Майкъл Муркок
Ето Човека! (10)

Десета глава

И твоето човешко лице,

и твоите ръце, нозе и дъх,

влизат през вратите на Началото,

отливат през вратите на Смъртта.

Блейк^[1], „Ерусалим: към евреите“

Йоан се бе потопил до кръста в мътните води на реката. Всички есеи се бяха събрали, за да присъстват на покръстването. Стояха мълчаливо на брега на реката.

Глогауър достигна тесния бряг, залюля се несигурно, погледна към него и заговори на своя странен арамейски, със силен акцент.

— Йоане, не мога. Не е за мен тази работа.

Кръстителя се намръщи.

— Трябва да го направиш.

Глогауър задиша тежко, очите му се напълниха със сълзи и загледаха Йоан с агонизиращ зов.

Но Кръстителя не прояви милост към него.

— Трябва да го направиш. Твой дълг е.

Почти замаян Глогауър нагази във водата. Целият трепереше.

Спря се насред реката, неспособен да помръдне.

Краката му се подхлъзнаха на каменистото дъно и в този момент Йоан посегна и го сграбчи за ръката, за да не падне.

Слънцето, достигнало зенита в ясното, безоблачно небе, блъскаше немилостиво по голата му глава.

— Емануиле! — внезапно извика Йоан. — Духът на Адонай е в теб!

Глогауър се втрещи.

— Какво..? — измънка той на английски и премигна учудено.

— Духът на Адонай е в теб, Емануиле!

Глогауър все още не можеше да проговори. Той поклати леко глава. Главоболието не само, че не бе преминало, а се възвръщаше с нова сила. Почти нищо не виждаше. Откакто бе пристигнал това бе първият му мигренен пристъп.

Повръщаше му се.

Гласът на Йоан идваше сякаш от далече.

Залюля се във водата.

Докато падаше към Кръстителя всичко около него придоби неясни очертания.

Усети, че Йоан го хваща и чу своя глас да мълви отчаяно:

— Йоане, ти мен трябва да покръстиш!

Вода нахлу в устата и гърлото му и той се закашля мъчително.

Не бе изпитвал такава паника почти от времето, когато за първи път легна с Моника и мислеше, че е импотентен.

Йоан викаше нещо неразбрано.

Каквото и да бе, то оказа въздействие върху хората на брега и те също завикаха.

Шумът в ушите му нарасна и промени характера си. Той се заблъска във водата и след това усети, че го изправят на крака.

Напълно бе в плен на болката и паниката. Започна да повръща във водата и се запрепъва към брега подкрепян от следващия го Кръстител.

Не бе оправдал очакванията на Йоан.

— Съжалявам — каза той. — Съжалявам. Съжалявам. Съжалявам…

Благодарение на него Йоан бе загубил надеждата за успех.

— Съжалявам. Съжалявам.

Отново не бе имал сили да стори необходимото.

— Съжалявам.

Есеите подеха някаква странна монотонна песен поклащайки се ритмично настрани. Песента се възнасяше и затихваше в такт с поклащането.

Йоан го пусна и Глогауър запуши уши. Все още се напъваше конвулсивно, макар стомахът му да бе вече празен.

Олюля се, с мъка запази равновесие и се затича, все още притискайки ръце към ушите си, по каменистия сипей, под безмилостно блъскащите лъчи на слънцето, накъдето му видят очите.

А Йоан Го възпираше, казвайки: Аз имам нужда да се кръстя от тебе, и Ти ли идеш при мене? А Исус в отговор му рече: Остави Ме сега, защото така ни е прилично да изпълним всичко що е право. Тогава Йоан Го остави. И като се кръсти Исус веднага излезе от водата, и ето отвориха Му се небесата, и видя Божият Дух, че слиза като гълъб и се спускаше на Него. И ето гласът от небесата, който казваше: Този е възлюбеният Ми Син, в Когото е Моето благоволение.

Матея 3: 14–17

На петнадесет започна да посещава класическа гимназия и се справяше доста добре с ученето.

Във вестниците често пишеха за младежки „теди бойс“ банди тероризиращи южните окрайнини на Лондон, но хлапаците изтупани по теди модата, които срещаше по улицата изглеждаха напълно безобидни.

Един ден отиде на кино в Брикстън Хил и на връщане реши да се прибере пеша до Стрейтхъм, защото бе дал всичките си пари за сладолед.

От киното излезе заедно с тях. Въобще не забеляза, че го следват докато се спускаше надолу по хълма.

След това, внезапно, те го обградиха.

Лицата им бяха бледи, злобни, на възраст — почти колкото него. Двама от тях познаваше смътно. Бяха от търговския техникум, на същата улица, на която бе и неговото училище. Играеха на тяхното футболно игрище.

— Здравейте — едва промълви той.

— Здравей, синко — отвърна най-големия теди бой. Дъвчеше дъвка и го гледаше ухилено. — Къде си тръгнал, значи?

— Към къщи.

— Към къщи — изимитира го подигравателно големият.

— И какво ще правиш като стигнеш там?

— Ще си лягам.

Карл се опита да излезе от кръга, но те не го пуснаха.

Притиснаха го във входа на един магазин. По шосето зад тях бръмчаха коли. Улицата бе ярко осветена от уличните лампи и витрините на магазините.

Няколко минувачи преминаха, но никой не се спря. Карл започна да изпада в паника.

— Нямаш ли домашни за писане, синко? — попита момчето, което стоеше до водача на групата. Беше червенокос, луничав, с пронизващи сиви очи.

— Искаш ли да се биеш с някой от нас? — попита следващото момче. Беше едно от момчетата, които Карл разпозна.

— Не. Няма да се бия. Пуснете ме да си вървя.

— Страх ли те е, синко? — попита водачът захилено. От време на време той опъваше дъвката си като ластик и пак я набутваше в устата си, след което продължаваше да дъвче с неизменната си усмивка.

— Не. Но защо трябва да се бия с вас? Не мисля, че въобще някой трябва да се бие.

— Нямаш голям избор нали, синко?

— Вижте, вече закъснявам. Трябва да се прибирам.

— Имаш време за няколко рунда…

— Казах ви. Не искам да се бия с вас.

— Да не мислиш, че си по-добър от нас, синко?

— Не — той се разтрепера. Очите му се наляха със сълзи. — Разбира се, че не.

— Разбира се, че не, синко.

Опита се да се отскубне, но те отново го блъснаха във входа.

— Ти си лайнара с гадното име, нали? — попита другото момче, което познаваше. — Гло-гъз или нещо такова.

— Глогауър. Пуснете ме.

— Да не би майка ти да се сърди, ако позакъснееш малко?

— Какво гадно чифутско име.

— Чифутин ли си, синко?

— Прилича на чифутин.

— Чифутин ли си, синко?

— Еврейско момче ли си, синко?

— Чифутин ли си, синко?

— Млъкнете! — изкрещя Карл. — Защо се заяждате с мене?

Опита се да ги разблъска. Един от тях го удари в корема. Изхриптя от болка. Друг го блъсна и той се залюля.

Забързани минувачи ги подминаваха. Някои от тях ги поглеждаха. Един мъж се спря, но жена му го задърпа.

— Детски закачки — каза тя.

— Да му смъкнем гащите — предложи едно от момчетата през смях. — Така ще разберем.

Карл се опита да се измъкне отново, но този път те не му попречиха.

Затича се надолу по хълма.

— Дайте му малко преднина — чу да казва едно от момчетата.

Продължи да тича.

Последваха го със смях и весели крясъци.

Така и не го настигнаха докато дотича на улицата, на която живееше. Може би не са и възнамерявали. Целият гореше от срам.

Стигна до къщата и се затича през тъмния проход към нея. Отвори задната врата. Майка му беше в кухнята.

— Какво става с теб? — попита тя.

Беше висока, слаба жена, изнервена и хистерична. Косата й бе разрошена.

Подмина я и влезе в столовата.

— Какво има, Карл? — извика тя след него кресливо.

— Нищо — отвърна той.

Не искаше да има сцена.