Елена Делбанко
Сребърният лебед (20)

Епилог
2018

Мариана седи край басейна в градината на „На път към Суан“. Въздухът е притихнал и топъл. Облечена е в избеляла лятна рокля, изпод която се подават дългите й крака, изпружени върху шезлонга. Босите й прасци се потъркват един в друг, за да отпъдят една муха. Средата на юни е и сияйните маргаритки, които са завзели цялата градина, са започнали да оклюмват, а пчелите се скупчват отгоре им, докато те повяхват. Тя няма да ги окоси до есента; вярва, че нищо, създадено от природата, не може да е неприятна гледка. Независимо от това, видът на клюмналите, мъртви цветя я натъжава. По земята има килим от сгърчени, поизсъхнали листенца, които преди са били толкова ярки.

Мариана чува как вратата към двора се отваря. Млада жена с престилка приближава, хванала тефтерче в ръка. Прекосява градината и застава до стола й.

— Имам няколко въпроса, госпожице Фелдмън. Неприятно ми е, че ви обезпокоявам.

— Не ставай глупава, Бети — казва Мариана. Усмихва се на икономката си. — Всъщност само съм се размечтала.

— Имате ли някаква последна бройка за утрешното парти? Време е да подреждаме масата.

— Последно — двайсет души. Освен ако самолетът на г-н Розел не закъснее. Тогава — деветнайсет. Но — отреди му място. Почти съм сигурна, че ще дойде навреме.

— Добре. Проблеми с времето няма да имаме със сигурност. Утре ще е идеалният летен ден — тя е написала в тефтерчето си „двайсет“. — Също, съжалявам, но ягодите ви не са съвсем узрели. Да променим ли плановете си за десерта?

— Както ти прецениш, Бети. Ти вземаш решенията тук.

— Трудно ми е да повярвам, че лятото пак е тук, нали, г-це Фелдмън? Сякаш сте давали този прием всеки месец, а неведнъж в годината.

Мариана всяка година открива сезона на Тангълуд с грандиозен прием. Макар че се мъчи да го координира с пристигането на Клод, невинаги й е възможно. Доставя й удоволствие това ежегодно връщане и престоят на нейния полубрат тук. Той идва за два месеца и половина, за да участва във фестивала на Тангълуд, в Равиния в Чикаго, в Mostly Mozart в Ню Йорк, в Карамор и други концертни серии.

Независимо от неодобрението на Франсин, Клод и Мариана си остават приятели, чувстват се удобно един с друг. Франсин е направила само един опит да общува с нея, през 2011 г., когато й изпраща бележка с текст: „Винаги, през всичките тези години, съм се мъчила да правя онова, което е най-добро за семейството ви“. Мариана не й отговаря. Двете с Франсин не общуват и Клод вече не позволява на майка си да споменава името на полусестра му; на преклонната възраст, на която е, тя трябва да приеме нещата такива, каквито са.

Мариана е преместила дома си в „На път към Суан“. Година след смъртта на баща си е започнала да преподава. Репутацията й е нараснала и сега я търсят много — да обучава следващото поколение челисти. По време на учебната година тя пътува, за да води майсторски класове в Америка и Европа, но винаги е благодарна да се завърне у дома. Превърнала е „На път към Суан“ в свое убежище и много цени планинската тишина, която в нейните уши звучи като музика.

Летата в съжителство с Клод са пълни и удовлетворяващи. Когато той пристигне след цяла година на концертиране, двамата си имат изградена рутина. Лебеда отново заема мястото си върху индийския шал, постлан върху пианото „Стейнуей“. През седмицата те се разхождат и се упражняват на инструментите си, после обядват заедно на задната веранда — напълно възстановена след пожара. Следобедите работят — Клод репетира, а Мариана води часовете си в Тангълуд. В малката общност тук естеството на взаимоотношенията им е обект на постоянен интерес и предположения.

Това лято за първи път за две седмици ще ги посети синът на Клод, Мартин. Той е на седем години и учи чело, и както с гордост се изразява баща му — има специален талант. Мариана с нетърпение очаква да опознае момчето и да го чуе как свири.

Макар че изпитва известно неудобство, Клод се държи, ако не сърдечно, то поне приятелски с нейния обожател Андрю Епстейн, преподавател по френска литература в Харвард. Тъй като е ангажиран с написването на обстойна и както се надява, дефинитивна литературна биография на Пруст, любопитството на Андрю се възбудило, когато забелязал табелата НА ПЪТ КЪМ СУАН, докато пътувал с колата си по обиколните пътища на Стокбридж. Кой ли би нарекъл дома си по името на великата книга на Пруст? Той свърнал по входната алея и почукал на импозантната врата. Мариана се появила. Разказала му за Сребърния лебед и обяснила, че баща й никога не е чел Пруст, но харесал комбинацията (swan/лебед и Swan/Суан) между неговото известно виолончело и книгата на Пруст Un amour de Swan. Двамата се разсмели. Тя го поканила на кафе. Това се случило преди две години.

Андрю прекарва дълги уикенди с Мариана и се връща в Кеймбридж през седмицата, за да преподава и да пише. Когато Клод пристигне, те двамата си говорят само на френски. Това дразни Мариана; собственият й френски не е много гладък. Но го приема като естеството на приятелството между тези двама мъже.

Сега тя се е изтегнала в шезлонга със затворени очи заради яркото слънце и размишлява за Александър. В крайна сметка, мисли си, той не бе напуснал нея или майка й. Беше го чувала публично да се описва като всеотдаен баща и съпруг. Но толкова често, говореше ли за себе си, той й звучеше сякаш описва някой съвсем друг човек. Чуди се доколко самият той бе се познавал. И смята, че отговорът е: изобщо не е познавал себе си не защото не е бил в състояние, ами просто защото не е имал интерес или пък дарба за интроспекция. Изучавал е единствено нещата, за които го е било грижа — музика и правенето на музика.

А какво й е дал на нея, пита се тя. Ако не е внимание, не е интерес към живота и или пък чувство за щастие отвъд реализирането на таланта и като челистка, ако не е самият Сребърен лебед, то какво точно й е дал?

Бавно изправяйки се, тя открива отговора. Александър й е дал музика. Не музиката, която изпълнява на сцената, не кариерата й, не търсенето на слава, а самата прекрасна музика — капацитета да я слуша, да я чувства, да я свири, да бъде пренасяна от нея до красиви, умиротворяващи места. Тези дарове от Александър, казва си тя, не са нищо.

Премята крака и се изправя, отива в къщата, за да приготви табелки за местата по масата. Преди да влезе в кухнята, сяда на люлеещия се стол на верандата и почиства краката си от тревата.

* * *

Целият склон на планината е пламнал. Нишки от малки бели светлинки обточват алеята и се вият край клоните на дърветата и храстите, които заобикалят къщата. Мариана е включила светлините във всяка стая и е отворила широко двойната входна врата. Полилеят осветява фоайето и величественото извито стълбище. Осем часът е. Небето се е оцветило в убито виолетово, макар че на запад планинските върхове са все още очертани в розово.

С винена чаша в ръка, тя застава на входа, наслаждава се на вечерния въздух, преди да пристигнат гостите. Вярва, че човек се учи да е щастлив. Както с музиката, трябва дисциплина, всеотдайност и желание. Работата й е дала плодове. На четирийсет и шест, Мариана Александра Фелдмън е по-щастлива от всякога. Загледана в сгъстяващия се мрак, тя вижда светлините на първата кола, която се катери по виещия се път на склона. Под гумите й пропуква чакълът на входната алея; после тя спира. Зад нея приближава бавно цяла процесия от коли, а фаровете им проблясват между дърветата. Мариана се спуска по стъпалата, за да приветства приятелите си.