Сюзън Хил
Смъртта е моята крепост (36)

Тридесет и едно

Смяташе, че знае всичко за себе си. Беше прекарал толкова време сам, изучавайки собствената си душа, опитвайки се да проследи всичко, което беше правил и мислил, до източника му, че му се струваше, че вече нищо не може да го изненада.

Отдавна знаеше какво трябва да прави и защо. Знаеше, че това, което му носеше удовлетворение, винаги е временно, парчета познание, които постепенно създават едно цяло. Никога не бе имал истински интерес към преследването и лова. Това бяха само средства за постигане на целта. Той трябваше да открие хората, да ги подбере внимателно, да ги дебне, да ги преследва, да ги проследи за последен път и при необходимост да ги усмири. Избягваше думите „убийство“, „убиване“ и „смърт“. Нищо от това не му доставяше удоволствие. Садистите и психопатите, злите хора изпитваха удовлетворение от самото убийство и вероятно от всичко, което водеше към него. Той не беше такъв. Самата мисъл за това го ужасяваше.

Това, което той правеше, беше съвсем различно.

Затова беше шокиран, когато разбра, че копнее да се върне на Хълма, където временно не можеше да ходи. Искаше да мине отново по стъпките си, да застане там, където беше стоял с всеки от тях, да си спомни всичко. Ако полицията не беше оградила мястото, може би никога нямаше да разбере това. Предишната вечер беше гледал списъка си и още нещо го разтревожи. Оставаха три образеца. Зрял мъж. Възрастна жена. Възрастен мъж.

Другите бяха доставени, изследвани, дисектирани, описани и прибрани. Изследването му беше уникално. Никой не беше експериментирал по този начин, сравнявайки начините, по които всеки беше убит, и дори най-дребните разлики между тях.

Скоро всичко това щеше да свърши. Щеше да направи каквото бе предвидил. Нямаше да има нужда от повече. И точно тогава разбра, че не е чак вманиачен, но пристрастен. Само мисълта, че може да бъде лишен от това завинаги, само изразите „край“ и „последен път“ го караха да плувне в пот, която се спускаше, студена и неприятна, по гърба му. Трябваше да стане и да се разходи из стаята, после да излезе и да тръгне по улицата, за да се успокои.

Как би могло някога да свърши? Тогава нямаше да има защо да живее. Ако нямаше повече работа, която да върши, трябваше да има друга причина да продължи, а той трябваше да продължи. Нуждаеше се от цел, за да го държи жив и работоспособен, да го предпази от лудост, да му помогне да се контролира.

Не смееше да излиза с вана или с колата си. Твърде много хора я знаеха, познаваха и него и щяха да му махат. Трябваше да върви пеша, и то късно вечерта — на дневна светлина щеше да бъде много подозрително. Сега хората избягваха Хълма. Знаеше, че и той не бива да ходи там, защото това би означавало нарушаване на всички правила. А вършеше стриктно работата си, именно защото знаеше правилата и винаги ги спазваше. Наясно беше, че повечето хора нарушават правилата, защото стават арогантни и небрежни и от глупост. Но той беше умен, имаше обучен ум, беше систематичен във всичко, никога не действаше импулсивно, винаги проверяваше по два пъти. Тогава защо беше толкова отчаян сега, че трябва да поема този риск? Чувстваше как потребността се надига в душата му и разбра, че е по-силна от него. Не трябва да й обръща внимание, трябва да я контролира.

Часове наред мисли за Хълма. Няколко нощи лежа буден, спомняйки си всеки път, когато бе там „по работа“, както мислено обичаше да нарича онова, което вършеше.

Беше обикнал мястото заради усещането за древност, дълбоките му корени в миналото, заради камъните Уерн, които бяха свързани с толкова суеверия. Обичаше тишината му и звука на вятъра, всеки път различен, в зависимост от това от коя страна идваше. Обичаше начина, по който бяха разположени вдлъбнатините и издатините на Хълма, оголените камъни, шубраците и храстите, короните на дъбовете. Обичаше зайците и заешките дупки. Беше го избрал по практически причини, но беше го обикнал от сантименталност.

За да се успокои, отиде с колата до бизнес парка. Беше след седем часа. Всички си бяха отишли, постройките бяха заключени и тъмни. Влезе през страничната врата в студената тиха сграда. Колко ще бъдат изненадани, ако разберат какво е постигнал тук — хората, които го бяха отхвърлили, съсипали и едва ли се бяха сещали дори веднъж за него, откакто напусна сградата на медицинското училище. Но всъщност бяха изгубили човека, който щеше да прослави това място. Защо тази мисъл никога не им мина през ум? Ако му бяха позволили да продължи по избрания от него път, сега щеше да е на върха в професията си и те щяха да са горди, че са го обучавали. Сега обаче всички успехи бяха само негови.

Щракна ключа на синьо-бялата флуоресцентна лампа и за момент спря, заслушан в звука на тишината и смъртта. После отиде до вратата в бетонната стена в дъното и влезе в сърцето на своето царство. То беше съвсем малко, в задната част на постройката, но в него беше всичко, което имаше смисъл. Поколеба се, ръката му поспря върху дръжката на единия шкаф, преди да мине към следващия, но накрая се спря на втория отдясно. Беше проверил електрозахранването, термометрите и всички показания, както правеше всеки ден. Беше педантичен. Не можеше да си позволи да бъде друг.

Издърпа дръжката.

Анджела Рандъл лежеше с лице към него върху металния плот, който се плъзна на колелата си. Той застана до мраморнобялото й лице. Анджела Рандъл. Страстта й по него в началото го беше поласкала и когато подаръците започнаха да пристигат, беше много доволен. Никой преди не беше изпитвал страст към него. Никому не беше го позволявал. Но след време писмата, които съдържаха толкова патетично отчаяние, подаръците, поканите и молбите станаха досадни. Накрая я презираше. Но тя не беше тук по тази причина — никога по никакъв начин не позволяваше чувствата да влияят на работата му. Тя беше тук, защото бе на подходящата възраст, от подходящия пол и с подходящия ръст за този етап от неговото изследване, а и защото беше лесно да я проследи по Хълма.

Издърпа носилката докрай, за да огледа собственото си творение. Смяташе, че с Анджела Рандъл е свършил по-добра работа, отколкото с другите, точна, чиста, непоколебима. Всичко беше извадено, проучено, разрязано, претеглено и записано, преди да бъде върнато обратно. Той познаваше частите на тялото й като пръстите на ръката си, беше ги изучил отблизо. Сега тя беше възстановена, изглеждаше бледа и блестяща между хирургичните шевове.

Чудеше се какъв ли би бил следващият й подарък.

Преди да провери отново електричеството и термометрите, да изгаси ламите и да заключи всяка врата, огледа и останалите. Беше малко неудовлетворен от работата си върху младия мъж, толкова здрав, жилест и мускулест. Чудеше се дали да не повтори това. Но улавянето беше най-трудното, момчето се беше борило, беше много силно. Не като бедната дебела Деби.

Три шкафа оставаха празни. Един от тях още не беше оборудван. Другите бяха за възрастните, за Протей и Анна. Но ако нещата на Хълма продължаваха все така, щеше да мине време, преди да може да ги приеме. Мина през вътрешната стая, после през външната, разстроен и нетърпелив. Не беше ядосан, защото никога не се ядосваше. Да изтървеш нервите си, дори в най-ежедневните неща, беше опасно. Той нямаше да стигне дотук в работата си, ако имаше и най-малка склонност към това. Но се чувстваше като река, препречена от бент. Това забавяне не беше по негово желание и не беше част от плана. Не искаше да допусне непредвидима слабост, просто защото такъв беше животът, а животът беше нещото, с което първо трябваше да се справи.

Той се разхожда около постройката, докато чувствата му се уталожиха, след което си тръгна към вкъщи, за да преосмисли плановете си.