Ю Несбьо
Немезида (25)

Двадесет и пета глава
Бакшиш

Иваршон седеше зад спретнатото си бюро в кабинета, а Беате и Хари — пред него, на малко по-ниски столове. Този трик е много стар владетелски метод. Човек би се подвел, сметне ли го за неефективен. Но Иваршон бе доста наясно с тези неща. От опит знаеше, че основните методи никога не остаряват.

Хари беше разположил стола си така, че да гледа през прозореца. Откриваше се изглед към хотел „Плаза“. Над стъклената кула и града се стелеха кръгли облаци, без да изпускат дъждовни капки. Хари не успя да спи, независимо от болкоуспокояващите след ваксината срещу тетанус в спешното. На колегите си обясни, че го нападнало побесняло безстопанствено куче. Хрумването му беше достатъчно оригинално, за да му повярват, а и доста се доближаваше до истината, та Хари успя да представи инцидента убедително. Стегнатата превръзка по отеклия му тил жулеше кожата. Знаеше колко болка ще му причини завъртането на главата към говорещия в момента Иваршон. А и положително нямаше да се обърне към него, дори да не изпитваше болка.

— Значи искате самолетни билети за Бразилия, за да търсите там? — попита Иваршон и избърса бюрото пред себе си, преструвайки се, че потиска усмивката си. — Докато Екзекутора очевидно е зает да обира банките в Осло?

— Не знаем къде в Осло е той — отговори Беате. — Или дали е в Осло. Но се надяваме да успеем да открием къщата, която по думите на брат си има в Порто Сегуро. Намерим ли я, ще имаме и пръстови отпечатъци. И ако съвпаднат с онези по бутилката с кока-кола, ще разполагаме с убедителни веществени доказателства. Би трябвало пътуването да си струва.

— Така ли? И какви са тези отпечатъци, които имате вие, а никой друг не е открил?

Беате напразно се опита да улови погледа на Хари. Преглътна.

— Понеже уговорката е да разследваме независимо едни от други, решихме да запазим тази информация за себе си. Засега.

— Мила Беате — поде Иваршон и присви дясното си око. — Казваш „решихме“, но аз чувам само „Хари реши“. Оценявам усърдието на Хуле да следва инструкциите ми, но не бива да позволяваме на условностите да попречат на резултатите, които бихме постигнали заедно. Затова повторно питам: какви отпечатъци?

Беате погледна отчаяно Хари.

— Хуле? — обърна се към него Иваршон.

— Придържаме се към тази стратегия — отвърна Хари. — Засега.

— Както искаш — повдигна рамене Иваршон. — Но забравете за пътуването. Говорете с бразилската полиция и помолете да ви помогнат да се сдобиете с тези отпечатъци.

Беате се изкашля.

— Опитах. Необходимо е да изпратим писмена молба до началника на полицията в щата Баия и да склоним бразилски прокурор да разгледа случая, та евентуално да ни даде разрешение за обиск. Според човека, с когото говорих, без връзки в бразилската бюрокрация начинанието щяло да отнеме някъде между два месеца и две години.

— Имаме резервирани места за самолета утре вечер — съобщи Хари и се зае да изучава нокътя на пръста си. — Какво решаваш?

Иваршон се засмя.

— Ти как мислиш? Идвате да искате пари за самолетни билети до другия край на света, без дори да пожелаете да обясните защо се налагат тези разходи. Решили сте да обискирате нечий дом без позволение и даже наистина да откриете веществени доказателства, съдът ще се види принуден да ги отхвърли, защото са набавени по незаконен начин.

— Трикът с тухлата — тихо се обади Хари.

— Моля?

— Непознат мята тухла по прозореца. Съвсем случайно полицаи минават наблизо; не е нужна заповед за обиск, за да влязат. Струва им се, че от стаята се носи мирис на марихуана. Субективна преценка, но убедителна причина за незабавен обиск. Полицаите си осигуряват веществени доказателства от мястото като пръстови отпечатъци например. Напълно законно.

— Накратко, мислили сме за това, което казваш — побърза да добави Беате. — Ако открием къщата, ще успеем да си набавим пръстовите отпечатъци по законен начин.

— Така ли?

— Надяваме се без тухли.

Иваршон поклати глава.

— Не звучи достатъчно обосновано. Отговорът ми е високо и… категорично не. — Погледна си часовника, за да даде знак, че срещата е приключила, и добави с тънката си усмивка на влечуго: — Засега.

 

 

— Не можа ли да му изтъкнеш поне някакъв аргумент — тюхкаше се Беате, докато крачеха по коридора.

— Какъв? — учуди се Хари и предпазливо завъртя глава. — Та той беше решил предварително.

— Но ти дори не му даде възможност да ни осигури билетите.

— Дадох му шанс да не бъде прегазен.

— Какво искаш да кажеш? — Спряха пред асансьора.

— Че имаме някои правомощия в този случай.

Беате се обърна и го погледна.

— Май започвам да схващам — изрече тя бавно. — И какво правим сега?

— Прегазваме. Да не забравиш крем против изгаряне.

Вратите на асансьора се отвориха.

По-късно през деня Бярне Мьолер разказа на Хари колко болезнено Иваршон приел факта, че самият началник на полицията издал заповед Хари и Беате да пътуват до Бразилия, а разходите за билетите и престоя им там да поеме бюджетът на Отдела по грабежите.

— Доволен ли си вече от себе си? — попита Беате, преди Хари да си тръгне за вкъщи.

Но когато Хари мина покрай „Плаза“ и облаците най-накрая бяха отприщили шлюзовете си, той не изпитваше никакво удовлетворение напук на постигнатия успех. Чувстваше само слабост, недоспиване и болки в тила.

 

 

— Бакшиш ли? — изкрещя Хари в слушалката. — Защо, по дяволите, искат бакшиш?

— В тази проклета страна никой не си мърда пръста без пари — обясни Йойстайн.

— Мамка му! — Хари ритна масата пред огледалото. Телефонът се хлъзна и слушалката се изплъзна от ръката му.

— Ало? Там ли си, Хари? — изпращя слушалката на пода. На Хари му се прииска просто да я остави там. Да поеме по пътя си. Или да пусне плоча на „Металика“ и да я надуе до дупка. Някоя от старите.

— Не се разпадай точно сега, Хари! — изписка телефонът.

Хари се наведе с изправен врат и вдигна слушалката.

— Извинявай, Йойстайн. Колко каза, че искат?

— Двадесет хиляди египетски кинта. Четиридесет хиляди норвежки крони. И ще ми дадат името на абоната веднагически.

— Ще ни прецакат, Йойстайн.

— Разбира се. Искаш ли да разберем името на абоната, или не?

— Ще имаш парите. Погрижи се само да получиш разписка, нали?

Хари си легна и се вторачи в тавана в очакване тройната доза обезболяващи да подейства. Преди пред очите му да се спусне мрак, последното, което видя, беше момче, седнало горе: гледаше го и люлееше крака.