Сюзън Хил
Смъртта е моята крепост (56)

Четиридесет и девет

Анджела Рандъл. Тъпа кучка. Още от самото начало му създаваше неприятности. Смущаващи телефонни обаждания. Писма. Картички. Два пъти просто се появи на вратата му с кравешкото си лице, излъчващо самосъжаление, жадуваща да я покани вътре, жадуваща да е с него. Отвращаваше го. Накрая беше отказал да я лекува, тя и без това нямаше никакво физическо заболяване, проблемите й бяха свързани с емоционалното разстройство на стара мома в критическата възраст. Когато пристигнаха първите два подаръка, той й ги прати обратно. Отново ги получи, после и други, винаги анонимни, винаги със същите абсурдни послания. След известно време той реши да не обръща внимание и подаръците продължиха да идват, бяха скъпи, неподходящи подаръци, които я унижаваха. Изобщо не го беше грижа.

Но сега тя беше тази, която му създаваше неприятности. Мислеше за нея, как лежи в помещението му в бизнес парка, мършава и жалка, но не изпитваше никакво съжаление.

Фрея Графхам беше забелязала часовника, но как бе разбрала за него? Анджела Рандъл трябва да е била достатъчно глупава, за да остави нещо в къщата си, касова бележка, името и адреса му. Нещо беше изострило вниманието на Графхам.

Беше изморен. Плановете и действията му се ръководеха отвън, от събитията и от други хора, а той винаги беше внимавал да не допуска подобно нещо. То го държеше на ръба. Не можеше да спи добре. А и фактът, че полицията обикаляше около бизнес парка, не му помагаше особено.

Препече хляб и отвори пластмасовата опаковка на пушената скумрия. Беше си мислил, че знае как да се справя с тревогата, че се е научил на това още преди години, но нарастващото напрежение в тялото и ума му го предаваше.

Въздъхна, докато разбъркваше салатата. Отново беше принуден да действа, а нямаше достатъчно време. Знаеше какво следва да направи.

Седна, завъртя тунера на радиото, докато намери музикалната програма на Филип Глас и под нейния акомпанимент започна да се храни умислен.

 

 

Катедралата беше пълна. Седнала в средата на редицата на алтите, заслушана в леките вълни на звуците, идващи от оркестъра долу, Фрея Графхам се чувстваше извисена. Пеенето винаги повдигаше духа й на едно по-различно ниво на очарование и пълнота. Изпълнението на нотите и мелодиите като неделима част от хора й носеше упойващо удовлетворение и музиката я водеше в друго измерение. В сравнение с изпълнението, слушането на музика не бе така вълнуващо. Акустиката на катедралата не беше подходяща и местата с пианисимо почти се губеха, като тънките струйки дим от свещите към тавана, но фактът, че храмът беше толкова пълен, помагаше, а кресчендото бе великолепно. Когато всички алти станаха прави, тя забеляза Кет Диърбон и се зачуди дали Саймън е тук, но по-голяма част от публиката беше назад в сянка.

Както винаги когато пееше или слушаше музика, тя забрави всичко друго. Това се случваше и с останалите хористи. Вдъхновението от изпълнението не ги напусна дълго след като всичко свърши, след като бяха оставили катедралата празна и тиха, но все още обитавана от музиката, след питиетата, сандвичите и взаимните поздравления в залата на „Сейнт Майкъл“. То съпътстваше всеки от тях, на улицата, в колите, докато се смееха и викаха, и ги съпроводи до домовете им.

Тази вечер Фрея беше дошла пеша в катедралата, на ъгъла на нейната улица се раздели с дузина от хористите. Беше мека, топла вечер, пълна със звезди и сладкия аромат на прясно окосена трева. Фрея беше изморена, но щеше да мине много време, преди да заспи. Ще вземе вана, ще се помотае, ще гледа късния филм и бавно и със задоволство ще се отпуска.

Провери колата си, както винаги. Беше паркирана под лампата на няколко метра от входа й. Беше се записала в малкото гаражи в стария град, но едва ли щеше да се освободи място години напред. Улицата беше спокойна, както обикновено, а и тя не се тревожеше особено, че колата й ще бъде открадната или изпочупена. Чувството на сигурност в колата и у дома беше нещо, с което още не можеше да свикне след годините, прекарани в Лондон.

Когато затвори входната врата и почувства уютната атмосфера около себе си, се замисли дали някога би могла да се откаже отново от това, да пожелае да сподели с някого къщата си, удобството си, разходките, съня си и ежедневието си дори с човек, когото обича много. Дали Саймън, така удобно настанен в апартамента си, някога би пожелал да се откаже от независимостта си?

Засега Фрея имаше това, което иска, в тихите си стаи, изпълнена със спокойно задоволство от музиката, която бяха изпълнили с нейна помощ; още чуваше в главата си гласовете и инструментите. Отиде в кухнята, тананикайки си тихо.

Първо не беше сигурна дали чу някакъв шум на входната врата. За момент се спря. Тихото чукане отново се чу.

Беше двадесет минути преди полунощ и всички лампи на горните етажи на околните къщи бяха угасени. Тогава си спомни съобщението на Саймън. Извади гребена от чантата си и бързо среса късата си коса, преди да тръгне бързо с разтуптяно сърце да отвори.

Преди да успее да разбере какво става, Ейдън Шарп влезе вътре и с едно движение затвори и заключи вратата. Пъхна ключа в джоба си.

— Искам да говоря с вас — каза той.

Фрея инстинктивно се върна в дневната и забърза към масата, където беше оставила мобилния си телефон. Обикновено стоеше в чантата й или в джоба на якето, но тази вечер заради концерта го беше оставила тук.

— Не трябва да бъдем обезпокоявани. — Той беше вече до нея и облечената му с ръкавица ръка се стрелна пред нея към телефона.

— Дайте ми го, моля.

— Седнете, госпожице Графхам. Сега не сте в полицейския участък на Лафертън, нито сте на работа.

— Дайте…

Той извади от левия джоб на сакото си спринцовка. Фрея видя, че е пълна с прозрачна течност. Преглътна, устата й изведнъж пресъхна.

— Казах да седнете.

Гласът му беше много мек, с нотки на налудничаво спокойствие и благоразумие, които тя беше чувала и преди от опасни хора. Знаеше много добре, че й трябва време, за да го успокои, и затова направи както й каза. Ейдън Шарп не сваляше очи от нея, докато пресече стаята и угаси основната светлина, като остави само две слаби лампи. После седна във фотьойла срещу нея и се облегна. На устните му играеше лека усмивка, а очите му гледаха втренчено. Фрея трескаво търсеше начин, по който да се справи с него — да му говори, да промени настроението му или да се опита да избяга. Едната врата на стаята водеше към коридора, другата към кухнята, а оттам имаше изход към странична пътека между нейната къща и съседната, в края на която имаше залостена отвътре дървена врата.

— Искам да говоря с вас — каза отново Ейдън Шарп.

— За Анджела Рандъл? Или Деби… или може би и за двете?

— Млъкнете.

Това беше друг човек, не този, който седеше срещу нея в бар „Ембаси“, различен, но все пак наглед същият, както многото психопати, с които се беше сблъсквала. Трябваше да разпознае знаците, подсъзнателно ги беше разпознала.

— Анджела Рандъл беше тъпа кучка. Много досадна, тъпа кучка.

— „Беше“… това…?

— Казах ви да мълчите.

Трябваше да остане спокойна и да не показва никакъв признак на страх, нито пък да издава с нещо какво възнамерява да направи.

— Мразя жените, но най-много мразех тази тъпа кучка. Тя нямаше гордост, лежеше в краката ми като кучка в жега, изпращаше ми съобщения, пълни с глупави изрази, ласкателни, прилепчиви, слугински. Къде й беше гордостта? Изпращаше ми картички, подаръци. Това. — Той разкопча копчето на ръкавелите си и показа часовника. — Да, разбира се, и много други подаръци. Харчеше си парите, сигурно е задлъжняла заради тях, а и винаги с тези патетични бележки. Унижаваше се. Презирах я. Продадох повечето от нещата. Не ги исках край себе си, оскверняваха ме, но часовника запазих. Като момче познавах човек, който имаше такъв. Един роднина. Много го харесвах. Не бях виждал такъв часовник оттогава.

Гласът му отново се беше променил, беше станал небрежен, като че искаше да я успокои, да направи така, че всичко да прилича на приятелски разговор.

— Съвсем типично е за нея, че точно тя ви постави нащрек. Съвсем естествено е, че именно тя е виновна за това. Никой от другите не би го направил. — Той замълча за момент, кръстосал крак върху крак, с ръка зад главата, все така втренчен. Фрея пресмяташе колко крачки трябва да направи, за да стигне до кухнята и до външната врата и дали би могла лесно да се добере до края на пътеката.

— Знаете ли, аз обичам работата си, намирам я удовлетворяваща. Добър съм. Много хора имат повод да ми бъдат благодарни. Сигурен съм, че го знаете от приятелката ви, доктор Диърбон. Много пожертвах, за да се обуча. В продължение на години живях в стая с размерите на сегашната ми баня и работих усилено, за да стигна там, където съм. Но това никога не беше достатъчно. Не съм и смятал, че ще е достатъчно, като се има предвид колко близо бях до целта си — да бъда лекар. Отнесоха се към мен несправедливо, пожертваха ме, предадоха ме. Всичко бях планирал, а те го разрушиха. Открих, че изобщо не се нуждая от тях. Всъщност, даже спечелих от това. Изучаването на човешкото тяло, близкото, детайлно сравнение на едно тяло с друго. Етапите на живота и на смъртта. Разбрах повече от всеки друг на света, защото имах много време и можах да си устроя лично място за изследвания.

Той отново замълча, този път по-дълго. Седеше абсолютно неподвижно, без да откъсва поглед от нея.

Ужасът, който Фрея изпитваше, беше различен от всичко преживяно досега. Бе се сблъсквала с гневни и агресивни хора, с въоръжени хора, с умопобъркани и опасни хора в трудни ситуации и страхът, дори ужасът, бяха неизбежни. Но те никога не й бяха действали така всеобхватно, винаги бе оставало някое кътче в нея, в което нямаше страх, а увереност в собствените умения и решителност; адреналинът препускаше, изостряйки мисълта й, помагайки й да се справи с положението. Сега тя не можеше да открие това кътче на спокойствие и увереност. Ейдън Шарп беше луд по най-опасния начин — контролирано, спокойно, рационално луд. Агресивността му не беше импулсивна, това не бе емоционална реакция на човек в опасност, с когото не е невъзможно да се справиш. Този тук беше усмихнат психопат, заблуден, притежаващ сила и умения, човек, който се мисли за всемогъщ и недосегаем. Докато го гледаше — стиснал тази спринцовка, пълна с кой знае какво, седнал на нейния стол късно през нощта в тихата къща, докато слушаше монотонния му, изпълнен със злорадство глас, тя се почувства парализирана, като уловено животно.

— Искате ли да чуете още? Подразних любопитството ви, нали?

— Ако изпитвате нужда да ми кажете, моля.

Ейдън Шарп се засмя с почти естествен смях.

— О, скъпа моя Фрея, колко очарователно? Добре обучен сержант детектив, който е преминал курс по практическа психология… „Успокойте го, спечелете го, като го слушате внимателно. Той ще почувства нужда да се изповяда, така че дайте му възможност. Това ще го успокои и бдителността му ще отслабне.“ Нямам нужда да се изповядвам, уверявам ви. Наслаждавам се на работата си и ще го правя още много години. Изповедта не е на дневен ред. Познавам себе си, разбирате ли. Познавам психиката си много по-добре от когото и да било. Млада жена в Австралия била в неизвестност пет години, четохте ли за това? Семейството й направило погребална служба за нея, а един младеж бил осъден за убийството й. Скоро след това тя се появила. Криела се съвсем близо до дома си. Така че защо тези изчезнали жени да не се появят отново?

— Но аз мисля, че вие искате да ми кажете причината, поради която няма да се появят.

— Така ли? Сигурна ли сте? Любопитна ли сте да разберете?

— Много.

— Това, че знаете, няма да ви е от полза, разбира се.

Фрея почувства как стомахът й се свива. Уплаши се, че ще повърне.

— Разбирате ли какво ви казвам?

Стените в стаята изглеждаха съвсем близо, въздухът като че свършваше, като в мазе или подземие. Гърдите я боляха, когато се опитваше да диша нормално. Почакай. Остани спокойна и мисли, мисли. Трябва да се измъкнеш оттук, а има само един изход. Ключът от входната врата е в джоба му, така че трябва да избягаш през кухнята. Остави го да говори. Каквото и да твърди, и каквото и да показва, нервите му ще се опънат и кръвното му налягане ще се покачи от вълнение. Той иска да ти разкаже за жените. Остави го. Задръж вниманието му и тогава ще решиш, едно по едно. Когато тръгнеш, тръгни много бързо и без предупреждение, бягай през стаята, към кухнята, през вратата, по пътеката и викай колкото можеш по-силно, викай: „Полиция, полиция, полиция!“. Няма значение, че никой няма да чуе, това ще го стресне. Мисли. Мисли. Задната врата залостена ли е? Да. Има ли ключ на нея? Господи, не може да си спомни. Ако няма, трябва да е на рафта, което означава още едно движение. Ще има ли време? Когато тръгнеш, погледни вратата, пресегни се за ключа, отключи, дръпни резето… Не, той ще бъде след теб, отчаяно ще се опитва да те спре и ще е по-силен от обикновено заради паниката и от съзнанието, че няма какво да губи.

Мисли, мисли. Ако стигнеш до вратата на кухнята и той е зад теб, обърни се внезапно към него, защото така ще го изненадаш и можеш да го събориш на земята. Той не е много висок или тежък. Ако трябва, удари го отстрани по врата, завърти го и го ритни. Това няма да е лесно. Той няма да се предаде. Трябва да се бориш.

Тя седеше, без да помръдне, гледаше го, опитвайки се да не мисли толкова трескаво, за да не се ускори дишането й. Той беше опитен. Ще го забележи. Гледаше я внимателно, както никога не я бяха гледали.

— Ще ми кажете ли? — попита Фрея.

— Мисля, че бих искал да пийна. Ще си правим ли компания на по едно питие?

Не прави опасни движения, докато вземаш бутилката и чашите от бюфета. Той гледа, очаква да се възползваш от момента, затова недей.

Тя остави бутилката с уиски на ниската маса между тях.

— Ако искате вода, трябва да отида до кухнята.

— Бих искал вода.

Тя се поколеба, после стана. Той също стана. Последва я плътно и стоя до нея, докато тя пълнеше каната на чешмата. Тя не погледна към вратата, която водеше към прохода, обърна се и се върна в дневната. Чувстваше топлината и миризмата му зад себе си.

— Благодаря — кимна той, щом тя добави вода в питието му. — Моля, присъединете се към мен.

Фрея поклати глава.

— Тогава нещо друго? Не обичам да пия сам.

Тя си наля чаша вода.

Ейдън Шарп се усмихна.

— Така е добре. „Успокойте го, не го ядосвайте.“ Но, скъпа, аз изобщо не съм ядосан. — Той отпи от уискито, като я гледаше над чашата си.

Водата й дойде добре.

— Кажете ми — каза той с толкова приятен и разумен глас, че тя се стресна, като че бяха в бар „Ембаси“, — какви според вас може да са мотивите на един сериен убиец? Много съм мислил за това.

Тя отвори уста, езикът й беше лепкав.

— Предполагам, че сте се сблъсквали с един-двама, докато сте били в лондонската полиция?

— Те… те не се срещат толкова често, колкото хората си мислят. Но, да, сблъсквала съм се.

— И?

Тя знаеше какво да отговори, но не можеше да го каже, не тук, в собствената си дневна, седейки срещу този човек. Изглеждаше абсурдно да води разумен, интелигентен разговор за мотивите на убийците.

— Например, Денис Нилсън беше луд, но убиваше от скука, знаете това. Уест бяха просто зли. Но не и луди. Тези, които убиват деца, са измет, сатанински педофили. Но някога минавало ли ви е през ума, че може да има и добри мотиви? Разумни мотиви?

Тя отпи още вода, поклащайки глава. Не можеше да говори сега.

— Аз убивах заради работата си. — Той я погледна и спря.

Не реагирай, не помръдвай с нито един мускул, не показвай нищо.

— Ползите ще бъдат огромни. Изучаването на човешкото тяло в различните му етапи в крайна сметка ще допринесе за по-доброто познаване на процеса на стареене, на болестта, на различните пътища, които водят до смъртта, както и на самата смърт, повече от всичко, постигнато досега. Аз убивам, за да продължавам тази работа. Тези, които убивам, умират за доброто на човечеството и, както сте разбрали, не оставят след себе си никой, който да страда за тях. Аз съм изключително внимателен. Анджела Рандъл не липсва никому. Тя има много по-висока стойност мъртва, отколкото когато и да било приживе, разбирате ли. А и ми дължеше това.

Тя беше парализирана от ужас. Само умът й все още работеше, опитвайки се да запомни плана за бягство. Не се отказвай, чакай, тръгни бързо, бързо, бързо.

Ейдън Шарп отпи от уискито си.

— Някои просто са си луди, разбира се — каза той, — тези, които нямат нито мотив, нито съзнание за това, което вършат. Само повтарят модела, като в детска игра. А ако има такива, които го правят по някаква причина, то това са обикновено умопобъркани, извратени хора. Шизофрениците чуват гласове, които им нареждат да убиват. Те заслужават лечение, не мислите ли?

Тя се чудеше какъв ли е мотивът му да й разказва за убийствата. Гордост? Самохвалство? Злорадство? Погледна го. Изглеждаше толкова стриктен, спретнат, сдържан, толкова приятно разположил се тук — както майка й казваше, деликатен малък мъж. Но за едно нещо беше прав. Тя искаше да знае. Преди да избяга, трябваше да разбере какво е направил с изчезналите жени и дали има и други преди това, за които никой не знаеше.

Отпи още от водата.

— Те са в пълна безопасност, трябва да знаете — каза той, усмихвайки се отново. — Полагам много грижи за тях.

Тогава видя в очите му, че не само е луд, но и че лудостта му се засилва и нараства.

— Аз планирам всичко. Преминавам през много трудности. Понякога чакам с месеци. Дълго чаках бедната Деби Паркър.

— Айрис Чатър? — Тя чу собствения си глас, звучащ като че от другия край на слухова тръба.

Ейдън Шарп наклони глава.

— Права сте — каза той, като че съжалявайки, — разбира се, че сте права за това. Тогава нямах план. Тръгнах против инстинкта си. Беше глупаво. Беше грешка. Но аз не съм я убил. Тя умря от сърдечен удар, а аз запазих тялото. Поех риска и съдбата ме възнагради, но можеше и да не е толкова лесно.

— Искате да кажете… че съжалявате?

— О, не, не това. Съжалявам, че се възползвах от случайността. Но ако не беше госпожа Чатър, щеше да бъде някоя като нея. Възрастната жена беше следващата в списъка. Бях стигнал точно до този етап на работата си. Как бих могъл да съжалявам?

Фрея беше замаяна, ужасена, имаше чувството, че и тя се побърква, затворена с един луд в неговия клаустрофобичен, макар и странно правдоподобен свят. Как би могъл да съжалява? Как си бе позволил да се опре на случайността? Ами ако не се беше получило? Мисли за последствията от работата на живота му, за глупостта… Може би трябва да се съгласи с него?

— Много сте тиха, Фрея. Не приличате на себе си. Аз очаквах порой от въпроси — трудни въпроси, може би, или любопитни, но не и това мълчание. Нищо ли от това, което ви казах, не ви заинтригува? Изглеждате някак незаинтересована.

Но въпросите бяха тук, блъскаха се като прилепи вътре в стените на черепа й, летяха и я объркваха. Искаше да ги пусне, да ги изрече, да ги успокои, но сега не можеше да отвори уста. Беше просто прикована към мисълта какво трябва да направи и в кой момент.

— Може ли да получа още малко от отличното ви уиски?

Ейдън Шарп леко се наведе и протегна ръка напред.

Светкавица премина през мозъка на Фрея. Сега, каза си тя, сега. Бягай, бягай, бягай.