Елена Делбанко
Сребърният лебед (8)

Седма глава
Мариана

Седмица след като Клод напусна Ню Йорк, Мариана, под натиска на Хайнрих Баум, реши да иде в Стокбридж, за да провери къщата и да се увери, че копията на Лебеда са складирани на безопасно място. Баум я беше помолил да намери документите им за собственост, за да са на разположение, ако реши да продава. Когато Александър почина, тя напусна набързо „На път към Суан“ и остави след себе си пълна неразбория. От месеци не бе ходила там.

Клод й се обади два пъти — от Лос Анджелис и после от Портланд. Прочете й с гордост звездните отзиви за концертите си. Беше поставил началото на американската си кариера. Разговорите им бяха кратки. Той почти не я питаше как прекарва времето си и я обсипваше с истории от пътуванията си. „Америка е огромна и скучна, и провинциална в по-голямата си част — пошегува се той, — но пък има някои прекрасни концертни зали. И тук-там красиви жени, като ти си един от най-ярките примери.“

Тя му каза, че скоро ще ходи в „На път към Суан“.

Той като че ли се обезпокои.

— Защо трябва да ходиш?

— За да сложа в ред имота — въздъхна Мариана. — Къщата има нужда от поправки. Има цели кашони със сидита и стари винилови записи. Има девет копия на Лебеда и един господ знае колко на брой музикални поставки и метрономи, и стари лъкове от твърд конски косъм; подаръци и трофеи, обложки на албуми и почетни грамоти в рамки. Вещи, пълно е с вещи. Имаш късмет, че още не си се сблъскал с това, Клод. Кариерата на баща ми обхваща три четвърти век и той е запазил абсолютно всеки предмет.

— Колко ще останеш? — И след пауза: — И сама ли ще ходиш?

— Да. Ще ида сама и ще остана, докато ми стане твърде тъжно и неприятно да понасям повече. Знаеш ли, една приятелка предложи просто да изхвърля всичко. Твърдеше, че достатъчно съм направила за него.

Клод прозвуча шокиран:

— Но, естествено, ти няма да направиш това, нали?

— Доста съм уморена вече да превръщам живота на баща си в своя работа — отвърна тя суховато. — Но не, не бих могла да го сторя.

— Убеден съм, че документите и партитурите са ценни. Някоя библиотека ще ги поиска — той помълча известно време. — Може би бих могъл да дойда при теб за няколко дни.

— Мислех, че трябва да бързаш обратно за Швейцария?

— Разполагам с малко време да те посетя, но само ако имам дисциплината да се подготвям за следващите си концерти, докато съм при теб. Трябва да ме принуждаваш да работя. Така или иначе винаги съм искал да видя „На път към Суан“. Баща ти говореше за него много често.

Мариана почувства прилив на радост.

— Ще изчакам и ще ида там, след като свършиш турнето. И ще те бия с камшик, ако не се упражняваш.

— Бих го приел с удоволствие.

Разбраха се, че той ще дойде след последното представление в Балтимор и тя ще го вземе от летището в Олбъни.

— А, Олбъни — въздъхна той.

 

 

Мариана подкара към Стокбридж в една ясна пролетна утрин. По-лесно й беше да се завърне в „На път към Суан“, разположен високо на планинския склон и далеч от града, като знаеше, че Клод ще дойде при нея. Винаги се беше чувствала нервна, когато оставаше сама на това отдалечено място. Докато паркираше колата си до стария кадилак на Александър и отключваше къщата, обгърна я вълна на страх и тъга. Тя вкара челото и куфара си в антрето и се разходи из къщата, изучавайки всяка стая от прага й — снимките и картините, и планинския изглед — сякаш там бе опънато плюшено въже, което й пречеше да влезе по-навътре.

Същия следобед тя посрещна Клод на аерогарата. Прегърнаха се и забързаха към колата. Докато караха през Олбъни, покрай извисяващите се кули на държавните офис сгради, Клод попита:

— Сега, къде по-точно е роден баща ти?

Когато тя му отговори, че няма представа, той остана безмълвен.

— Не сме на поклонническа мисия, скъпи.

Пресякоха реката Хъдзън. Градът свърши и преля в провинциален пейзаж. Клод се възхити на околността — живописните бели дъсчени къщи, църквите, ниските стобори, откритите поля, които се повдигаха постепенно към подстъпите на планината. В далечината се появи връх Грейлок. Град Уилямстаун, обади се той, му се струвал почти толкова добре поддържан, колкото и швейцарско село.

След като зави на юг по национален път номер 7, тя го попита:

— Колко можеш да останеш?

— Не съм сигурен, около седмица, не повече.

Той сложи ръка върху крака й и го погали. Останаха мълчаливи известно време, докато прекосяваха градчетата на Беркшир. Клод забеляза табела за Тангълуд и я попита дали може да го посетят.

— Някога свирила ли си там?

— Разбира се — отвърна тя. Щеше й се вече да са пристигнали в къщата, та да може да притисне тялото си към неговото, да пробие тънката мембрана, която сякаш ги разделяше след две седмици раздяла. — Години свирих в ученическия оркестър, свирех камерна музика и вземах уроци всяко лято, първо с учениците на баща ми. По-късно, както знаеш, отидох да уча при Йанос Старкър в Университета на Индиана.

— О, да, Старкър. Как реагира баща ти, когато реши да станеш ученичка на Старкър? Все ми се струва, че в музикално отношение двамата имат много малко общи неща.

— Баща ми се панира и се раздразни, но в същото време се гордееше, че съм била приета в класа на Старкър — тя млъкна. — Много често беше такъв — впечатлен, но едновременно с това изпълнен с неприязън, почти като мой конкурент, и всичко това заедно. Трудно откривах начини да го задоволя, да постигна успех. С едната ръка той подсилваше вярата в собствения ми талант, но с другата я порязваше.

Тя се концентрира в пътя пред себе си.

— Когато бях малка, очакваше от мен да посещавам майсторските му класове, но ако се обадех за нещо, дори само за да изразя мнение, което съм го чувала да развива поне хиляда пъти, той рязко ми се опълчваше в това публично обкръжение, за да ме унизи, нищо че повтарях собствените му идеи. Не биваше да си присвоявам дори един ват от неговата светлина под прожекторите. А същевременно ме напъваше за постижения, да градя популярност, но само като наследник на неговия собствен талант.

— С което определено си известна — нежно каза Клод. — Но после спря да свириш.

— Пътувах много, изнасях рецитали и свирех в оркестри. Накрая, през 2002 г., ме сметнаха за достатъчно важна, за да се появя в соло проява тук с Бостънската филхармония, за да свиря концерта на Сен-Санс. Но шест месеца преди концерта трябваше да го отменя. Както можеш да си представиш, това накърни популярността ми.

— Мога да си представя.

— Наистина нямах избор, макар никой да не го вярваше — тя поспря. — Баща ми със сигурност не ми вярваше.

— Какво се случи?

— Не искам да говоря за това. Не още.

* * *

Макар че не искаше да разказва на Клод, Мариана си спомняше изключително ясно началото на края на соло кариерата си. В края на 2001 г. пристигна във Франкфурт за едно изпълнение на концерта на Елгар със Симфоничния оркестър на франкфуртското радио. Антон щеше да дирижира и оттам двамата щяха да заминат в Италия за кратка ваканция, преди той да иде да види жена си в Москва. Налагаше й се да приема тези негови визити, тъй като нямаше избор.

В съблекалнята и вечерта на концерта, тъкмо бе нахлузила блестящата си рокля, когато някой почука на вратата. Обърна се и видя, че Зина Падрова наднича вътре с блеснали светлосини очи.

— Мога ли да дойда вътре, миличка? Преди концерта? — тя вече влизаше в малката стаичка. Пълното й тяло бе облечено в елегантна тъмночервена рокля, скъпоценностите й, изключително ярки, блестяха върху ушите и шията й. Носеше дългото си визоново палто, което захвърли върху стола до вратата.

— Разбира се.

— Дойдох да имам един миг насаме с теб, но няма да стоя дълго. Помня как човек иска да се подготви в главата — тя се чукна по главата и се усмихна. — Ето — и тръгна към Мариана, — помогна ти да затвориш роклята отзад.

— Прекрасно е, че те виждам, Зина; какво те води във Франкфурт? — Мариана пак се обърна към огледалото. Мъчеше се да се наведе, тъй че доста по-ниската от нея Зина да може да достигне закопчалките. Мадам Падрова се огледа из малката стаичка.

— Трябва да взема стола, Маруша, за да те достигна. Знаеш ли — заговори й доверително тя, — никога не съм носила бельо, когато свирех на концерти.

Мариана я погледна изненадано.

— Толкова по-удобно, а и под всичките тия пластове плат в тези огромни рокли кой ли би успял да открие нещо интересно?

— Но не те ли гъделичкаше?

— О, да. Но приятно — тя се усмихна палаво и Мариана се засмя, като отметна назад главата си. Дългите вълни на косата се плъзнаха над рамото й. Щом свърши със задачата си, мадам Падрова отстъпи крачка и се възхити на бронзовата копринена рокля, която блестеше дори тук, на приглушената светлина на съблекалнята.

— Знаеш ли, миличка — продължи тя, — преди много години често ходех в „Бергдорф“, за да пробвам концертни тоалети, и исках стол, който поставях пред тристранните огледала. После, след като вече бях сложила роклята, сядах и си разкрачвах краката колкото се може повече, за да съм сигурна, че челото ще влезе вътре. Веднъж имаше една нова консултантка в магазина, която ме видя в този момент и много възмутено ми каза: „Мадам, тук, в «Бергдорф Гудмън», не допускаме подобна клиентела“, и изтича да намери управителката. — Мадам Падрова избухна в смях и пощипна Мариана за ръката. — Можеш да си представиш колко беше ядосана шефката, като видя, че става дума за мен. „Глупачка — смъмри тя момичето, — това е голямата руска челистка мадам Зина Падрова. Ти изобщо знаеш ли какво представлява челото?“ Нещастното момиче избухна в сълзи. Беше толкова смешно. Завинаги съм запомнила тази история.

Мариана се усмихна и погледна нервно към часовника на стената. През мръсното, пожълтяло стъкло успя да види, че моментът за излизането й на сцената наближава, чуваше бурните аплодисменти за Антон и оркестъра, докато той завършваше встъпителната част. След малко ще дойде нейният ред. Обърна се към огледалото, за да си среши косата и да нанесе слой червило, което никога не биваше да се слага, преди да се облече роклята.

Мадам Падрова се пресегна за палтото си и тръгна към вратата.

— Сега си тръгвам, Мариана, и ще се върна след това. Приличаш на богиня. Баща ти би бил страшно впечатлен, ако можеше да бъде тук и да те слуша. Давай, скъпа. Ще говорим по-късно.

Вратата се отвори със замах и Антон, в концертен фрак и попиващ с изгладена кърпичка челото си, профуча край мадам Падрова, като й кимна в движение. Подаде ръка на Мариана. Тя взе вилома и лъка, провря се през тясната врата, докато гостенката й се отдръпна, за да й стори място. Минути по-късно диригентът я доведе на сцената и отстъпи назад, когато публиката стана на крака, за да й ръкопляска. Членовете на оркестъра барабаняха с лъковете си по стойките и тропаха с крака.

Мариана премижа срещу яркото сценично осветление и се усмихна, като съвсем леко се поклони, за да не си развали роклята. Обута с високи токчета, тя се отправи към стола си на повдигнатата платформа точно под тази на Антон и спря, за да стисне ръката на концертмайстора и да приеме окуражителното целуване на ръка от страна на Антон, който вече се беше качил на подиума, но и така бе почти колкото нея на височина. След като публиката утихна, тя погледна към него, вдигна лъка и кимна. Антон стартира оркестъра за встъпителните фрази на концерта на Елгар.

Преди Александър имаше един ученик, чаровно момче от Полша на име Стефан, който можеше да забавлява хората, като имитираше изпълнителските особености на всички големи челисти. Беше страхотен имитатор. Баща й често го караше да забавлява учениците му по време на майсторските класове. „Това е доста поучително — беше й обяснил насаме. — Виждаш колко глупаво можеш да изглеждаш на сцената, ако не си мериш жестовете. Цялото това усмихване, смръщване и сключване на вежди, тананикането и размахването на ръце — то отвлича вниманието и е лишено от достойнство. И в случай че си мислиш, че Стефан не ме имитира от страх, трябва да те уверя, че не е такъв случаят. То е, защото аз не съм добър обект и тъй трябва да е и с теб. Човек трябва да контролира изражението на лицето и да ограничи маниерниченето до минимум, за да не дава на такива клоуни материал за работа. Трябва да свириш сдържано, за да може публиката ти да се концентрира върху музиката.“ Мариана добре беше научила този урок.

На сцената тази вечер тя свири без излишества, независимо от изключителната си концентрация. Само с едно кимване към Антон от време на време и с почти непрекъснато затворени очи, тя използваше силата на мускулестите си ръце и гръб, за да извлече мощен звук от вилома. Изпълнението й беше майсторско, нюансирано, чувствено. Когато свърши, доволна от представянето си, тя пусна широка усмивка към слушателите си, като се поклони дълбоко във всички посоки към станалата на крака публика. Антон слезе, за да я прегърне.

Публиката крещеше и подсвиркваше. Това беше наградата й, постигнатата мечта. Да получи такава благодарност и висока оценка, бе зашеметяващо. Но напоследък страдаше от спад в увереността си, че ще стигне до този момент безпроблемно. Колкото повече пътуваше, толкова по-важни бяха концертите, в които я канеха да свири, и толкова повече я завладяваха страхове, освен когато беше с Антон, на когото имаше доверие и чието присъствие на сцената с нея я успокояваше.

В началото тяхната връзка беше обект на безкрайни одумвания. Сега, след пет години, никой друг, освен баща й не го беше грижа. Той сякаш се чувстваше изолиран от старото си приятелство с Антон и ревнуваше от Мариана заради нейното възхищение към него. Беше му също така неприятно как тя очевидно го бе изместила на концертния подиум на Антон. За това се чувстваше виновна, но пък баща й вече беше на осемдесет и една. Беше направил достатъчно голяма кариера.

След Елгар и многократното й връщане на сцената по искане на публиката двамата с Антон се оттеглиха за почивката всеки в съблекалнята си. Тя беше свършила. На него му предстоеше Симфония №3 във фа мажор на Брамс. Тя си сипа висока чаша с ледена вода и разкопча роклята си, макар да не я съблече. После се настани на стола и затвори очи, за да възпроизведе в главата си изпълнението. Щом музиката на сцената се поднови, тя чу, че се чука, и мадам Падрова пак изникна на вратата.

— Може ли? — попита я.

Мариана я покани с жест. С най-топли думи по-възрастната жена я поздрави за превъзходното представяне. После издърпа стол и седна срещу Мариана, колене в колене. Взе ръцете й в своите и се взря в лицето й.

— Идвам да ти кажа нещо, скъпа моя, което може да знаеш или да не знаеш още, но трябва да го научиш и макар да си мислиш, че не е моя работа, аз винаги съм те обичала, още от много малко момиченце, и все още е така. Ти си дъщерята на най-добрата ми приятелка.

Мариана се усмихна топло.

— Да, знам. И аз те чувствам близка.

— Чух по безкрайни руски клюкарски канали, че Антон най-сетне ще доведе жена си в Америка. Наел апартамент за нея и за себе си в Ню Йорк. И чух също, че тя го накарала да обещае, че се отказва от любовната връзка с теб.

Мариана се сепна.

— Нищо не ми е казал за това, Зина. Защо да не ми каже, ако е истина?

Мадам Падрова зарони дребни сълзи от съчувствие.

— Защото, като повечето мъже, той е страхливец, щом стане дума за подобни неща. И защото те обича. Това винаги твърдял. Но е женен от толкова години, а и обича жена си също. Тя е по-стара от теб, макар и не толкова стара като него. Обича и дъщерите си и техните бебета. Няма да я напусне.

— Разбирам — тихо продума Мариана. — Ако е вярно, трябва да ти благодаря, че ми каза.

— Вярно е. Искаш ли да говориш, Маруша?

— Не. Не сега. Не още — тя вдигна очи. — Споменала ли си за това пред баща ми?

— Разбира се, че не. Ти трябва да научиш първа — мадам Падрова си събра нещата и след като я целуна, остави Мариана в слабо осветената стая.

Същата вечер след концерта тя и диригентът присъстваха на приема. В хотелската си стая те опаковаха багажа си. Щяха да прекарат следващите три дни заедно в Италия, да вземат късен нощен полет до Милано. Мариана сгъна бронзовата рокля в куфара си и се преоблече в джинси. Мълчеше, докато Антон бъбреше за Брамс, който тя, потънала в мислите си в съблекалнята, не беше чула. Взеха такси до аерогарата и се отправиха към чакалнята на първа класа. Антон пъхна куфарите им в шкафа за багаж до входа и Мариана, понесла челото, тръгна да търси място, за да се настани. Чу как Антон се смее от сърце, обърна се и го видя да разговаря с някакъв непознат. Мъжът държеше кутия за цигулка. Когато се върна при нея, Антон потъна в стола си и й се усмихна.

— Знаеш ли, човек се чувства като че е в нечий хол из тези летищни клубове. Най-често в тях срещам стари приятели напоследък — други музиканти, идват и си отиват, всички пътуват. Само миналата седмица срещнах на аерогара в Цюрих диригента Бернар Розел и сина му Клод — обещаващ челист, но не толкова добър като моята Маруша. Тези клубове са като малки салони, като зали за камерна музика. Тук трябва да свирим концерти — той се огледа и се разсмя. — И разбира се, никакви пиана.

— Надявам се да не срещаш повече хора днес — каза тя и стана, за да му донесе чай и да си направи пакетче горещ шоколад. Като се върна, постави чашата му на масата между двата стола и избърса с ръка трохите отгоре. После седна до него.

— Антон, Зина Падрова дойде да ми каже, че скоро ще доведеш жена си в Америка. Вярно ли е?

Той я погледна тъжно и сведе олисяващата си глава. Разтрепери се, а когато пак вдигна очи, изглеждаше страшно разстроен.

— Да, ангелче мое, моя Маруша, така е. Тя не биваше да ти казва. Смятах аз да ти го кажа в Италия.

Мариана му повярва.

— Олга искаше дойде отдавна. Кариера и не я държи вече в Москва. И макар децата и внуците да остават там, тя е готова да бъде с мен и да пътува, за да ги посещава. Знаеш, аз остарявам, а тя не толкова по-млада от мен. Време е да се погрижим един за друг. А ти, ти си толкова млада. Не е редно да се грижиш за още един старец.

— Тя много ли ти е ядосана заради мен?

— Ще ми прости, ако приключим, ако наистина скъсаме. Женени сме от много години, повече от четирийсет. Мисля, тя знае колко те обичам. Избра да остане в Москва, когато аз дойдох в Америка. Ще го преживее.

— А аз? — тя започна да плаче, чакайки отговор. Той бавно закима с глава утвърдително. — Да, ангелчето ми, ще се оправиш. Имаш всичко — красота и талант, и страст. Ти си специална жена, Маруша; ще бъдеш обичана. Много обичана.

— Антон, ти си ми дал толкова кураж, вяра в себе си. Как ще я имам без теб?

— Ще я откриеш и тя ще стане твоя собствена — успокои я той. — И винаги ще ме имаш в сърцето си и аз теб в моето.

Тя притисна ръката му до сърцето си. Изведнъж той се развесели:

— И само помисли колко щастлив от това ще бъде баща ти.

Двамата седяха така безмълвно, докато се качиха на самолета за Милано.

* * *

Мариана подмина Тангълуд и продължи надолу по шосе номер седем. Клод отвори прозореца си, за да вдиша планинския въздух.

— Простиха ли ти, че си отменила концерта?

— О, да. Беше преди толкова много години. И след време одумването и спекулациите затихнаха и хората сякаш забравиха, че някога са ме канили да свиря. Спряха да питат дали някога пак ще свиря пред публика.

Минаха по главната улица на Стокбридж и на две мили западно от града свиха наляво към „На път към Суан“. На фона на удължените следобедни сенки светлината се процеждаше през дърветата, а дърветата, които се раззеленяваха няколко седмици по-късно от тези в Сентръл Парк, бяха окичени с бледозелена дантела. Влязоха в дългата незастлана входна алея и подкараха по стръмнината.

Къщата бе разположена, с четирите си тухлени комина, изпружени нагоре като ръце, на едно високо сечище над обширни хълмисти ливади. Дългата пътека от гаража до къщата бе оградена с каменни стени и достолепни кленове. Шарена светлина проблясваше по плочите на покрива.

— Заповядай в двореца на Фелдмън — рече тя, въвеждайки Клод през вратата, — където се прави божествената музика.

Разведе го из стаите. Той искаше да разгледа всичко — всеки стол, всяко легло, всеки рафт за книги, но тя го успокои, че ще има достатъчно време за това. Клод взе една нейна снимка като дете; на нея изглеждаше тъй крехка. После се вгледа в снимката на Пилар и подсвирна.

— Каква красавица!

— Да, красива беше. Едно време.

— Прекарваше ли си страхотно с баща ти, когато беше малка? Когато идваше в Лугано, той винаги беше толкова забавен. Обичаше да ме разсмива. Но само когато не работехме.

Мариана се замисли, преди да отговори.

— Когато бях дете, полудявах от радост, като си дойдеше у дома. Животът ставаше къде по-интересен. Понякога, в събота или през училищните ваканции, се обличах официално и той ме водеше със себе си по лютиерските магазини, на репетициите на разни оркестри или пък на обяд в скъпи ресторанти, или дори при шивача, който му шиеше дрехите. За мен беше истински красавец и всички, които срещнехме, изглеждаха доволни, че го виждат. Чувствах се толкова важна край него.

— Мога да си представя — рече Клод.

— Но той не си идваше често вкъщи, а дори когато беше, нямаше много време за мен.

Когато слънцето слезе зад планините на запад, Мариана заведе Клод в студиото на баща си и извади копията на Сребърния лебед от сейфа, който Александър беше инсталирал. Заради застрахователните изисквания, а и за да защити инструментите от пожар, наводнение или кражба, той бе построил вътрешна стоманена камера в стаята. Тя свали две маслени платна и избута панела на фалшивата стена зад тях. Тежката врата отзад имаше ключалка с комбинация — кодът беше датата на дебютния му рецитал — и тя я отвори. Вътре в климатизирания сейф на кадифени ремъци висяха деветте копия на известния страдивариус. Оригиналът, разбира се, беше в Ню Йорк при „Баум и Фернан“, но тези мълчаливи негови версии, строени в редица като войници, които сякаш чакаха някой да им заповяда „свободно“, бяха все още нейни.

Клод седеше в хола. Едно по едно тя сваляше челата и му ги носеше, като пресичаше многократно пространството помежду им. Нареди копията, както и собствения си Вилом, в кръг — с охлюви, подпрени в дивани и столове, и с щокове, насочени навътре. Настройваше ги едно по едно, а Клод я наблюдаваше. Щеше да го помоли да й посвири на всяко едно от тях.

Оглеждайки окръжността от докосващи се игли, тя изведнъж си спомни една вечеря в Стокбридж, на която бяха поканени двамата с баща й. Разказа на Клод историята.

— След един концерт в Тангълуд заедно отидохме до тази огромна къща на Главната улица, където живееше семейство Търнбул, домакините ни. Те са от много стар род от Ню Ингланд — абсолютно самодоволни. Домакинът носеше кадифен смокинг и изящни копринени мокасини, на които Александър много се възхити. Г-жа Търнбул сервира печено агне и суфле от сладки картофи, а за десерт — нещо, което носеше името „Джинджър Фул“. С гордост ни обясни, че било сладкиш от ранните години на Америка, който семейството й приготвял в продължение на стотици години.

Не мога точно да си спомня защо, но Ричардсън Търнбул започна да говори за семейния парцел в близкото гробище на Стокбридж. Търнбуловци, заяви той с достойнство, били погребани в широка окръжност, като пръстите на краката им били обърнати навътре, нещо като щоковете на челата сега. По този начин, обясни той, в деня на Страшния съд, когато се изправят, те щели да се погледнат в очите, всички Търнбуловци — кръг само за онези, които са достатъчно заслужили да се гледат във вечността и да споделят един произход. Разправяше, че все още имало място за него и жена му, макар че децата им трябвало да започнат нова окръжност. За жалост, двамата с баща ми се смяхме до сълзи, приемайки, че той се шегува. Страшно се смутихме, като разбрахме, че е сериозен.

— Колко оригинално — успя единствено да вметне той.

— Вие, американците… — рече Клод и се усмихна. Стана от дивана. — Толкова много я величаете тази ваша съвсем кратка история. — Той посочи с ръка към челата и добави: — Това ще остане за утре.

Хвана Мариана за ръката и я поведе обратно по стълбите към стаята, където му бе казала да си остави куфара и виолончелото. Без да чака повече, я вкара в леглото.