Сюзън Хил
Смъртта е моята крепост (59)

Петдесет и две

Заспа бързо и лесно, спа без да сънува и да се върти, но точно в пет се събуди внезапно, спомняйки си всичко, и тогава изпадна в паника. Разбира се, че те или вече знаят, или съвсем скоро ще разберат. Беше невнимателен в къщата, тръгна бързо, оставяйки тялото на пода. Колата му беше паркирана на улицата. Много скоро щяха да я намерят.

Стана и се изправи пред прозореца. Нямаше нужда да разследват и да се ровят, нямаше нужда да разпитват, тук или в участъка, нямаше нужда да умуват. Той им беше дал всичко. Презираше ги, но повече презираше себе си, задето ги беше улеснил толкова. Страхуваше се. Не познаваше това чувство. Но все още мислеше ясно. Умът му никога не го беше предавал.

Знаеше къде точно да отиде и какво да направи.

 

 

Петнадесет минути по-късно отново тръгна, този път с найлонова чанта в ръка. На улицата все още нямаше никой. Избягваше главния път, докато беше възможно, но когато се наложи да излезе на него, вече имаше движение и по двете ленти към Бевхам. Хората не се интересуваха от минаващия мъж.

Бизнес паркът го безпокоеше. Вчера полицията беше там много рано сутринта. Но имаше късмет. Пътят беше пуст. Нямаше полиция. Нямаше коли. Нямаше никой. Никой не беше отворил помещението си толкова рано. С облекчение видя своята сграда в края на страничния път. Трябваше да си наложи да не се затича натам.

Никой не го видя. Там нямаше никой. Шмугна се и отключи катинарите.

Вътре се спря треперещ, пот се стичаше по цялото му тяло. Отиде в предното помещение и провери дали щорите са спуснати. Светлината му беше достатъчна и нямаше нужда от флуоресцентните лампи.

Остави чантата си на пода и отвори ципа, извади храна, мляко, книга, паста за зъби и самобръсначка. Тук имаше одеяло и стара възглавница, можеше да спи на килима в кабинета. Можеше да остане тук ден-два и тогава да тръгне в подходящия момент, по тъмно. Щяха да наблюдават къщата му. Нямаше как да се върне там, затова носеше пари, картите си, паспорта, всичко, за което се сети и което можеше да му осигури старт.

Напълни електрическия чайник и извади чаша за кафе и мляко. Пи, яде хляб, сирене и ябълка. Наоколо беше тихо. Нямаше никой. Вдигна крайчеца на транспаранта на прозореца. Алеята отвън беше напълно пуста.

Излезе от кабинета и отиде в работната зала. Всичко си беше така, както го бе оставил. Никой не беше идвал. А и защо ли да идва? Можеше накрая да го проследят дотук, но засега това беше негово убежище и дом, място, където се чувстваше в безопасност и където беше самият себе си, най-жив.

Отключи вратата на задната стена. Апаратурата бръмчеше тихо, успокоително, окуражаващо. Провери уредите. Бяха точни, както винаги.

Можеше да започва. Трябваше да работи усилено, но в това никога не беше изпитвал затруднения. Свали якето си и го закачи, извади чиста престилка от рафта и я облече. Усмихна се леко, представяйки си онова, което сигурно се случваше в момента в света отвън.

* * *

Половин час по-късно стоеше в средата на работното помещение. Всички те бяха тук, около него, на количките. Неговите приятели. Той отиде до всеки от тях и леко ги докосна. Говореше им. Нуждаеше се от тях сега. Вече не бяха просто тела, с които работеше, бяха се променили. Имаха далеч по-голяма стойност за него, отколкото в началото.

— Деби — каза той и докосна студеното й твърдо лице, преди да мине покрай всеки от останалите. Тогава взе стола и седна кротко, заобиколен от онези, които обичаше.

 

 

Точно след девет и половина колата на старши инспектор Саймън Сърейлър зави по пътеката към къщата на Ейдън Шарп. Когато излезе, входната врата се отвори и жена на средна възраст бързо се отправи към него.

— Лоши новини ли ще ми кажете?

Сърейлър показа картата си.

— Знаех си, знаех… Моля ви, кажете ми какво е станало?

— Извинете, вие сте…?

— Джули Купър, аз съм администратор на господин Шарп… Моля ви, кажете ми какво е станало.

— Може ли да влезем вътре, госпожо Купър?

Тя се поколеба, после се обърна, все още говорейки малко истерично, и го въведе в приемната.

— Моля ви, кажете ми.

— Дойдох да се срещна с господин Ейдън Шарп. Разбирам, че не е тук.

— Е, не е, разбира се, точно това имах предвид.

— Нямам никакви новини. Искам да говоря с господин Шарп.

— Когато дойдох, всичко беше нормално… Само че той винаги е пръв тук, винаги е готов, а сега го нямаше и аз отидох в къщата… И там го нямаше. Мисля, че не се е прибирал цяла нощ, колата му също я няма. Нещо не е наред, той никога не е правил така.

— Кога за последен път видяхте господин Шарп?

— Вчера следобед. Тръгнах си в пет, както обикновено. Тогава беше тук.

— Каза ли, че ще ходи някъде?

— Не. Разбира се, че не, щях да запомня.

— Нормално ли се държеше? Забелязахте ли нещо необичайно в него?

— Не. Нищо. Нищо… Надявам се, че ще разберете какво се е случило, къде е господин Шарп, аз…

— Бих искал да останете тук, моля ви, в случай че господин Шарп се върне. Предполагам, че сигурно имате и работа?

— Трябва да предупредя пациентите му за днес… Точно щях да го направя.

— Добре, ако обичате, продължавайте. Тук ще остане полицай, в случай че господин Шарп се върне. Не се безпокойте.

— Какво искате да кажете?

— Трябва да говорим с него, госпожо Купър.

 

 

Когато Саймън се върна, екипите, които претърсваха всеки инч от къщата на Фрея, все още работеха, превръщайки това, което преди е било дом, в местопрестъпление, като нахлуваха вътре, тършуваха, ровеха, снемаха отпечатъци, снимаха. Това, което патолозите правеха с тялото, експертите правеха с къщата. Приличаше му на някакво насилие, въпреки почтителния начин, по който експертите бяха обучавани да вършат работата си.

Влезе бавно в къщата на Фрея Графхам и изведнъж образът й изникна пред него, като че я видя за първи път — слабата й фигура, ореола от коса, острия й профил. Къщата беше нейна, точно неин тип, веднага го разбра. Удобна, приятна, подредена… Погледна книгите, партитурите с хорова музика, оставени на масата — от снощния концерт, в който и майка му участваше. Тук веднага му хареса, атмосферата беше дружелюбна и приятна, съвсем неофициална, много характерна.

— Добро утро, сър.

Полицаят в бяла престилка вдигна поглед от своя участък от килима под ниската маса, откъдето извади едно снопче с пинсета и го пусна в полиетиленовия плик.

— Има ли нещо?

— Много отпечатъци, но безполезни. Малко тъмни косми на облегалката на този стол, отпечатък от обувка в градината… Трябва да има достатъчно, за да продължите. Ако, разбира се, има база за сравнение.

— Трябват ми за вчера.

— Както винаги.

— Това е различно.

— Знам, сър. Не познавах сержанта лично, но винаги е ужасно, когато си иде свой. Имате ли някаква представа какво се е случило?

— Да.

Саймън излезе през отворената задна врата на кухнята и погледна към тясната градина. Трева, люляк, два розови храста. Стена. Ограда. Значи не бе обичала градинарството, просто бе искала да има малко външно пространство.

Мина няколко крачки край тревата. Двама души в бели престилки работеха на четири крака в другия край на двора. Остави ги да си вършат работата. За момента просто щеше да изчака да свършат, а после щеше да хване Шарп. Нямаше да е трудно. Ще го пипне. Тогава ще се прибере вкъщи, ще затвори вратата и ще се опита да разбере чувствата си към Фрея Графхам.

 

 

Към пет започнаха да постъпват отчетите.

— Нейтън?

— Сър?

— Шарп е оставил колата си на улицата на Фрея. Няма да отиде далеч, разпратили сме описанието му. По-добре вижте къщата му. Оставих двама униформени там, в случай че се появи.

— Което той няма да направи.

— Сигурно. Но вземи негова снимка. Дай я на пресата заедно с описанието му. Когато свършиш това, можеш да си отидеш вкъщи.

— Няма начин. Ще стоя тук, докато го хванем.

— Не ставай смешен, може да отнеме дни.

— Тази нощ оставам. Не се шегувам, шефе. Вкъщи ли сте, за да си вдигна краката на масата?

Никой, освен Нейтън, помисли си Саймън Сърейлър, когато затвори телефона, никой друг не можеше да го накара да се усмихне точно сега.

 

 

Ейдън Шарп явно се срамуваше от фотоапаратите. Обърнаха къщата му наопаки, за ужас на Джули Купър, но не откриха нищо.

— Няма никакви снимки — каза Нейтън, докато тършуваха. — Човек ще си помисли, че фотоапаратът не е изобретен.

— Знам, че имаше една във вестника — каза администраторката изведнъж. — Беше преди известно време, делова вечеря. Не помня дали беше добра. Но ако помогне да го откриете… — Никой не й беше казал защо търсят работодателя й. — Надявам се, че няма нищо общо с онези, другите — беше казала тя, когато дойде Нейтън. — Онези изчезнали жени. Мислите ли, че има?

На Нейтън му стана жал за нея.

— В кой вестник беше?

— В „Ехо“, но, както казах, беше отдавна.

— Не мисля, че много се е променил.

 

 

Не беше се променил. От вестника сканираха образа и го пратиха по електронната поща в участъка на Лафертън. Ейдън Шарп, прав, облечен в официално сако, с чаша в ръка, погледнал малко надменно, в компанията на шестима други мъже.

Саймън Сърейлър гледаше лицето, малката брада, грижливо сресаната коса, черната връзка, странните очи. Рядко се беше чувствал така. Не можеше да си го позволи. Работата му беше да разследва, не да отмъщава, но гледайки самодоволното лице на Ейдън Шарп, почувства огромно желание да го направи.

Вдигна телефона и извика Нейтън.

— Преснимай това, нека направят най-доброто, на което са способни, за да се получи ясен образ. Искам го утре сутринта във вестниците, а ти можеш да отидеш в бизнес парка рано и да се огледаш дали няма нещо…

— Добре, предполагам, че ще има нещо. — Нейтън погледна Саймън, маймунското му лице беше сбръчкано, очите му бяха зачервени от умора и скръб. Сърейлър напълно го разбираше. Имаше нужда да се хване за всяка сламка, да претърси упорито всичко, за да е сигурен, че помага да хванат убиеца на Фрея Графхам. Ако Сърейлър му кажеше да върви бос до Бевхам и обратно с най-малката надежда, че ще има някаква полза, Нейтън би го направил.

— Можеш да започнеш когато искаш — каза той, — но когато разбереш нещо, иди си вкъщи, хапни и легни да поспиш. Иначе няма да бъдеш полезен и ще те отстраня. Разбра ли?

— Да, шефе.

Нейтън взе разпечатката и излезе.

След половин час Саймън тръгна от участъка със своята кола и се отправи не към улицата при катедралата, а извън града, към фермата на сестра си.