.

— Благодарим ти, че ни отделяш от времето си.

— Времето — поде Раскол с изненадващо мек и тънък глас — тук не е ценно.

Говореше с източноевропейски акцент с твърдо „р“ и ясна дикция.

— Разбирам. Казвам се Хари Хуле, а това е моята колежка…

— Беате Льон. Приличаш на баща си, Беате.

Хари чу как Беате се задъха и се обърна наполовина към нея. Лицето й не беше пламнало, а напротив, бледата й кожа побеля още повече, а устата й застина в изненада, все едно някой й зашлеви плесница.

Хари се изкашля със забит в масата поглед и едва сега забеляза как почти неприятната симетрия около оста, разделяща помещението и Раскол по ширина, е нарушена от дребен детайл: царя и царицата върху шахматната дъска.

— Къде съм те виждал преди, Хуле?

— Най-често се подвизавам в близост до мъртъвци — отвърна Хари.

— Аха. На погребението. Значи си една от хрътките на началник-отдела.

— Не.

— Не ти харесва да те наричат хрътка на шефа. Да не сте кръстосали шпаги?

— Не — Хари се замисли. — Просто не си допадаме. Май и ти не си пръв приятел с него, а?

Раскол се усмихна меко, а луминесцентната лампа премига.

— Дано не го е приел лично. А и костюмът май беше от най-евтините.

— Не костюмът е пострадал сериозно.

— Той искаше да му разкажа нещо. Така и направих.

— Обяснил си му, че доносниците се белязват завинаги ли?

— Никак не си глупав, старши инспекторе. Но това мастило ще избледнее с времето. Играеш ли шах?

Хари се опита да пропусне покрай ушите си точно назованата му длъжност от Раскол. Може би просто е отгатнал.

— Чудя се как си успял да покриеш предавателя после — сподели Хари. — Обърнали, разбрах, цялото отделение с главата надолу.

— И защо да съм скрил нещо? Белите или черните фигури?

— Говори се, че все още си мозъкът на повечето крупни обири в Норвегия; тук била базата ти, а твоят пай от плячката отива в чуждестранна банка. Затова ли си се погрижил да попаднеш в отделение А на „Бутсен“, защото тук срещаш престъпници с кратки присъди и като излязат скоро на свобода, реализират плановете, които кроиш в затвора? Как общуваш с тях, като излязат от тук? Имаш ли мобилни телефони? Компютри?

Раскол въздъхна.

— Началото ти беше обещаващо, старши инспекторе, но вече започваш да ме отегчаваш. Ще играем ли, или не?

— Играта е скучна — отвърна Хари. — Освен ако не заложим нещо.

— Няма проблем от моя страна. За какво ще играем?

— За това — Хари вдигна ключодържател с един-единствен ключ и месингова плочка.

— Какво е това? — попита Раскол.

— Никой не знае. Понякога се налага да повярваш, че залогът си струва.

— И защо да го правя?

Хари се наведе напред.

— Защото ми вярваш.

Раскол се засмя високо.

— Дай ми една причина да ти се доверя, Спиуни.

— Беате — каза Хари, без да сваля поглед от Раскол — Моля те да излезеш и да ни оставиш сами.

Чу как тя почука на вратата. Последва подрънкване на ключове зад гърба му. Вратата се отвори, а после се затвори с гладко щракване.

— Погледни — Хари сложи ключа върху масата.

Раскол попита, без да отмести очи от Хари:

— А — А?

Хари взе от дъската белия цар, ръчна изработка, много красив.

— Това са инициалите на мъж с деликатен проблем. Бил богат. Имал жена и деца. Къща и вила. Куче и любовница. Всичко изглеждало перфектно. — Хари завъртя дъската. — Но с времето богаташът се променил. Случките в живота му го навели на мисълта, че най-важно за него е семейството. Затова продал фирмата, отървал се от любовницата и обещал и на себе си, и на семейството си отсега нататък да живеят само един за друг. Възникнал обаче проблем: любовницата започнала да заплашва мъжа, че ще разкрие аферата им. Да, най-вероятно го изнудвала и за пари. Не толкова от алчност, а защото била бедна, а и понеже тъкмо завършвала свое произведение, което смятала за шедьовъра на живота си, и се нуждаела от пари, за да види то бял свят. Притискала го постоянно и една нощ той решил да я посети. Не просто някоя вечер, а специално избрана, защото му споделила, че чака гост: стара тръпка. Защо му казала ли? Или за да го накара да ревнува, или за да му покаже, че и други мъже я желаят. Не изпитал ревност. Напротив — въодушевил се. Удавала му се прекрасна възможност. — Хари погледна изпод вежди Раскол. Скръстил ръце, той наблюдаваше Хари. — Онзи чакал отвън и гледал към светлините от апартамента й. Малко преди полунощ гостът — случаен мъж без алиби — си тръгнал. По-късно все някой щял да се сети, че въпросният мъж е споменал за посещение у Ана през онази вечер. Или поне бдителната съседка Астри Монсен е чула как този мъж звъни на вратата. Но нашият човек не позвънил. Той си отключил. Промъкнал се по стълбите и влязъл в жилището й.

Хари взе черния цар и го сравни с белия. Ако човек не ги разгледа по-обстойно, би се заблудил, че са еднакви.

— Оръжието не е регистрирано. Може би е на Ана, може би е негово. Аз нямам представа какво точно се е случило в апартамента й. И вероятно никой няма да разбере, защото тя е мъртва. А полицията смята случая за приключен и разрешен: самоубийство.

— „Аз“? „Полицията“? — Раскол прокара ръка по козята си брада. — Защо не казваш „ние“ и „колегите ми“? Да не се опитваш да ми внушиш, че действаш самостоятелно, старши инспекторе?

— Какво искаш да кажеш?

— Знаеш отлично. Номерът да изпратиш колежката ти навън цели, естествено, да остана с впечатлението, че това е само между нас двамата. Но… — доближи длани една до друга, — това, от друга страна, не означава, че е невъзможно наистина да е така. Някой човек знае ли онова, което знаеш ти?

Хари поклати отрицателно глава.

— И каква е целта ти? Пари ли искаш?

— Не.

— На твое място не бих бързал толкова, старши инспекторе. Още не съм казал колко ценна за мен е тази информация. Може би говорим за крупни суми. Стига да докажеш думите си. А има начин виновника да бъде наказан по лична инициатива, така да се каже, без да е нужно да се намесват обществени лица.

— Не в това е въпросът — Хари се молеше потта да не лъсне на челото му. — Важно е колко ценна е твоята информация за мен.

— Какво предлагаш, Спиуни!

— Предлагам — Хари задържа двата царя в шепата си — реми. Ти ми казваш кой е Екзекутора. Аз събирам доказателства против убиеца на Ана.

Раскол се засмя тихо.

— Най-после изплю камъчето. Можеш да си ходиш, Спиуни.

— Помисли си, Раскол.

— Няма нужда. Доверявам се на хора, които искат пари, не на кръстоносци.

Измериха се с поглед от глава до пети. Луминесцентната лампа изпука. Хари кимна, остави фигурите върху масата, изправи се, приближи се до вратата и почука.

— Сигурно много си я обичал — каза той с гръб към Раскол. — Апартаментът на улица „Безгрижие“ се води на твое име, а и знам колко зле беше Ана с парите.

— Охо?

— Понеже жилището е твое, поръчах на домоуправителя да ти прати ключа. Днес ще пристигне с куриер. Предлагам ти да го сравниш с ключа, който ти дадох.

— Защо?

— За апартамента на Ана имаше три ключа. Единият беше у нея, другият — у електротехника. А този намерих в нощното шкафче във вилата на мъжа, за когото ти разказах. Той е третият, последният ключ. Било е възможно да е използван единствено той, ако Ана е убита.

Пред вратата се чуха стъпки.

— И за да придам допълнителна достоверност на думите си — добави Хари, — ще поясня: целта ми е да отърва собствената си кожа.