Майкъл Муркок
Ето Човека! (5)

Пета глава

Упорития стремеж да прозре в магичния свят на есеите изтощаваше Глогауър. Но от друга страна, той бе изненадан от това колко добре се чувства сред тях, след всички преживяни премеждия. Изпитваше някакво странно спокойствие в компанията на тези чудати мъже и жени, които, трябваше да признае, всеки нормален човек от двайсети век би сметнал за луди. Ала може би понеже тяхната лудост не се различаваше много от неговата, не след дълго той престана да забелязва странностите им.

 

 

Моника.

Моника не носеше сребърен кръст.

За първи път я срещна, когато работеше като санитар в психиатричната болница „Дарли Грейндж“, откъдето бе решил да щурмува висините на психиатрията. Назначена бе като социален работник с психиатрична насоченост и бе единствената, която се вслушваше в излиянията му относно проблемите с пациентите, дрязгите, които имаше с другите санитари и сестри, боят, обидите.

— Виждате ли, — отвърна му тя — имаме трудности с подбора на персонала. Заплатите са толкова ниски…

— Да ги увеличат тогава…

Вместо да вдигне рамене, както правеха другите, тя кимна.

— Зная. Писала съм за това няколко пъти до „Гардиан“, без подпис, разбира се, а едно от писмата дори го публикуваха.

Не след дълго напусна работа и я видя едва след няколко години.

Беше на двайсет.

 

 

Една вечер Йоан Кръстителя се зададе иззад хълма, последван от двайсетина от най-близките си сподвижници.

Глогауър го зърна докато прибираше козите в една пещера за нощта. Той се спря и зачака Йоан да се приближи.

Отначало Кръстителя не го позна, а след това избухна в смях.

— Е, Емануиле, както виждам май най-сетне си заприличал на есеец. Покръстиха ли те вече?

Глогауър кимна.

— Покръстиха ме.

— Добре — Кръстителя се намръщи на някаква внезапно споходила го мисъл.

— Бях в Ерусалим, да се срещна с някои приятели.

— И какви са новините от Ерусалим?

Кръстителя го загледа с прям поглед.

— Че вероятно не си шпионин на Ирода и на римляните.

— Радвам се, че си стигнал до този извод — усмихна се Глогауър.

Помрачнялото лице на Йоан омекна. Той се усмихна и хвана Карл за ръката по римски обичай.

— Значи — ти си наш приятел. Може би и нещо повече от приятел..?

Глогауър се намръщи на свой ред.

— Не те разбирам — все пак изпитваше известно облекчение, че Кръстителя, който дълго време виждаше в негово лице враг, го бе приел за приятел.

— Мисля, че разбираш какво искам да кажа — продължи Йоан.

Глогауър почувства умора. Почти не бе ял през този ден, прекаран сред козите, под знойните лъчи на слънцето. Той се прозина и с мъка се опита да продължи темата.

— Аз не… — започна той.

За миг през лицето на Йоан премина сянка, след това той се разсмя несръчно.

— Не казвай нищо повече. Сподели с мен вечерята си. Да хапнем див мед и акриди.

Глогауър още не бе опитвал от тази храна, основна прехрана в дългите странствания на тукашните пътешественици. Сънародниците на Йоан я смятаха за особен деликатес.

— Благодаря ти, — каза той — до довечера.

Йоан го надари с тайнствената си усмивка и отмина, последван от сподвижниците си.

Озадачен, Глогауър прибра козите в пещерата и ги залости с паянтовата ограда, за да не се разбягат през нощта. След това прекоси поляната към неговата пещера и се излегна на сламата.

Очевидно Кръстителя продължаваше да вижда в него фактор в назряващите събития.

 

 

Тревата, разцъфналите дървета, слънчевите дни с Ева, сладка, възбуждаща, девствена. Запознаха се в Оксфорд, на едно парти у известния журналист, специалист по паранормалните явления Джералд Фридман.

На следващия ден се разхождаха по брега на Айсис, загледани в акостиралите на отсрещния бряг лодки, в рибарите, в далечните очертания на колежа.

Тя беше загрижена за него.

— Не трябва да го взимаш толкова навътре, Карл. Животът не е идеален. Трябва да го възприемаме такъв, какъвто е.

Тя бе първото момиче, с което се чувстваше напълно уверен. Той се засмя.

— Сигурно е така. Защо не?

Тя беше толкова топла. Имаше хубава дълга руса коса, която често закриваше големите и сини очи, гледащи с неподправена прямота в миговете, когато бе сериозна.

През тези няколко седмици той бе възприемал живота именно такъв, какъвто е. Спяха заедно в неговата малка таванска стая в къщата на Фридман, без да обръщат внимание на перверзния интерес, който той проявяваше към тяхната любовна връзка и без да се притесняват от писмата, които тя получаваше от време на време от нейните родители, настояващи да се прибере вкъщи.

Тя беше на осемнайсет, и това бе първата и ваканция в Съмървил.

За първи път го обичаха. Тя бе всеотдайно влюбена в него и той в нея. В началото се притесняваше от нейната страст и състрадание, беше подозрителен, защото не можеше да повярва, че някой би могъл да изпитва такива дълбоки чувства към него. Постепенно повярва и отвърна със същите чувства. Когато бяха разделени те се даряваха с писма, изпълнени с нежна любовна поезия.

— Ти си толкова добър, Карл — казваше му тя. — Наистина ще направиш нещо чудесно в този свят.

Това го разсмиваше.

— Единственият талант, който имам е за самосъжаление…

Опитваше се да направи по-реална идеализираната представа, която тя имаше за него, но това още повече я убеждаваше в неговата скромност.

— Ти си като Парсивал^[1]… — каза му тя една нощ и той се разсмя на глас, но като съзря обидата в очите и, целуна я нежно по челото.

— Не бъди глупава, Ева.

— Наистина го вярвам, Карл. Ти търсиш Свещения Граал. И ще го намериш.

Нейната невероятна вяра в добродетелите му го впечатляваше и той започна да се чуди дали не е права. Може би наистина бе предопределен за нещо велико. С нея се чувстваше герой. Тя го боготвореше и това го ласкаеше неимоверно.

Извърши някои проучвателни работи за Фридман и със спечелените от него пари и купи малък сребърен сфинкс, за да го носи на шията си. Тя бе очарована от подаръка. Тъкмо изучаваше сравнителна религия и бе доста запалена по египтяните.

Но не след дълго му омръзна да се радва на обичта и. Обхвана го желание да я поставя на изпитание, непрестанно да се уверява в нея. Започна да се прибира пийнал, разказваше й мръсни истории или пък я мъкнеше по кръчми и там се забъркваше в скандали, които бе твърде страхлив да доведе до край.

И тя започна да се отдръпва от него.

— Изнервяш ме — обясняваше му тя със съжаление. — Караш ме да се чувствам напрегната.

— Но какво има? Не можеш ли да ме обичаш такъв, какъвто съм? Ти знаеш, че аз съм такъв. Аз не съм Парсивал.

— Проваляш живота си, Карл.

— Опитвам се просто да ти покажа какъв съм в действителност.

— Но ти не си такъв — ти си мил, добър, нежен…

— Аз съм един затънал в самосъжаление нещастник. Приеми ме такъв или си отивай.

Тя си отиде. Два дена по-късно замина при родителите си. Той й писа, но не получи отговор. Отиде да се срещне с нея, но родителите й му казаха, че е излязла.

През следващите няколко месеца го разкъсваше мъчителното чувство на загуба и объркване. Защо бе разрушил тяхната връзка преднамерено? Защото бе искал да бъде възприеман от нея такъв, какъвто е, а не какъвто тя си го бе представяла. Но ако тя бе права? Не означаваше ли това, че е пропуснал възможността да бъде нещо по-добро? Така и не можа да разбере.

 

 

Около час по-късно един от сподвижниците на Кръстителя дойде и го поведе към къщата от другата страна на долината.

Къщата се състоеше само от две стаи — една за ядене и една за спане. Йоан го посрещна в почти голата столова. Покани го с жест на памучния матрак от другата страна на ниската маса, на която бе наредена храната.

Той седна и кръстоса крака. Йоан се разположи срещу него, усмихна му се и го подкани:

— Започвай.

Медът и акридите му се сториха прекалено сладки, но той ги поглъщаше охотно, измъчен от месната диета, на която го бяха подложили.

Йоан Кръстителя си похапваше с наслада. Свечери се и в стаята запалиха самоделни светилници от фитили потопени в мазнина. Тихият ромон на вечерната молитва нахлу отвън.

Глогауър потопи поредния акрид в купата с мед.

— Защо пожела да ме видиш Йоане?

— Защото дойде времето.

— Времето за какво? Да не смяташ да поведеш народът на Юдея на бунт срещу римляните?

Кръстителя изглеждаше объркан от този прям въпрос.

— Ако такава е волята на Адония — каза той, без да вдига поглед от купата с мед.

— Римляните знаят ли за това?

— Не съм сигурен, Емануиле, ала изчадието Иродово сигурно им е казало, че заклеймявам грешниците.

— И все пак римляните още не са те затворили.

— Пилат не смее, особено след като изпратихме петиция до император Тиверий.

— Петиция?

— Да, онази, която Ирод и фарисеите^[2] подписаха, когато Пилат Понтийски загради с ограда палата в Ерусалим и оскверни Храма. Тиверий го укори за делото му и оттогава, макар все още да мрази евреите, че и дори повече, Пилат е внимателен към нас.

— Кажи ми, Йоане, знаеш ли от колко време Тиверий царува в Рим? — до сега не му се бе отдала възможност отново да зададе този въпрос.

— От четиринайсет години.

Значи бе лето 28 от Новата Ера, по-малко от година преди датата, на която повечето от специалистите смятаха, че Христос е бил разпънат. И сега Йоан Кръстителя подготвяше въоръжен бунт срещу римските нашественици, но ако можеше да се вярва на историческата хроника скоро ще бъде обезглавен от Ирод. Във всеки случай никъде не бе срещал данни за голямо въстание по това време. Даже онези, които твърдяха, че Исус и неговите последователи са нахлули в Ерусалим като въоръжени бунтовници, нямаха сведения подобен бунт да е бил ръководен от Йоан.

За сетен път си помисли, че трябва да предупреди Йоан. Но ще му повярва ли Кръстителя? Дали не ще го осмее, независимо от неговите доказателства?

Глогауър изпитваше симпатия към Кръстителя. Виждаше в него един твърд революционер, който от години подготвя бунт срещу римляните като подбира внимателно съратниците си, за да доведе до успешен край замисленото.

Приличаше му на водач на съпротивата от Втората Световна война. Имаше подобна закалка и поглед върху обстоятелствата. Разбираше добре, че ще има само една възможност да разгроми римските кохорти. Ако бунтът в Ерусалим се проточи твърде дълго Рим ще успее да изпрати подкрепления.

— Кога смяташ Адонай възнамерява да накаже неверниците с твое посредничество? — попита тактично Глогауър.

Йоан го загледа с пронизващ поглед.

— Пасхата е времето, когато хората са най-неспокойни и непримирими към чужденците — отвърна той.

— Кога е следващата?

— След няколко месеца.

Известно време Глогауър яде мълчаливо, след което впери открит поглед в своя събеседник.

— И аз играя някаква роля във всичко това, нали?

Йоан сведе очи надолу.

— Ти си изпратен от Адоная да ни помогнеш, за да изпълним волята му.

— И как ще ви помогна?

— Ти си магесник.

— Не мога да правя чудеса.

Йоан избърса меда от брадата си.

— Не мога да повярвам в това, Емануил. Чудо бе самият начин, по който ти пристигна. Есеите не знаеха дали си дявол или посланик на Адоная.

— Нито едното нито другото.

— Защо сееш в душата ми объркване, Емануил? Аз зная, че ти си пратеник на Адоная. Ти си знакът, който есеите очакваха. Дошло е времето. Скоро ще възцарува небесното царство на земята. Ела с нас. Кажи на хората, че говориш с гласа на Адоная. Направи велики чудеса.

— Силата ти отслабва, нали? — Глогауър се втренчи в него. — Имаш нужда от мен, за да събудиш отново надеждите на хората.

— Говориш грубо и недодялано като римлянин!

Йоан се изправи ядосано.

Очевидно, подобно на есеите, с които живееше, и той предпочиташе по-простите форми на общуване. Вероятно поради постоянния страх от предателство, дори записките си есеите предпочитаха да кодират, като използваха невинни наглед думи или фрази, за да изразят нещо съвсем различно.

— Съжалявам, Йоане. Но кажи ми, прав ли съм? — заговори Глогауър меко.

— Не си ли магесник, появил се с колесницата си изневиделица? — Кръстителя размаха ръце и сви рамене. — Моите хора са те видели! Видели са нещо блестящо да се появява от въздуха, да се пропуква и през процепа да изпадаш ти. Не е ли това магесничество? Дрехите, които си носил — това земни одежди ли са? Талисманите в твоята колесница — не говорят ли те за вълшебна мощ. Пророчеството казва, че магесник ще дойде от Египет и ще се нарича Емануил. Така е написано в Книгата на Михей^[3]. Не е ли вярно всичко това?

— Повечето. Но всяко нещо си има обяснение… — той се спря, неспособен да намери синоним на думата „разумно“. — Аз съм един обикновен човек също като тебе. Нямам силата да правя чудеса. Аз съм просто човек!

Йоан го погледна сърдито.

— Искаш да кажеш, че отказваш да ни помогнеш?

— Благодарен съм на теб и на есеите. Вие ми спасихте живота. Ако мога някак си да ви се отплатя…

Йоан кимна уверено.

— Можеш да ни се отплатиш, Емануиле.

— Как?

— Бъди великият магесник, от когото се нуждая. Нека така да те представя на всички, които са нетърпеливи и готови да се отвърнат от волята на Адоная. Нека им разкажа за чудния начин, по който си дошъл при нас. А ти ще им кажеш, че всичко е по волята на Адоная и че трябва да са готови да я изпълнят.

Йоан го загледа напрегнато.

— Ще го сториш ли, Емануиле?

— Да го сторя — означава да измамя теб, хората ти и дори самия себе си…

Йоан го погледна замислено.

— Може би ти самият не съзнаваш предзнаменованието си… — рече той. — Защо не го съзнаваш? Защото ако много се хвалиш никой не ще се вслуша в думите ти. Емануиле, ще ми повярваш ли, ако ти кажа, че ти си този, за когото се говори в пророчествата.

Глогауър се почувства изнемощял. Какво можеше да отвърне? И дали наистина той не бе избраникът на съдбата? Да предположим, че има хора надарени с някакви изключителни способности… Боже, какви глупости. И все пак, как да постъпи?

Йоане, ти се нуждаеш отчаяно от знак. Ами ако пристигне истинския магесник…

— Той вече пристигна. Това си ти. Молитвите ми са чути.

Как да внуши на Йоан, че е жертва на собствената си отчаяна нужда от помощ. Той въздъхна.

— Емануиле, не искаш ли да помогнеш на юдейския народ?

Глогауър прехапа устни.

— Остави ме да помисля, Йоане. Остави ме да поспя. Ела утре заранта и тогава ще ти отговоря.

Той забеляза с известна изненада, че ролите им са се разменили. Вместо той да се бори за симпатията на Йоан, сега Кръстителя се бореше за неговата.

Чувстваше се ободрен и с приповдигнат дух по обратния път към пещерата. Без да се мъчи дори, бе получил власт в ръцете си. Как да използва тази власт? Има ли той наистина някаква мисия? Не би ли могъл да промени историята и да поведе евреите срещу римляните?