Ю Несбьо
Немезида (17)

Седемнадесета глава
Сълзите на Арабия

Халвуршен страшно се изненада да види Хари, отваряйки вратата на общия им кабинет.

— Вече си на пост? Нали знаеш колко е часът…

— Не успях да спя — прекъсна го Хари; седеше със скръстени ръце, загледан в екрана на компютъра. — Ама че са бавни тези машини.

Халвуршен надзърна над рамото му.

— Когато търсиш в интернет, решаваща е скоростта на доставката. Сега си на обикновен сървър 18014, но се радвай, понеже скоро ще се сдобием с модем. Търсиш из статии от „Дагенс Нерингслив“^[1]?

— Ъъъ… да.

— Арне Албю? Говори ли с Вигдис Албю?

— Да.

— Какво общо имат те всъщност с банковия обир?

Хари не вдигна очи. Не беше споменавал да става дума за банковия обир, но не каза и друго, така че беше естествено колегата му да направи това предположение. Хари не му отговори, понеже в същия момент лицето на Арне Албю изпълни екрана пред тях. Над стегнатия възел на вратовръзката царствено блестеше най-широката усмивка, която Хари бе виждал някога. Халвуршен премлясна шумно и прочете на висок глас:

— Тридесет милиона за семейната компания. Днес Арне Албю може да прибави тридесет милиона крони в сметката си, след като вчера всички акции на „Албю“ АД преминаха в ръцете на хотелската верига „Чойс“. Според Арне Албю желанието му да прекарва повече време със семейството си е най-основната причина да продаде печелившото предприятие. „Искам да гледам как децата ми растат“, отбеляза Албю в свой коментар. „Семейството е най-важната ми инвестиция.“

Хари натисна „принтирай“.

— Няма ли да поръчаш останалата част от статията?

— Не, само ще задържа снимката — отвърна Хари.

— Тридесет милиона в банката, а сега е почнал и да краде, а?

— Ще ти обясня по-късно — рече Хари и се изправи. — Междувременно се чудя дали можеш да ми разясниш как да разбера кой е подателят на електронно писмо.

— Адресът му е написан на самия мейл.

— И после го намирам в телефонния каталог, а?

— Не, но разбираш от кой сървър е изпратено писмото. Вижда се от адреса. А собствениците на сървъра са наясно какви адреси притежават абонатите им. Съвсем просто е. Да не си получил интересен мейл?

Хари поклати глава.

— Дай ми адреса и ще го открия за нула време — предложи Халвуршен.

— Ъъъ… чувал ли си за сървър с адрес болд точка ком?

— Не, но ще проверя. Какъв е целият адрес?

Хари се поколеба:

— Не помня — накрая отговори той.

Поръча служебна кола от гаража и бавно потегли през квартал Грьонлан. Резлив вятър подмяташе покрай тротоарите изсушените от вчерашното слънце листа. Хората вървяха с ръце в джобовете и глави, свити между раменете.

На „Пилестреде“ Хари изпревари трамвай и намери новините по националното радио. Не съобщиха нищо за случая „Стине“. Съществувала опасност сто хиляди деца да загинат по време на суровата афганска зима. Убит американски войник. Пуснаха интервю със семейството му. Искаха отмъщение. Близо до Бишлет движението бе отбито встрани.

— Да? — Една-единствена сричка по домофона беше достатъчна да се чуе, че Астри Монсен е пипнала лоша настинка.

— Хари Хуле съм. Здравейте. Бих искал да ви задам няколко въпроса. Имате ли време?

Тя подсмръкна два пъти.

— За какво?

— Предпочитам да не ги задавам от тук.

Тя пак подсмръкна два пъти.

— Не е ли удобно? — попита Хари.

Ключалката щракна и Хари бутна входната врата.

Качи се на стълбищната площадка и завари Астри Монсен в коридора с шал на раменете и кръстосани ръце.

— Видях ви на погребението — подхвана Хари.

— Струва ми се редно поне един от съседите да я почете — говореше сякаш по мегафон.

— Чудя се дали познавате този човек?

Тя пое колебливо измачканата снимка.

— Кой по-точно?

— Който и да е от тях — гласът на Хари отекна по стълбището.

Астри Монсен се загледа внимателно във фотографията. Отне дълго време.

— Е?

Тя поклати отрицателно глава.

— Сигурна ли сте?

Жената кимна.

— Аха. Знаете ли дали Ана си е имала приятел?

— Един ли?

Хари си пое дълбоко въздух.

— Искате да кажете, че са били няколко?

Тя повдигна рамене:

— Тук всичко се чува. Случвало се е оттук да се качват разни, така да се каже.

— Нещо сериозно?

— Не аз ще преценявам.

Хари изчака. Тя не издържа.

— До пощенската й кутия през лятото имаше залепена бележка с име. Разбира се, не знам дали е било сериозно…

— Така ли?

— Май написаното на листчето беше с нейния почерк. Пишеше само „Ериксен“ — малките й устни едва загатнаха наченки на усмивка. — Сигурно е забравил да й каже малкото си име. Така или иначе, бележката изчезна след седмица.

Хари се наведе над перилата. Стълбището беше стръмно.

— По-добре една седмица, отколкото само няколко дена, нали?

— За някои хора, може би — отвърна тя и сложи ръка върху бравата. — Трябва да ви оставя. Чух, че получих мейл.

— Едва ли ще избяга…

Тя започна да киха неудържимо.

— Налага се да отговоря — обясни тя с насълзени очи. — Писателят се свърза с мен. Обсъждаме превода.

— Тогава ще бъда кратък — обеща Хари. — Искам само да погледнете и това.

Подаде й лист хартия. Тя го взе, хвърли му бегъл поглед и погледна мнително Хари.

— Просто разгледайте добре снимката — подкани я той. — Не бързайте.

— Няма нужда — отсече тя и му върна листа.

 

 

Хари стигна от Управлението до „Шолберг“ 21-А за десет минути. През годините олющената къща е била последователно кожарска работилница, печатница, ковачница и сигурно куп други неща. Напомняше, че Осло някога е имал промишленост. Сега Отделът по експертно-криминална дейност обитаваше сградата. Въпреки модерното осветление и интериор в нея се усещаше индустриален оттенък. Хари откри Вебер в една от студените големи стаи.

— Мамка му — възкликна Хари. — Напълно ли си сигурен?

Вебер се усмихна уморено.

— Отпечатъкът по бутилката е толкова добър, че ако го имахме в архива, компютърът щеше да го намери. Естествено, не пречи да потърсим и на ръка, за да сме сигурни сто и десет процента, но ще отнеме седмици и няма да открием нищо. Давам ти гаранция.

— Съжалявам — изпухтя Хари. — Бях абсолютно убеден, че ни е в кърпа вързан. Сметнах за микроскопична вероятността такъв човек да не е бил залавян никога за някакво престъпление.

— Нямаме го в архива, значи трябва да търсим сред непознати за нас извършители. Но сега все пак имаме конкретни следи: този пръстов отпечатък и влакна от „Ширке“. Само го открийте, и ще имаме неоспорими доказателства. Хелгесен!

Младият мъж, който минаваше покрай тях, се спря.

— Получих тази шапка, извадили я от Акершелва в незапечатан плик — измърмори Вебер. — Това да не е кочина. Ясно?

Хелгесен прие забележката и кимна на Хари с изразителен поглед.

— Приеми го като мъж — посъветва го Вебер и пак се обърна към Хари. — Поне не изживя онова, което се случи днес на Иваршон.

— На Иваршон ли?

— Наистина ли не си разбрал какво стана днес в Отходния канал?

Хари поклати отрицателно глава, а Вебер се подсмихна и потри ръце.

— Значи ти предстои да чуеш доста интересна история, Хуле.

Разказът на Вебер напомняше на служебните му протоколи. Кратки, грубо насечени изречения, които скицираха самия развой на действието без живописни описания на чувства, интонация и изражение на лицето. Но Хари не изпитваше трудности при запълването на празнините. Пред себе си виждаше как Вебер и началникът на полицейския отдел Рюне Иваршон влизат в една от стаите за посещения на отделение „А“ в затвора и чуват как вратата зад тях се заключва. И двете стаи до рецепцията били предназначени за семейни посещения. Там затворниците можели да прекарат известно време на спокойствие с близките си в стая, където дори се били постарали да внесат малко уют — обикновена мебелировка, пластмасови цветя и няколко бледи акварела на стената.

Когато влезли, Раскол бил вътре. Носел дебела книга под мишница, а на ниската масичка пред него се мъдрела шахматна дъска с наредени вече фигури. Без да обели дума, ги погледнал с кафявите си печални очи. Бил облечен в бяла риза, подобна на туника, която му стигала почти до коленете. Иваршон не изглеждал в добра форма и рязко подканил високия слаб циганин да седне. Раскол се подчинил с лека усмивка.

Иваршон водел със себе си Вебер, а не някого от по-младите в разследващия екип, защото според него Вебер бил старо куче и можел да му помогне „да прозре намеренията на Раскол“, както се изразил. Вебер бутнал един стол към вратата и извадил бележник, а Иваршон се настанил срещу прочутия затворник.

— Моля, господин началник на полицейския отдел Иваршон — Раскол показал с длан, че чака полицаят да открие партията шах.

— Не сме дошли да играем, а да получим информация — отсякъл Иваршон и наредил върху масичката пет снимки от обира на булевард „Бугста“ една до друга. — Искаме да знаем кой го е извършил.

Раскол започнал да разглежда снимките една по една и шумно сумтял.

— Може ли да ми дадете химикалка? — попитал той, след като огледал всички снимки.

Вебер и Иваршон си разменили погледи.

— Вземи моята — Вебер му подал писалката си.

— Предпочитам обикновена химикалка — казал Раскол, без да сваля поглед от Иваршон.

Началникът вдигнал рамене, извадил химикалка от вътрешния си джоб и му я подал.

— Първо искам да ви разкажа нещо за принципа на действие на цветните ампули — казал Раскол, докато разглобявал бялата химикалка на Иваршон, която случайно била с логото на банка „Де ен Бе“. — Както знаете, банковите служители винаги се опитват да пуснат и цветна ампула в парите, в случай че ги оберат. В касетите с парите в банкомата ампулата вече е монтирана. Понякога такива цветни ампули са свързани с предавател и се активират, щом ги преместят или, например, като ги сложат в чанта. Други се активират, като пресекат портал, закрепен, например, над вратата на банката. Ампулата може да е снабдена с микропредавател, свързан с приемник. Той задейства ампулата така, че тя експлодира, ако се отдалечи на определено разстояние от приемника, да речем сто метра. Други се взривяват с програмирано закъснение, след като са били задействани. Самата ампула има различна форма, но задължително е малка, за да може да се скрие между банкнотите. Някои са ей толкова големи — Раскол задържал палеца и показалеца си на два сантиметра разстояние. — Експлозията е напълно безопасна за извършителя. Проблемът е цветът, мастилото.

Вдигнал пълнителя на химикалката.

— Дядо ми произвеждаше мастило. Научи ме, че в древни времена хората използвали gummi arabicum, когато искали да направят желязно галско мастило. Веществото идва от акациеви дървета и се нарича „сълзите на Арабия“, понеже се стича на жълтеникави капки с такъв размер.

Той свил палеца и показалеца си в кръг с големина на орех.

— Акациевият сок придава плътност и не позволява мастилото да се разтича, а поддържа железните соли в течно състояние. Необходим е и разтворител. Преди препоръчвали дъждовна вода или бяло вино. Или оцет. Дядо ми съветваше да смесваш мастилото с оцет, като пишеш на враг, и с вино, като пишеш на приятел.

Иваршон се прокашлял, но Раскол продължил невъзмутимо.

— Първоначално мастилото е безцветно. Чак досегът с хартията му придава цвят. Цветната ампула съдържа червено мастило на прах. При досега му с хартията на банкнотите протича химична реакция и после то не може да се изтрие. Парите завинаги са белязани като откраднати.

— Знам как действа цветната ампула — намесил се Иваршон. — Искам да знам друго…

— Търпение, уважаеми, търпение. Уникалното на технологията е, че тя е проста. Толкова елементарна, че мога сам да направя цветна ампула, да я поставя където и да е и да я задействам на определено разстояние от приемника. Цялото необходимо оборудване ще се събере в кутия за храна.

Вебер спрял да записва.

— Но смисълът на цветната ампула не е в технологията, началник полицейски отдел Иваршон. Смисълът е в начина, по който издава престъпника — по лицето на Раскол се разляла широка усмивка. — Мастилото се полепя и по дрехите, и по кожата на крадеца. А мастилото е толкова силно, че полепне ли ти по ръцете, не се измива. Пилат Понтийски и Юда, нали? Кръв по ръцете. Кървави пари. Мъките на съдията. Наказанието на шпионина.

Раскол изтървал пълнителя на пода зад масичката и като се навел да го вдигне, Иваршон дал знак на Вебер да му подаде бележника.

— Искам да напишеш името на човека от снимките — отсякъл Иваршон и сложил бележника на масичката. — Както казах, не сме тук да си играем игрички.

— Да, не затова сме тук — съгласил се Раскол и бавно сглобил химикалката. — Обещах да ви кажа името на мъжа, който е взел парите, нали?

— Такава беше уговорката — отвърнал Иваршон и се навел напред в напрегнато очакване, щом Раскол започнал да пише.

— Ние, ксораксаните, знаем какво значи уговорка — уверил го той. — Тук ще напиша не само името му, но и името на проститутката, която редовно посещава, а също и с кого се е свързал, за да разбие коляното на младежа, разбил неотдавна сърцето на дъщеря му. Биячът отказал предложението за работа.

— Ами… отлично — Иваршон бързо се извърнал към Вебер и развеселено се ухилил.

— Ето — Раскол подал бележника и химикалката на Иваршон, а той с нетърпение зачел написаното.

Веселата усмивка се изпарила.

— Ама… — заекнал той. — Хелге Клеметсен. Та той е шефът на банковия клон… — Сякаш получил някакво просветление: — Замесен ли е?

— Във висша степен — кимнал Раскол — Нали той е взел парите?

— И ги е сложил в сака на крадеца — тихо измърморил Вебер от мястото си до вратата.

Въпросителното изражение на Иваршон се преобразило в яростна гримаса.

— Що за глупости са това? Обеща да ми помогнеш.

Раскол заразглеждал дългия си заострен нокът на малкия си пръст. После кимнал сериозно, навел се напред над масичката и дал знак на Иваршон да се приближи.

— Имаш право — прошепнал той. — Ето я помощта ми. Научи се какъв е животът. Седни и разгледай рожбата си. Не е лесно да откриеш някои пропуснати неща, но е възможно.

Раскол потупал началника на полицейския отдел по рамото, седнал отново, скръстил ръце и кимнал към шахматната дъска:

— Ти си на ход, шефе.

 

 

Иваршон кипял от гняв, докато с Вебер вървели през Отходния канал: тристаметров подземен коридор, който свързва затвора „Бутсен“ с Главното полицейско управление.

— Доверих се на един от хората, които са измислили лъжата! — съскал Иваршон. — Повярвах на един циганин! — Ехото се мятало между стените. Вебер ускорил крачка, бързал да се махне от студения влажен тунел. През Отходния канал превеждат арестанти до и от Главното полицейско управление за разпити и се носят твърде неприятни слухове какво се случва там.

Иваршон се загърнал в сакото си и също ускорил крачка.

— Обещай ми едно, Вебер: никому да не кажеш и дума за това. Става ли? — Обърнал се към Вебер с повдигната вежда: — Е?

Вебер понечил да даде положителен отговор на началника си — вече били стигнали до онази част от Отходния канал, където стената е боядисана в оранжево — но чул леко изпукване. Ужасен, Иваршон надал вик, свлякъл се на колене в една локва и се хванал за гърдите.

Вебер се огледал на всички страни, погледнал нагоре и надолу по тунела. Никой. Обърнал се към началника на полицейски отдел, с ужас вторачен в обагрената си в червено ръка.

— Кървя — изпъшкал той. — Умирам.

На Вебер му се сторило, че очите на Иваршон са се уголемили.

— Какво има? — попитал шефът с изплашен глас, забелязвайки зяпналата от почуда физиономия на Вебер.

— Ще се наложи да отидеш на химическо — отвърнал Вебер.

Иваршон погледнал надолу. Червенината се била разляла по цялата му риза и по части от лимоненозеленото му сако.

— Червено мастило — обяснил му Вебер.

Иваршон извадил останките от химикалката с логото на „Де ен Бе“. Микроексплозията я разделила по средата. Иваршон постоял със затворени очи, докато си възвърнал нормалното дишане. После задържал погледа си върху Вебер.

— Знаеш ли кой е бил най-големият грях на Хитлер? — попитал той и му подал чистата си ръка. Вебер я хванал и му помогнал да се изправи. Иваршон огледал току-що изминатия път в тунела. — Че не се е постарал повече с циганите.

 

 

— Никому нито дума — имитираше го Вебер и се хилеше. — Иваршон отиде направо в гаража и се прибра вкъщи. Няма да може да изличи мастилото поне три дена.

Хари поклати невярващо глава.

— И как постъпихте с Раскол?

Вебер вдигна рамене.

— Иваршон се кълне, че ще го тикне в изолатора. Но не ми се вярва да помогне. Този тип е… различен. Като казах различен, как се справяте с Беате? Открихте ли нещо повече от този пръстов отпечатък?

Хари поклати глава.

— Момичето е специално — натърти Вебер. — Познавам я от баща й. В нея има много хляб.

— Така е. Какъв беше баща й?

— Добър човек. Лоялен. Жалко, че всичко приключи по този начин.

— Странно е такъв опитен полицай да допусне подобен гаф.

— Едва ли е било гаф — възрази Вебер, докато изплакваше чаша за кафе в мивката.

— Така ли?

Вебер изломоти нещо.

— Какво каза, Вебер?

— Нищо — измърмори той. — Сигурно е имал причина да постъпи така, само това казвам.

 

 

— Напълно възможно е болд точка ком да е сървър — разсъждаваше Халвуршен. — Само отбелязвам, че никъде не е регистриран. Но може да се намира в някое мазе в Киев, а част от абонатите му да си разменят много особено порно, знам ли? Ние, простосмъртните, не сме в състояние да открием в тази джунгла хората, които не са регистрирани. Трябва ти хрътка, истински специалист.

Почукването беше толкова леко, че Хари не го чу, но Халвуршен извика:

— Влез!

Някой отвори внимателно вратата.

— Здрасти — поздрави Халвуршен и се усмихна. — Беате, нали?

Тя кимна и побърза да погледне Хари.

— Опитах се да се свържа с теб. Номерът на мобилния ти от списъка…

— Той си изгуби телефона — прекъсна я Халвуршен и стана. — Разполагай се, а аз ще приготвя специалното еспресо на Халвуршен.

Тя се поколеба.

— Благодаря, но бих искала да ти покажа нещо в House of Pain, Хари. Имаш ли време?

— Цялото време на света — Хари се облегна на стола. — Вебер ми сервира само лоши новини. Отпечатъците не съвпаднали с никакви от базата данни. А Раскол пратил Иваршон за зелен хайвер.

— Това лоша новина ли е? — изплъзна се от устните на Беате и тя ужасено закри устата си с ръка. Хари и Халвуршен се разсмяха.

— Винаги си добре дошла, Беате — изпрати я Халвуршен, докато тя излизаше с Хари. Тя не го удостои с отговор. Хари го изгледа изпитателно и Халвуршен остана леко смутен в стаята.

 

 

В ъгъла на House of Pain Хари забеляза одеяло върху двуместното диванче от „ИКЕА“.

— Тук ли спа тази нощ?

— Нещо такова — измърмори тя и включи видеокасетофона. — Погледни Екзекутора и Стине Грете на този кадър.

Тя посочи екрана със стопирания видеозапис. Стине се бе навела към крадеца. Хари усети как настръхва.

— Има нещо гнило в тази снимка — изкоментира тя. — Нали?

Хари погледна крадеца. После Стине. Точно този кадър го подтикна да гледа видеозаписа многократно и да търси нещо, което през цялото време е било там, но все пак му убягваше. И продължаваше да му убягва.

— Кое? — чудеше се гласно той. — Кое виждаш ти, а аз — не?

— Опитай.

— Вече опитах.

— Запомни картината, затвори очи и се довери на усещането си.

— Ако говорим сериозно…

— Хайде, Хари — усмихна се тя. — Нали в това се състои работата на разследващия?

Той я погледна леко озадачен. После повдигна рамене и я послуша.

— Какво виждаш, Хари?

— Вътрешната страна на клепачите ми.

— Съсредоточи се. Кое те смущава?

— Има нещо гнило с тях двамата. Начина… по който стоят.

— Добре. Как стоят?

— Ами… не знам, просто не както трябва.

— Как по-точно?

Обзе го същото чувство, че потъва, като у Вигдис Албю. Видя как Стине Грете седи наведена напред. Сякаш за да улови всяка дума на крадеца. А той, скрит зад маската, се е втренчил в лицето на човека, чийто живот скоро ще отнеме. Какво ли си мисли той. А какво минава през нейния ум? Дали в този неподвижен миг и тя се опитва да разбере кой е мъжът под маската?

— Как по-точно? — повтори Беате.

— Ами… прекалено близо са един до друг.

— Браво, Хари!

Той я погледна. Пред очите му подскачаха искри и частички, подобни на амеби.

— Браво ли? — промърмори той. — Какво искаш да кажеш?

— Ти успя да вербализираш онова, което виждахме през цялото време. Напълно вярно, Хари, те са прекалено близо един до друг.

— Добре де, нали чух какво казах. Но твърде близо в сравнение с какво?

— В сравнение с разстоянието, на което стоят двама души, които никога не са се виждали.

— Така ли?

— Чувал ли си за Едуард Хол?

— Не много.

— Антрополог. Първи той е установил връзката между разстоянието, което двама разговарящи спазват, и отношенията помежду им. Тази връзка е точно определена.

— Стига де.

— Социалната дистанция между непознати е от един до три метра и половина. Хората спазват това разстояние, стига ситуацията да го позволява; само се сети за опашките за автобуса и писоарите. В Токио хората се чувстват комфортно и на по-малко разстояние един от друг, но разликите между отделните култури всъщност са доста малки.

— Но той няма как да й шепне от метър и половина.

— Така е, но е можел да се справи и като спази тъй нареченото лично пространство — от метър до четиридесет и пет сантиметра. То е допустимо за приятели и познати. Но както виждаш, Екзекутора и Стине прекрачват тази граница. Измерих разстоянието. Двадесет сантиметра. Тоест, намират се в интимната зона. Там общуващите са толкова близо един до друг, че вече не фокусират цялото лице на партньора, а усещат миризмата и топлината от тялото му. Това разстояние е запазено за интимните партньори и за семейството.

— Аха — кимна Хари. — Впечатлен съм от познанията ти, но пред нас са двама души в изключително критична ситуация.

— Ами точно това е толкова странно! — възкликна Беате и се вкопчи здраво за ръкохватките на стола, сякаш да не изхвръкне. — Ако не се налага, хората не прекрачват границите, за които говори Едуард Хол. А на Стине Грете и Екзекутора не им се налага да го правят.

Хари потърка брадичка.

— Добре, да проследим мисълта ти.

— Според мен Екзекутора познава Стине Грете — заключи Беате. — И то доста добре.

— Какво значи добре — Хари зарови лице в ръцете си и заговори през пръстите: — Значи Стине е познавала професионален крадец, който извършва перфектен обир и после я застрелва. Знаеш къде ни отвежда този ред на мисли, нали?

Беате кимна.

— Веднага ще проверя какво ще открием за Стине Грете.

— Чудесно. А после ще си побъбрим с един човек, който многократно е бил в интимната й зона.