Сюзън Хил
Смъртта е моята крепост (19)

Петнадесет

— Нямам нужда да ходя на лекар, добре съм.

— Ще отидеш, дори ако трябва да си взема отпуск сутринта и да те завлека дотам. — Санди Марш отметна завивките, позволявайки на студения утринен въздух да облее тялото на Деби. — Доктор Диърбон беше толкова добра да дойде чак дотук и да се погрижи за теб… Всичко можеше да се случи, можеше да умреш.

— Нямаше да умра.

— Хайде, стани и върви. Не можеш да не отидеш и да караш лекарката да те чака. Водата в чайника току-що завря, сложих две филии в тостера. Честна дума, трябва ти пазач, а не съквартирантка.

Санди тръгна към вратата. Изглежда елегантна, помисли си Деби. Беше достатъчно слаба, за да може да облече и торба за боклук и пак да изглежда шик. Тази сутрин беше с черно моряшко сако върху прилепнала, щампована в черно и бяло пола, високи обувки и розов кашмирен шал, който подчертаваше целия тоалет. Не беше въпрос само на пари, защото на Санди не й оставаха много след плащането на сметките. Тя купуваше внимателно и икономично и притежаваше завидно умение да съчетава дрехите. Но не след дълго, каза си Деби по пътя към банята, не след дълго ще съм слаба и кожата ми ще бъде чиста. Тогава и аз ще мога да го правя.

Погледна се в огледалото. Отокът беше спаднал, но още имаше малка червенина и кожата под очите й изглеждаше като от хартия.

— Чао, Дебс. Ще ти се обадя, за да разбера какво ти е казала, да знаеш.

— Добре, добре.

Но Деби знаеше, че има късмет. Санди може и да се държеше малко шефски, но беше добра приятелка и тя й дължеше много. Щеше да спази уговорката с доктор Диърбон дори само заради нея.

 

 

Поликлиниката беше на две мили от дома й, в другия край на града и обикновено би взела автобус, но тази сутрин Деби вървя пеша. Пътят не беше интересен, но всяка крачка я караше да се чувства по-добре. Вървеше в чистия въздух, вдишвайки го дълбоко, чувстваше широтата на небето над нея и на земята дълбоко под нея, с които тя, Деби Паркър, беше свързана чрез невидими, но здрави сили. Тя помнеше всичко, което Дейва й беше казал за разгръщането на съзнанието и духа й, за да се чувства в хармония с цялата земя, с небето и с безкрайната вселена.

— Нищо не е чуждо за теб, нищо не е враждебно. Всичко е част от теб и ти си част от всичко. Ти си в безопасност и можеш да се чувстваш така само ако отвориш сърцето и ума си. Върви, върви и дишай, гледай и слушай и ще забележиш, че всеки път се чувстваш все по-свободна и в по-голяма хармония с всичко.

Беше вярно, тя се чувстваше в хармония със света, със земята, която се въртеше под нея, пласт върху пласт с… не знаеше от какво, но в съзнанието си имаше представа за корени, които се простират надолу. Вдигна очи. Над нея имаше обикновен светлосив облак, но лесно си представи зад него небесносиньо, а след синьото — трептящо златно, което можеше да види.

Разходката беше ободряваща, макар че на няколко пъти трябваше да спира, защото се задъхваше от умора. Това също щеше да се оправи, когато се разхожда повече и стане по-здрава. Дейва й беше казал да определя настроенията си и да им прикача символи, да ги претегля и да им дава цветове и форми. Тази сутрин настроението й беше светло, почти нямаше тежест, беше сребристобяло и имаше меката форма на облак.

Срещата с Дейва беше променила целия свят на Деби Паркър. Тя знаеше, че наистина няма нужда да ходи при доктор Диърбон тази сутрин. Дейва щеше да формира бъдещето й и да я преведе през всички промени, които щяха се появят по пътя й към новата й същност, новия живот. Тя ще бъде слаба, с чиста кожа, спокойна и радостна. Ще учи нещо или ще постъпи на нова работа. Ще намери още приятели и цялото й същество ще се разгърне.

Стигна до поликлиниката „Манор Хаус“ мокра от пот и с пришка на лявата пета, но иначе беше толкова щастлива, че й идеше да запее. Дори докато чакаше, беше щастлива. Стаята беше пълна с млади майки с кашлящи деца и стари мъже, които се оплакваха от забавянето, списанията бяха смачкани, но за Деби всичко беше прекрасно и част от хармоничното цяло. Беше удивително, че никой тук не знае нищо за Дейва и неговата сила, огромната целебна сила и помощта, която може да им даде, красотата и духовността му. Можеше да вземе няколко от сините картички и да ги остави на масата до списанията, макар че, след като помисли по-добре, реши, че лекарите вероятно няма да са доволни.

— Деби Паркър, моля.

Доктор Диърбон изглеждаше бледа и настинала. Сигурно това беше причината за лошото й настроение.

— За бога, какво си мислехте, че правите, Деби? Имате ли представа какво гълтате и какво си слагате на лицето?

Деби се почувства объркана.

— Дайте да видя кожата ви. Елате на светло.

— Не мисля, че съм направила нещо лошо.

— Наистина ли? След това, което се случи?

— Е, не знаех, че ще се случи. Сама казахте, че при хората се получават алергични реакции и към най-обикновени неща.

— Да, казах. Съжалявам. Имах ужасна нощ, но не бива да си го изкарвам на вас. Така, нека се справим сега с акнето. Защо не дойдохте първо тук, Деби? Акнето вече се лекува толкова лесно. Ще ви дам антибиотик, който ще вземате шест седмици. Непременно завършете курса. Акнето постепенно ще се подобри и няма да се появи отново.

— Само това ли? Без кремове и други работи?

— Не. Не трябва да слагате нищо на кожата си и не купувайте лосиони, които обещават чудеса, антибиотикът ще свърши работа. Не сте имали астма преди, нали? — Тя погледна към картона на Деби.

— Не. Изобщо.

— Сигурно е била еднократна реакция, но ще ви предпиша инхалатор. Носете го винаги в чантата си, дръжте го до леглото си. Може изобщо да нямате друг пристъп, но трябва да приемем снощния като предупреждение. Не оставайте без инхалатора си. След като излезете оттук, почакайте и сестрата ще ви отдели пет минути, за да ви покаже как да го използвате правилно — не е трудно, но трябва да свикнете.

— Добре. Благодаря. — Деби стана.

— Не, Деби, не си тръгвайте. Искам да говоря с вас за онази личност, при която сте ходили в Старли.

— О!

— Аз не съм от лекарите, които не одобряват никакво алтернативно лечение. Изпращам хора на остеопатия и акупунктура, приемам и някои други видове лечение. Но сега има и много мошеници, а всичко е абсолютно нерегламентирано. Не е вярно, че ако не помагат, поне не вредят. Могат да навредят. Много съм загрижена да предпазя пациентите си. Вие сте била депресирана, а това може да ви направи много уязвима. Е, при кого бяхте?

Деби не беше сигурна какво да каже. Вярваше на Дейва, той беше чудесен, беше й говорил както никой друг, но се почувства някак лекомислена след въпросите на доктор Диърбон.

— Той е… той е наистина добър, докторе. Това беше само разговор.

— Говоренето невинаги е безопасно. Освен това ви е предписал хапчета и мехлем. Взех от тях снощи, каза ли ви съквартирантката ви?

— Беше само разговор, казах ви.

— За какво например?

— От сорта на…

Деби нямаше намерение да й казва за дивана и особеното чувство, че е извън себе си и реалното време, че плува и за усещането, че е била докосната от нещо изключително.

— Бихте ли ми казали името му?

— Какво смятате да правите? Аз не искам да правя оплакване.

— Разбира се, че не. А и аз не мога да направя нищо, дори да исках. Но както ви казах, длъжна съм да се грижа за пациентите си.

— Нарича се Дейва.

— Дейва кой?

Деби сви рамене.

— Той даде ли ви някакви медицински съвети?

— Не. Говори много за духовни неща. За душата ми. Каза, че трябва… да съм в хармония с вселената. Че трябва да се разхождам на чист въздух. Каза, че това ще помогне на кожата ми.

— Със сигурност няма да навреди.

— Храната. Даде ми диета.

— Аха.

— Трябва да ям само естествени и пълнозърнести храни… семена, плодове и зеленчуци, без месо, без млечни продукти.

— Много соя?

— Откъде знаете?

Доктор Диърбон се засмя.

— Повечето от тях са пристрастени към соята.

— Лошо ли е?

— Не, но някои хора са алергични към нея.

— Значи мога да я правя? Диетата?

— Да. Приемайте достатъчно протеини — прясна риба и яйца. Плодовете, зеленчуците и ядките са добри, но от време на време се глезете. Важно е да не сте прекалено безкомпромисна. Вие сте уязвима, Деби, а сте били и в депресия. Така че позволявайте си по едно капучино или чаша вино, както и парче шоколад понякога. Не бъдете сурова към себе си.

— Добре. Благодаря. Това ли е?

— Това е, край на лекцията.

Деби се обърна с ръка на дръжката на вратата.

— Той ме накара да се почувствам чудесно. Разбирате ли? Накара ме да видя всичко по различен начин. Никога преди не съм срещала такъв човек.

 

 

Известно време след като Деби отиде при сестрата, Кет Диърбон седя, драскаше в бележника си и си мислеше за това, което й беше казало момичето. Името беше фалшиво и не означаваше нищо, беше превземка. Съветите, които й беше дал, изглеждаха прекалено позитивни, макар че не бяха нищо повече от това, което Деби би могла да намери в повечето списания. Поне бяха безвредни, но едно-две от нещата, които бе споменало момичето, загатваха за нещо друго, разни врели-некипели за вътрешна хармония и унисон с вселената. Можеше да не обърне внимание на това, а и подозираше, че таблетките едва ли съдържат нещо повече от безполезна смес от билки, разбъркани със соя, нито пък мислеше, че онзи мехлем е опасен. Деби беше имала лош късмет, беше се оказала алергична към някоя от съставките.

Въпреки това Кет беше разтревожена. Това момиче — с лоша кожа, непривлекателно, без работа и социален живот, силно депресирано и уязвимо — всичко това изпращаше много тревожни сигнали. Съветите на някой неопитен „лечител“ към човек като Деби Паркър, особено ако са придружени с проникване в миналото или „регресия“ и „раждане отново“, могат да навредят много.

Записа името Дейва в бележника си. Нямаше власт да забрани на когото и да било да върти такъв бизнес, пък и дори да прекратеше работата си в Старли, той можеше да започне на друго място.

— Дейва. — Кет каза името на глас подигравателно, преди да звънне звънецът за следващия пациент.

 

 

Деби не измина пеша двете мили до вкъщи. Беше започнало да ръми, а и пришката я болеше. Тя чака половин час автобуса в края на Адисън стрийт. Беше объркана. Доктор Диърбон не отричаше някои от нещата, които тя правеше след срещата си с Дейва — диетата, упражненията. Но в изражението и тона й имаше нещо, което караше Деби да се чувства неловко и виновна. Беше като при разговор с главния учител. След като си тръгнеш, се чувстваш по-малка и по-глупава. Но тя вече е голяма жена, така че защо да се чувства като провинило се дете?

В автобуса беше топло, стъклата бяха изпотени. След като седна и избърса с ръка стъклото, за да вижда, тя си спомни автобуса, с който беше пътувала за Старли. Мисълта за това пътуване и за времето, прекарано в чакане в кафенето, споменът за къщата на Дейва на стръмната тясна улица, за кабинета му, както и за самия удивителен човек, я развълнуваха и възвърнаха увереността й. Той й беше направил повече добро от всеки друг, нали? Мъката й се беше стопила, чувстваше се позитивна и щастлива за пръв път от месеци. Как би могъл да бъде лош? Беше му благодарна и трябваше да го покаже. Не беше грешка на Дейва, че тя реагира лошо на лекарството. Това би могло да се случи на всеки. Доктор Диърбон беше казала същото.

Слезе от автобуса в центъра на Лафертън и си купи парче органичен шоколад, което да изяде по пътя към дома. Би трябвало и двамата да са доволни от това, помисли си тя, докато сваляше обвивката.

 

 

На изтривалката пред вратата имаше писмо за нея. Когато отвори плика, веднага видя прекрасната синя картичката. Тя като че изгря в тъмнината на коридора и блясъкът оформи кръг от топлина около нея.

Дейва

Моля, явете се за следващия ви час точно в два и петнадесет във вторник, 30 януари. Това време е внимателно подбрано като най-благоприятно за вашето лечение.

Деби си направи чаша чай и седна до кухненската маса с картичката. Загледа се в дълбочината на вълшебното синьо. Ефектът беше толкова силен, сякаш самият Дейва беше в стаята с нея. Чувстваше се въодушевена и променена, бъдещето й предоставяше безкрайни възможности, повече от всичко, за което беше мечтала, преди да предприеме тази смела стъпка.

През целия ден кухнята като че блестеше с лъчите духовна светлина от картичката. Но по-късно Деби разбра, че иска да прави това, което й беше казал Дейва, отново и отново, за да може, когато отиде следващия път, да я поздрави и да е горд с нея. Затова, след като сложи дебел лейкопласт на пришката на петата си и обу два чифта чорапи под маратонките, излезе на разходка. Беше четири и половина и учениците се прибираха у дома, тичайки по пътя с ярко оцветени чанти, слизаха от коли с цигулки, екипировки за игра и кутии за обяд в ръце. Деби почувства как я обгражда цял ореол от доброжелателство и дружелюбие към тях, който така сияеше, че тя дори се изненада, че не поглеждат към нея.

Следобедът беше влажен, ръмеше студен дъжд, но под дърветата в дворовете на скъпите къщи по пътя към Хълма бяха израсли кокичета. Привличаше я това старинно зелено сърце на Лафертън, знаеше, че камъните Уерн притежават особена сила, подобно на острия хълм на Старли. Говореше се, че камъните виждат всичко и ако ги разцепят, всички тайни на Лафертън поколения назад ще бъдат открити, изсечени вътре в тях. Ако хората отиваха на Хълма по тъмно, за да се срещат тайно, камъните Уерн ги виждаха, и ако пред камъните е била изречена лъжа, тя ще се разкрие, колкото и години да са минали. Деби си помисли да попита Дейва за Хълма.

Беше почти тъмно. Една двойка разхождаше куче по пътеката пред нея, но скоро се върнаха обратно на пътя. Деби вървеше бързо, с широки крачки, размахваше ръце и дишаше дълбоко. Искаше й се да бе изгряла луната, за да може да види звездите, но небето беше тъмно и навъсено. Маратонките й леко скърцаха по влажния път и след малко, раздразнена от звука, тя тръгна по затревената пътека, която се изкачваше между храсталаците към камъните Уерн, а после нагоре към скупчените на върха стари дървета. След малко пътеката стана доста стръмна и Деби се задъха. Спря и се облегна на едно дърво, наведена напред, за да облекчи бодежа отстрани. Видя долу няколко мътни оранжеви светлини от града. Нагоре всичко беше скрито. Вечерта ухаеше на влажна трева. Опита се да мисли за земята, която се въртеше под нея, и за небесната дъга над главата й, и за себе си в хармония с тях. За момент изглеждаше, че може да предизвика у себе си чувството, че е приобщена към вселената, че е част от духа на всичко сътворено.

Сепна се от слаб звук, може би стъпки, може би шумолене на вятъра в храсталака. Извърна глава и се опита да различи нещо в мрака. Нямаше вятър, беше съвсем тихо. Звукът се чу отново на няколко метра под нея, но дали беше отдясно или отляво, не можеше да определи.

Връхлетя я вълна от ужас, който я вцепени и спря дъха й. Сърцето й заби лудо, ушите й зашумяха. Тя не виждаше нищо и не смееше да помръдне. Беше парализирана от ужас и от мисълта за собствената си уязвимост. Колко беше глупава, да дойде тук сама по тъмно, без да каже на никого къде е. Вслуша се напрегнато за слабия шум, но сега нямаше нищо. Тъмнината и тишината бяха плътни, притискаха я, тежки и задушаващи. Беше дезориентирана, не смееше да помръдне, защото не знаеше как да стигне долу до пътя. Стисна студеното влажно стъбло на дървото за подкрепа и успокоение. Дървото беше живо същество, част от вселената и се сливаше с нея. Ако останеше притисната към него, щеше да бъде силна и в безопасност.

Някъде недалеч в тъмнината се чу слаб звук, после отново, но той беше различен, не шумолене или шепот, а леко драскане.

Отново започна да ръми, студен дъжд падаше по лицето и ръцете й. Тогава видя долу на пътеката светлини на кола и чу шум от двигател. Ако тръгнеше веднага, би могла да продължи да върви по тревата и да стигне до пътеката и колата, в която имаше шофьор, друго човешко същество, може би и пътници, и тогава всичко отново ще бъде нормално и каквото и да беше драскало тук, в тъмнината, то щеше да е далеч от нея.

Деби пое дълбоко въздух, отлепи се от дървото и се втурна надолу по затревената пътека, но вече валеше силно и беше хлъзгаво и когато стигна до ниските склонове, почти тичайки, тя се подхлъзна и падна с протегната ръка в опит да се предпази. Лежеше, плачейки от ужас и безсилие, а не от болка. Беше се натъртила и дланта я болеше там, където се бе ожулила, но когато седна, разбра, че няма нищо счупено или навехнато и може да стане. Когато го направи, в лицето й блесна светлина. Беше по-близо до пътя, отколкото си мислеше, и светлината идваше от фаровете на един ван, спрял пред нея.

Гърдите я боляха от усилието да диша и от напрежението от паническото тичане в тъмнината, затова, когато чу мъжки глас, за момент не можа да отговори. Но фактът, че близо до нея има друго човешко същество и бе слязла от Хълма благополучно, я накара да въздъхне от облекчение.

— Ало? Добре ли сте?

Първо гласът дойде от вътрешността на вана, но след това се чу и отваряне на врата.

— Бихте ли угасили фаровете, не виждам…

— Извинете.

След секунда светлината намаля, така че осветяваше само пътеката, но очите на Деби още бяха заслепени. Чу стъпки, мъжът застана до нея. Носеше фенер. Тя различи вълненото му яке, но все още не можеше да види лицето му.

— Какво се е случило?

— Бях… Разхождах се горе и… беше по-тъмно, отколкото мислех. И чух нещо.

— Какво нещо?

— Не знам, но беше страшно, нещо дращеше и шумолеше.

— Сигурно зайци или язовец. Или бездомно куче.

— Да. — Тя се хвана за страната, където бодежът отново се появи. — Не можах да видя. Само тичах, но пътеките са много хлъзгави и паднах.

— Наранихте ли се?

— Мисля, че не. Ожулих си ръката, но няма нищо. Май че си ударих коляното.

— Имали сте късмет.

— Да. Горе мислех друго.

— Може би не е добра идея да ходите на Хълма сама по тъмно.

— Мислите ли, че е опасно?

— Сигурно е напълно безопасно, но вие сте сама млада жена и трябва много да внимавате. Следващия път вземете някой приятел. Или по-добре се разхождайте през деня. Рано сутрин ще е по-добре, отколкото късно вечерта.

— Благодаря. Много ви благодаря.

— Далече ли трябва да вървите?

— Около миля, но е по улиците. Ще се оправя.

— Не, нека ви закарам. Вие сте мокра и бяхте в шок. Няма да отнеме и две минути.

Деби се колебаеше. Той изглеждаше добър, в него нямаше нищо странно. Трябваше да си върви, да се прибере бързо. Но тя продължаваше да се колебае.

— Не, извинете, глупаво е да ви предлагам това. Вие не ме познавате. Не трябва да приемате да ви возят хора, които не познавате, особено вечер. Но аз искам да съм сигурен, че ще се приберете благополучно. Знаете ли какво… Вие вървете, аз ще ви следвам до главния път с включени светлини, така че да сте в пълна безопасност, и когато вече сте сред хора, аз няма да се тревожа. Искам да съм сигурен, че наистина не сте се наранили и можете да вървите. Има ли някой там, където отивате?

— Санди Марш, моята съквартирантка.

— Добре. Да вървим тогава… Искам да се убедя, че сте в безопасност, преди да ви оставя.

Деби почака, докато той се върна във вана, зави по пътя и потегли. Наоколо нямаше никой. Беше доволна, че мъжът кара бавно зад нея с намалени светлини, докато стигнаха до по-оживена улица, близо до редицата магазини и бензиностанцията. Тя се обърна. Светлините на вана блеснаха и когато се отдалечи от нея по пътя, мъжът й помаха. Деби Паркър вдигна ръка в знак на благодарност. Някой се беше погрижил за нея, когато тя изобщо не очакваше. Спомни си нещо, което й беше казал Дейва: „Винаги ще се грижат за теб. Наблюдават те и те закрилят. Помни това“.

Така беше. Тя беше слушала истории за хора, които са намерили помощ в пусти места в моменти на опасност и после са открили, че този, който им е помогнал, е бил ангел с човешки образ.

Сърцето й подскочи от внезапната мисъл, че може би точно това се беше случило и с нея. Защо не? Тя беше в опасност, или така си мислеше, и от тъмнината беше дошъл спасител, който изчезна, след като се увери, че тя е в безопасност. Всичко съвпадаше, всичко толкова приличаше на историите за появяванията на ангели.

Нямаше търпение да разкаже на Дейва.

Стигна до ъгъла, откъдето можеше да види дали в апартамента свети. Ще изпие нещо и ще вземе горещ душ, а по-късно ще се отпусне на дивана по нощница и ще гледа „Законът“.

Но когато отвори вратата и извика „Здрасти“, си помисли, че сигурно няма да каже нищо на Санди за своя спасител, защото беше убедена, че той не е обикновено човешко същество. Обичайните шеги на Санди щяха да са като пръчка, забита в нежната паяжина, а Деби искаше да запази непокътнат съкровения спомен за срещата с този ангел, да не го разваля с присмеха на хората. Сигурно нямаше дори да спомене факта, че е била сама горе на Хълма в тъмното. Шумовете може да са били предизвикани от малки животни, притичали от уплаха, но сега тя беше в безопасност и знаеше, че е постъпила глупаво. Никъде нямаше пълна безопасност днес, дори в стария изостанал Лафертън, а и заради своя спасител беше длъжна да не се подлага повече на риск. Със сигурност ще продължи да се разхожда до Хълма. През него минаваха магически линии, които щяха да й помогнат да се чувства в унисон и хармония с вселената. Само че отсега нататък ще ходи по светло, най-вече рано сутрин. Изгревът е благоприятно време. Заради това някои хора ходят на Хълма да танцуват на зазоряване в деня на лятното слънцестоене.

Потопена в меката прасковена пяна на ваната, тя мислено си отбеляза да попита Дейва и за това.