Майкъл Муркок
Ето Човека! (19)

Деветнадесета глава

Процесът бе объркан, неясна смесица от римски и еврейски закони и в края на краищата не можа да задоволи никого. Решението за него се взе след продължителни консултации между Пилат Понтийски и Кайафа и три неуспешни опита за промяна и натъкмяване на различните правни възгледи към извънредната ситуация. И двамата по различни причини се нуждаеха от изкупителна жертва и накрая я получиха. Лудият бе осъден по две обвинения — за подбудителство към бунт и за ерес.

Особена черта на процеса бе, че всички свидетели бяха сподвижници на обвиняемия и въпреки това изглежда горяха от желание да го видят осъден.

— Ах, тези отвратителни фанатици — каза Пилат. Но беше доволен.

Фарисеите се съгласиха, че в конкретния случай римският метод за екзекуция е по-подходящ и затова решиха да го разпънат. Но пророкът се ползваше с уважение и счетоха за необходимо преди това да го изведат за подигравка и поругателство — също изпитан римски прийом за унижаване, та да го осмеят в очите на множеството.

Пилат увери фарисеите, че ще се погрижи за това, но в замяна поиска да подпишат документи удостоверяваше тяхното одобрение за тези действия.

Пророкът, макар затворен в себе си, изглеждаше почти удовлетворен. Пред съда бе казал доста в своя вреда, и почти нищо в своя защита.

 

 

Свърши се.

Изпълних предначертаното на моя живот.

И войниците Го заведоха вътре в двора, тоест, в преторията и свикаха цялата дружина. И облякоха Му морава мантия, сплетоха и венец от тръни и го положиха на главата Му. И почнаха да Го поздравяват с: Здравей, Царю Юдейски! И удряха Го по главата с тръст, заплюваха Го, и коленичейки кланяха Му се. И след като Му се поругаха, съблякоха Му моравата мантия и Го облякоха в Неговите дрехи и Го изнесоха вън да Го разпнат.

Марк 15: 16–20

— О, Карл, какво ли не би сторил, за да привлечеш вниманието върху себе си…

— Искате да сте в центъра на внимание, млади човече…

— Божичко, Карл, правиш го само за да привлечеш внимание…

 

 

Не сега. Не това. Така е не по-малко благородно.

Откъде изплуваха тези лица, които хихикаха сред мъглата на болката в главата му?

И не беше ли там неговото собствено лице с нелепото си самосъжаление, което се ококори в техните очи? Призракът, който винаги го е преследвал?..

Те не можеха да го избавят от дълбокото чувство на неудовлетвореност и сега. Макар че това беше първото истинско преживяване, което някога е изпитвал.

 

 

Умът му бе замъглен от болка и от ритуалните оскърбления, от пълното себеотдаване на новата роля.

Римляните сметнаха, че е твърде слаб, за да носи огромния дървен кръст към Голгота и вместо него, накараха един киринеец, наречен Симон.

Пророкът се олюляваше по претъпканите с народ, но потънали в мълчание улици, под погледите на онези, които бяха очаквали от него да ги поведе срещу римските нашественици.

 

 

Ти си прекалена емоционален, Карл, защо не се стегнеш и не поразмърдаш малко мозъка си..?

Припомни си тези думи, но не можеше да си спомни кой ги е произнесъл и кой е Карл.

 

Пътят, водещ нагоре към хълма, беше каменист и от време на време той се препъваше, припомняйки си един друг хълм, който бе изкачил. Спомени от детството изплуваха в безпорядък, все по-трудно ги отличаваше от реалността.

Дишаше тежко, мъчително. Почти не усещаше забитите в главата си тръни, но цялото му тяло сякаш блъскаше в синхрон с ударите на сърцето. Като барабан.

Свечеряваше се. Слънцето залязваше. Точно в подножието на хълма той се строполи по лице и се нарани на острите камъни. Изгуби съзнание.

 

Някога е бил е дете. Не беше ли още дете? Едва ли ще убият едно дете. Ако успее да ги убеди, че все още е дете…

И завеждат Исуса на мястото Голгота, което значи лобно място. И подаваха Му вино, смесено със смирна, но Той не прие.

Марк 15: 22–23

Блъсна чашата настрани. Войникът сви рамене и посегна към лявата му ръка. Друг войник вече държеше дясната. С възвръщане на съзнанието той започна да трепери неудържимо. Въжетата се врязваха със страшна болка в китките и глезените. Той започна да се дърпа.

Усети нещо хладно да се допира до едната му длан. Макар да покриваше много малка част от ръката то изглеждаше доста тежко. Чу удари, също в синхрон с биенето на сърцето. Обърна глава и се загледа в ръката. Това бе човешка ръка.

Лежеше прострян върху дървен кръст на земята. Войникът замахваше с огромен чук и забиваше железен клин в ръката му, но той не усещаше болка. Клинът се забиваше все по-трудно и войникът замахваше все повече. На два пъти той не уцели и чукът попадна върху пръстите.

Обърна глава и видя, че другият войник също забива клин. Изглежда по-често бе пропускал целта, защото всички пръсти на ръката бяха смазани и окървавени.

Първият войник приключи с ръката и се зае с краката.

Усети как желязото прониква в плътта му, приковавайки я към дървото.

Започнаха да изправят вертикално кръста с помощта на скрипец. Глогауър се огледа и забеляза, че е сам. Нямаше други разпънати в този ден.

 

 

Малко сребърно кръстче, разлюляно между гърдите, и тежък дървен кръст, който го гони…

 

 

Виждаше ясно светлините на Ерусалим. Смрачаваше се, последните лъчи на слънцето изчезваха.

Скоро щеше да настъпи нощта.

Наоколо имаше малка тълпа. Една от жените му се стори позната. Той я повика.

— Моника?

Но гласът му бе пресипнал и викът се превърна в шепот. Жената не погледна нагоре.

Усети тялото му да тегли клиновете, на които висеше. Стори му се, че за миг почувства болка в лявата ръка. От раните се стичаше кръв.

Странно е, помисли си, че именно той виси тук. Нали това бе събитието, заради което всъщност беше пристигнал.

Болката в лявата ръка се увеличи.

Сведе поглед към римските стражи, които играеха на зарове в основата на кръста. Усмихна се. Бяха погълнати от играта. Можеше отчетливо да различи знаците по заровете.

Той въздъхна. Движението на гръдния кош сякаш допълнително опъна ръцете. Болката стана почти непоносима. Той потръпна и се опита да се облегне на кръста.

Дишаше все по-тежко. Вълни от болка се разливаха по цялото му тяло. Стисна зъби. Чувстваше се ужасно. Изпъшка и закрещя. Започна да се гърчи.

Небето бе потънало в мрак. Тъмни облаци закриваха луната и звездите.

Отдолу се разнесе шепот.

— Свалете ме — извика той. — О, моля ви, свалете ми!

 

 

Аз съм само едно малко момче.

„Я се разкарай бе, мръсник!!!“

 

 

Болката го изпълваше. С мъка си поемаше въздух. Отпусна се напред, но никой не го освободи.

Не след дълго вдигна глава. Движението пробуди отново агонията и той се загърчи на кръста. Усещаше, че постепенно се задушава.

— Свалете ме… Моля ви… Моля ви, спрете!

Всяка частица от плътта му, всеки мускул, сухожилие и кост, бяха изпълнени с непреодолима болка.

Разбра, че противно на очакванията си не ще доживее до следващия ден.

И на деветия час Исус извика със силен глас: „Елои, Елои Лама Савахтани?“, което значи: „Боже Мой, Боже Мой, защо си Ме оставил?“

Марк 15:34

Глогауър се закашля. Звукът бе сух, едва доловим. Но войниците под кръста го чуха, защото нощта бе тиха.

— Смешна работа — заговори един от тях. — До вчера боготворяха тази отрепка. Днес бяха готови да го убият, дори най-близките му приятели.

— Ще се почувствам щастлив, когато се измъкна от тази страна — отвърна приятелят му.

Не трябва да погубват едно дете, помисли си той.

 

 

Отново чу гласа на Моника: „Слабостта и страхът те подтикнаха към тази постъпка, Карл. Мъченичеството е глупост.“

Той се закашля отпаднало и болката се върна, но сега вече притъпена. Дишаше все по-повърхностно.

Малко преди да умре той заговори отново и така, шепнейки издъхна.

— Това е лъжа… това е лъжа… лъжа…

По-късно, след като трупът му беше откраднат от слугите на знахари, които се надяваха, да открият някакви особени дарби, се разнесе слух, че не е умрял. Но трупът вече се разлагаше в дисекционната зала на знахарите и скоро щеше да бъде унищожен.