Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Silver Swan, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
sqnka (2021)

Издание:

Автор: Елена Делбанко

Заглавие: Сребърният лебед

Преводач: Анелия Данилова

Година на превод: 2016

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо

Издател: Сиела Норма АД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2016

Тип: роман (не е указано)

Националност: американска

Печатница: Алианс Принт

Излязла от печат: 26.09.2016 г.

Отговорен редактор: Христо Блажев

Редактор: Катя Найденова

Коректор: Стойчо Иванов

ISBN: 978-954-28-2143-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11611

История

  1. — Добавяне

Втора глава
Клод

След срещата в Бостън Клод и майка му се разделиха. Докато тя гостуваше на приятели в Кеймбридж, той излетя директно за Ню Йорк, за да се подготви за американския си дебют. По пътя за аерогарата си мислеше за Мариана и очевидния потрес, който бе изпитала. Притесняваше го, че той остана в кантората на Бийчър, докато тя изхвърча разридана. Искаше му се да тръгне след нея, да я настигне и да я успокои. Представи си как я държи и нежно попива сълзите от красивото й лице с кърпичката си, как гали невероятната й коса. Но защо ли би искал това? Винаги се бе притеснявал от бурни емоции, особено у жените, и още повече ако му се струваше, че може да е бил причината за тях. Необвързващите връзки, онези, при които нямаше претенции или молби за ангажименти, му прилягаха най-много. Жените обаче сякаш винаги искаха повече, отколкото той възнамеряваше да им даде, ако не в началото, то впоследствие.

Щом пристигна в Ню Йорк, Клод се настани в хотел „Риджънси“ на Парк Авеню, избор на майка му. На няколко пъти се опита да позвъни на приятелката си Софи фон Ауер в Лугано с намерението да й разкаже за страдивариуса и невероятния си късмет, но тя бе заминала на двудневна почивка с персонала на музея, в който работеше, и нямаше връзка с нея. Остави само предпазливи съобщения на мобилния й телефон, защото не искаше да разваля изненадата. После хапна лека вечеря в стаята си и заспа дълбоко, съборен от часовата разлика.

Щом се събуди, се обади в офиса на „Баум & Фернан“. Кристъфър Бийчър му бе казал, че страдивариусът е в Ню Йорк, оставен от Александър точно преди смъртта му на съхранение и реставрация в магазина на търговеца на музикални инструменти и негов партньор, лютиера Пиер Фернан. От офиса съобщиха на Клод, че нито един от двамата мъже не е на разположение този ден. И двамата пътували, каза му администраторката, но щели да се върнат на следващия ден, тогава със сигурност можел да си уговори среща. Той й съобщи, че работата му е свързана със страдивариуса, и тя потвърди, че, да, наистина, г-н Бийчър се бил обадил. Г-н Баум бил наясно с причината за неговото посещение и оставил инструкции да посрещне г-н Розел на следващата сутрин в единайсет, ако това му е удобно.

— Утре в единайсет, разбира се — рече той.

Следователно му се отваряше ден да се упражнява и той точно това направи в хотелската си стая, използвайки заглушител за своето Давид Теклер, челото, което си беше купил преди десет години. Работи върху сонатите на Брамс, които щеше да свири в „Тъли Хол“, репетира по-трудните пасажи, като експериментира с ново фразиране и пръстовки, но винаги се връщаше към онова, което Фелдмън го беше учил. После поработи малко над концерта на Шуман, който щеше да свири на националното си турне. Когато ръцете му се умориха, излезе да обядва и после походи пеша, докато стигна до Линкълн Сентър. Там, пред „Алис Тъли Хол“, видя плакат със своето име и снимка: Клод Розел и — без снимка — Уилям Розен. „Известният швейцарски виолончелист — прочете той, — прави своя дебют в Ню Йорк в събота, 10 април, 20:00 ч. Това ще бъде първата му поява в американското му турне.“

За тази рекламна снимка бяха прилежно намазали с гел и разбъркали косата му, а очите му бяха широко отворени. Изглеждаше, реши поразвеселен, наистина много „евро“.

Вървейки, Клод продължаваше да си мисли за Мариана и се зачуди дали живее сама и дали не е някъде близо до нейния квартал. В град с размерите на Ню Йорк щеше да е нужно концентрирано усилие, за да я открие, ако не попиташе някой направо. „Концентрирано“, помисли си и се усмихна на себе си — играеше си с думите на английски. Трябваше да я намери и да я покани на дебюта си. Двамата имаха толкова много общо, толкова споделени неща, вярваше той, но най-вече това, че и двамата бяха посветени на баща й.

Същата нощ той отиде на вечеря с колегата на импресариото си и пианиста Уилям Розен. Двамата с Розен планираха да започнат репетиции на следващия ден. Вечерята им мина приятно. Тримата хапваха тайландска храна и обсъждаха финансовата регулация и как тя би могла да се отрази върху швейцарските банки; смъртта на Александър; избухналия вулкан в Исландия; и здравето на диригента Джеймс Левин. На Клод му се искаше да може да обърне разговора към темата Мариана, за да открие повече неща за нея, но не успя да намери заобиколен начин да го стори. Когато се върна в хотела, го чакаше съобщение. Майка му беше пристигнала и искаше да го види на закуска в девет.

* * *

На следващата сутрин в хотелския ресторант maitre’d ги придружи до една маса до прозореца, покрита с покривка.

— Е — рече Франсин, — голяма изненада изживяхме, mon petit, ти получи наистина забележителен подарък. Неочакван при това. Нямах представа, че моят стар приятел ще прояви такава щедрост към теб.

Клод, с коса, все още мокра от душа, си играеше с лъжичката в чашата.

— Маман, наистина ли не знаеше нищо за това предварително? Все ми се струва, че си знаела.

— Не, скъпи, наистина не знаех, макар че, разбира се, винаги съм мечтала да имаш такъв великолепен инструмент и действително се чудех какво ще прави Александър с Лебеда, след като Мариана спря да свири.

— Тя не точно е спряла да свири, маман — възпротиви си Клод. — Грижила се е за баща си — той спря. — Може би възнамерява да поднови кариерата си. Напълно е възможно.

Франсин не обърна внимание на думите му.

— Чудех се защо ни вика в Бостън адвокатът му и започнах да подозирам, че ни очаква някаква изненада. Ти знаеш, естествено, че той страшно много се гордееше с теб. Винаги е казвал, че си най-добрият му ученик.

— След Мариана — поправи я той. — За нея говореше с най-големи суперлативи.

— Вярно е, но когато тя спря да свири, ти стана най-голямата му надежда. Сега, скъпи, наистина си наследникът на неговия звук, на музикалните му идеи, на виртуозността му и… на неговия страдивариус.

— Не смятам да се преструвам, че ми е все едно. Чувствам се като галеник на съдбата. Почти не мигнах миналата нощ при мисълта, че днес ще видя Лебеда. Но се почувствах виновен, когато Мариана избяга така — като че ли сме й го откраднали — той погледна към майка си и се усмихна. — Естествено, не бих искал да го върна.

— Никой няма да те моли за това. Тя знае, че такава е волята на баща й.

— Маман, знаеш ли защо е спряла да се изявява като солист? Вие бяхте толкова близки приятели, може би г-н Фелдмън ти е казвал. — Клод замлъкна. — Колко странно човек да спре да свири така внезапно насред такава бляскава кариера.

— Александър никога не е споделял с мен. Смятам, че може би дори самият той не е знаел истинската причина. Но винаги е казвал, че има общо с болестта и смъртта на майка й — че била изпаднала в тотална депресия. — Франсин намаза земела си с масло и отхапа. — И — продължи тя с лице, свъсено от неодобрение, — може също да има нещо общо с онази изключително шокираща и абсурдно публично демонстрирана връзка с руския диригент Антон Пиетовски, която продължи няколко години — женен мъж почти на възрастта на баща й. Всички знаеха за нея. Всички ги одумваха. Пътуваха заедно и дори не се опитваха да крият отношенията си. Но после Пиетовски я остави и се върна при жена си.

— И какво стана с Мариана? — попита Клод силно развълнуван.

— Говореше се, че ужасно страдала, че сърцето й било разбито.

— И спряла да свири ли?

— О, кой знае, скъпи. Какво ни засяга нас — тя спря и задъвка. — Не помниш ли колко често Александър намекваше, че един ден виолончелото може да бъде твое? Очевидно не само те е дразнил.

— Но никога не съм смятал, че наистина има такива намерения, а ти? — Той се загледа в лицето на майка си.

— То щеше да отиде у дъщеря му, сигурна съм, ако беше продължила кариерата си, но тя реши да я прекрати. За какво би й послужил този инструмент сега? За да свири на него в малки, незначителни състави за камерна музика ли? Александър искаше Сребърния лебед да е в ръцете на голям челист с голяма кариера. Затова сега Лебеда е твой.

— Той има определена цена, добре знаеш това, а тя може да има нужда от пари.

— Е, не е като да не й е оставил нищо. Тя наследява всичкото му имущество и сметки, а и онези копия, които, ако иска, може да продаде — спря за миг, после заяви. — Наистина, Клод, не е наша работа.

— Въпреки всичко — настоя той, — аз лично съм притеснен и ще се помъча да се свържа с нея. Може би ще я поканя на концерта си. Много бих искал да я опозная по-добре. — Той проби жълтъка на яйцето си и се загледа как плъзва настрани. — Стори ми се много привлекателна, всъщност красива. Не мислиш ли?

Франсин го изгледа остро, но не каза нищо. Клод хапна от яйцето си и взе страниците за изкуство от „Ню Йорк Таймс“. Майка му пренасочи вниманието си към телефона, като подреждаше програмата си за по-късно през деня. Клод усети, че се е раздразнила и не искаше да я безпокои. Напоследък, когато се обаждаше или я посещаваше, я намираше да плаче, с подуто и зачервено лице, вратът й мокър от рукналите сълзи. Не искаше да я пита защо плаче. Струваше му се, че може и да не хареса причината. В такива моменти баща му винаги отсъстваше. Може би липсата му беше причината за нейното нещастие. В началото бе помислил, че има някаква караница помежду им. Но с течение на времето реши, че не е това.

— Вчера си обадих на „Баум и Фернан“ и попитах мога ли да мина, за да погледна Сребърния лебед — да ги посетя и да посвиря малко. Имам среща с тях днес в единайсет и се чудя дали би искала да дойдеш и ти. Моля те, маман, ела. Толкова бих искал да си с мен, когато за първи път взема инструмента в ръце като законен собственик — той й се усмихна с най-чаровната си усмивка. — Ти беше, как да се изразя, въвлечена в късмета, който ме споходи.

Това успокои Франсин. Двамата се върнаха в стаите си, за да вземат нещата, от които ще имат нужда през деня. Когато излизаше от хотела, той държеше своя Теклер в лявата си ръка, а с дясната държеше ръката на майка си. Слънцето грееше ярко, градът оживяваше от топлите знаци на пролетта. На Петдесет и седма улица тръгнаха на запад към „Карнеги Хол“. Майка му вървеше изискано на високите си токчета, късите й крака не можеха да настигат бързите крачки на Клод. Той забави темпото, когато тя се оплака, но му беше трудно да овладее нетърпението си да докосне Сребърния лебед.

* * *

След оглушителната шумотевица на Петдесет и седма улица магазинът им се видя като убежище — притихнал и елегантен, той миришеше на дърво, лепило и лак, които по-скоро принадлежаха на една отминала епоха, например на Кремона — този център на лютиерството, отколкото на днешния Манхатън. Тежките стъклени врати проскърцаха, когато Клод ги отвори. В този утринен час изложбените помещения все още бяха тихи. Само неколцина клиенти бяха дошли да разгледат инструментите. Стените на двете официални стаи бяха покрити с антикварни дървени шкафове със стъклени вратички и с меко вътрешно осветление. В тях бяха подредени цигулки, виоли и виолончела, всичките закачени под един и същи ъгъл; навсякъде очите виждаха излъскано дърво, хвърлящо различни отблясъци, което улавяше приглушената светлина на старинните полилеи. Подът беше застлан с износени, но прекрасни персийски килими и в средата на всяка от стаите имаше по една дълга старинна маса в стил френска ферма.

Младата жена, с която бе разговарял предния ден, ги поздрави и тръгна да доведе работодателя си. Клод и Франсин разкопчаха палтата си и той подпря калъфа с виолончелото срещу стената. Френските прозорци, разделени на много отделни стъкла, гледаха към Петдесет и седма улица, но шумът от трафика долу не ги достигаше.

Хайнрих Баум, нисък и плешив мъж, от когото струеше енергия, дойде да ги поздрави и енергично раздруса ръцете им. Беше малко над седемдесетте, облечен в тъмен костюм с бели райета и риза, чиито копчета за ръкавели бяха във формата на цигулки.

— Ах, мадам Розел. Вас срещнах, като идвахте с маестро Фелдмън, но синът ви досега не беше посещавал нашия магазин. Щастлив съм да ви посрещна тук, мосю Розел, и да ви поздравя с невероятно щастливото събитие. Това е един великолепен инструмент, както сам ще се уверите.

— Естествено, той го е виждал и преди — обади се Франсин.

— И двамата познаваме челото.

— Да, разбира се — рече Баум. — Вие бяхте приятелка на Александър.

А Клод добави:

— Благодарение на щедростта на мосю Фелдмън свирих на Лебеда няколко пъти по време на уроци. Знам какво неоценимо богатство е, повярвайте, знам и колко голям късметлия съм.

— Да — потвърди Баум със съжаление, — наистина е съкровище. — Той потри ръце и сведе поглед. — Несъмнено сте наясно, че бях намесен в покупката на Лебеда още от самото начало. Аз му заех парите, за да го купи от семейство Гентнер в Страсбург. Той бързо върна заема, но няма да си кривя душата, смятах, че двамата имаме негласно споразумение нашата фирма да продаде челото след смъртта на Фелдман, ако Мариана решеше да се откаже от него. Така че, естествено, ние сме разочаровани, че това няма да се случи — той поспря и едва-едва се усмихна. — Но нашият лош късмет е вашата благосклонна съдба.

Тримата се засмяха сконфузено. Франсин се обади:

— Моята добра приятелка Изабел Гентнер беше онази, която запозна Александър със семейството и направи продажбата възможна. Виждате ли, всички имаме участие в това.

— И по този начин майка ми се е запознала с мосю Фелдмън, а аз станах негов ученик.

— И челото не се озова във вашите ръце.

Клод слушаше напрегнато думите на Баум. В бъдеще щеше да има нужда да рецитира всички тези истории. Според архивите италианският виконт Креспи купил Лебеда през 1714 г. и неговото семейство го държало в продължение на три поколения. После заради републиканските си възгледи те трябвало да отидат в изгнание. Челото намерило нов собственик, французин, военен, който живеел в Лотарингия. Фелдмън обичаше да разказва историята, която беше чул от мадам Гентнер. Тя сочеше едно леко обезцветено петно на гърба му — от коняк, който разлели там при някакъв спор.

Лебеда бил продаден в Париж на Ж. Б. Вилом през 1854 г. Оттук насетне следата беше документирана. Жан-Батиз Вилом, както бе всеизвестно, предпочитал кремонските инструменти. Той бил първокласен копирач на инструменти и съсредоточил собствените си усилия върху модела на Лебеда. Използвал дебеломер, за да измери дебелината, използвал същата ширина на тялото и царгите като на отдавна умрелия италиански майстор, той съвсем точно следвал шаблона на Лебеда. Пропорциите му и ефовете му, както и позиционирането на душичката били изчислени така, че да произведат най-богат и най-сладък звук. Никой не можел да сътвори по-добър от него, или поне така твърдял Вилом. И на този Вилом сега свиреше Мариана.

Баум приключи лекцията си и се извини, за да съобщи на партньора си Пиер Фернан, че семейство Розел са дошли. Секретарката ги отведе в една малка стая и донесе сребърен поднос с кафе и бишкоти. Франсин си взе, макар че току-що бе закусила.

Баум се върна с лютиера Пиер Фернан. Той носеше жълта роба с навити ръкави над облеклото си. Беше дребен мъж с напомадена коса, сресана назад, и със сиви мустаци, извити в краищата. Зад него вървеше Филип Сорел, негов асистент и мениджър на ателието му. Остана най-отзад и кимна, за да ги поздрави. И той носеше роба.

Баум ги представи един на друг и всички се здрависаха.

Enchanté — рече Фернан, — de vous revoir, Madame, и да се запозная със сина ви. Чувам все, че той артистичният наследник е на мосю Фелдмън, но виждам още, че е и красавец.

Франсин отвърна, че също се радвала да го види отново.

— Съкрушен съм за Александър, desolé — обърна се той към цялата стая. — Знаете, че винаги съм му викал „Маестро“, но той ми казва не, не, името ми е Александър. Загубили много велик приятел.

Макар от десетилетия да живееше в Америка, Фернан имаше силен френски акцент.

Дори този на майка ми е по-слаб, помисли си Клод развеселен, а тя никога не е живяла в англоезична страна.

— Знаете ли — продължи лютиерът, — че тоз лебед е моето бебе, съкровище ми. Все съм аз този работи по него, още откак мосю Фелдмън донесъл него от Страсбург. Сам аз работех за великия майстор Сакони, кога за първи път дошъл в тази страна и бях, ако можете повярвате, млад. Чакал много години да дойде шанс да го реставрирам, но мосю Фелдмън беше винаги твърде зает да свири. Надявам се, разбирате, мосю Розел, че обещал на него да се грижи.

— Разбира се — каза Клод, — чест ще бъде за мен да работите по него. Но можете ли да ми кажете в какво състояние се намира в момента? Мосю Фелдмън винаги е вадил толкова хубав звук от него, че той сякаш никога не се нуждаеше от подобрения.

— А, туй не е проблем. Звукът е прекрасен, но му е нужна грижа. Има пукнатина, миниатюрна, на гърба и други неща да се поправят. Лакът трябва да се почисти, става малко потъмнял, от пътуванията, от промени в климата, от прах. Малко работа по душичката, може би да понаглася магаренцето — всеки голям инструмент заслужава това, разбира се. Ще го накарам да запее дори по-хубаво от сега. Но вие искате да видите? Елате, мосю, мадам, в мое ателие, където е в безопасност.

Заедно с Баум и Сорел, Клод и Франсин се върнаха, минаха край офисите и се отправиха към студиото на лютиера. То беше голямо и светло, по ръбовете на работните маси бяха наредени щипки. По стените имаше рафтове, върху които бяха натрупани дълги греди. Бели дървени тела в кутии, чието съдържание бе описано чрез датата и мястото на придобиването им, пълнеха допълнителните рафтове. Имаше кутии, озаглавени: шийки — цигулка, виола, чело, и една кутия с етикет: охлюви.

Един шкаф, чиито вратички зееха отворени, съдържаше шишета с разредители за бои, масло от ленено семе и пигменти, четки и парцали. От клиновете в стената висяха различни инструменти и на всяка работна маса имаше разглобени музикални части. Няколко от тях, все още нелакирани, бяха бели на цвят. По пода имаше стърготини; въздухът беше наситен с миризмата на лепило и лак. Главата на Клод се замая от вълнение, когато Фернан отключи сейфа с размерите на цяла стая и ги покани вътре.

Там, в отделни клетки, от кадифени ремъци висяха различни инструменти. В тези отделения имаше още дървени бъчви, до различна степен пълни с части от инструменти, ако те се намираха в разглобено състояние: шийка, охлюв, стреме. Една от цигулките, гваданини, беше напълно разпарчосана; стоеше си в контейнера като пациент в интензивното, който е претърпял операция. Тук, в сейфа, бяха събрани най-ценните инструменти — под малки етикети, прикрепени към нишите: гваданини, страдивариус, вилом.

— Както сами виждате — рече Фернан, — Лебеда още не претърпял операция, недокоснат е.

— Virga intacta — пошегува се Баум.

Фернан извади челото от клупа, с който бе завързан под охлюва, и го изнесе в шоурума, като го въртеше в ръцете си така, че да могат да се насладят на формата му, на безупречната изработка и на текстурата на дървото. После подаде инструмента на Клод и донесе стол и лък. Направи знак на Сорел да изключи радиото.

— На ваше разположение, мосю Розел.

Фернан прояви кавалерство, докато партньорът му стоеше мрачен до него. Клод се досети, че на Баум му отнемаха една сериозна комисиона. Не бе възможно да се прецени каква е стойността на Лебеда на открития или пък на черния пазар, тъй като през последните години не бе имало някакви сравними с това продажби. Челата от Forma B от „златния период“ на Страдивариус — някъде между 1707 и 1720 г. — се различаваха по това какъв е лакът им, какво е останало от оригинала, колко от дървената му част е била заменена и доколко добре звучи инструментът. По всички тези показатели Сребърния лебед беше безупречен, Клод беше наясно с това, и фактът, че смята да го задържи, беше голяма загуба за Баум. Досещаше се, че Баум се бе надявал да получи два или три милиона долара комисиона от неговата продажба.

Преди да започне да свири, Клод разгледа гравираните лебеди от двете страни на охлюва. Изпита такава неземна радост, че едва успя да вдигне лъка до струните. Но щом начена сюитата на Бах в до мажор, служителите наоколо спряха да работят и се насъбраха да го слушат. Франсин го наблюдаваше с огромно задоволство. Щом той свърши, малобройната му публика избухна в аплодисменти.

Станал прав, той подаде челото обратно на лютиера.

— Господа, смятате ли, че бих могъл да свиря на Лебеда следващата седмица, тук, в „Алис Тъли Хол“? Звукът е толкова по-богат от този на собствения ми инструмент, че вече се чувствам разглезен.

— Всеки, който е свирил на Лебеда, след това се е разглезил — изсмя се Фернан. — Той кара всички да звучат като истински виртуози.

— Разбира се, ще трябва да идвам всеки ден тук и да се упражнявам, за да свикнат ръцете ми. Ще ми достави такова огромно удоволствие, ако свиря на Лебеда в чест на Маестрото на първия си нюйоркски концерт. Може би дори не е твърде късно това да се отрази в програмата, мога да попитам импресариото си — и естествено, също и мадмоазел Фелдмън.

— Повтарям ви, мосю Розел — рече лютиерът, — това в крайна сметка си е вашият инструмент. Но преди той да напусне нашия магазин, трябва да се уверим, че застраховката му е наред. Може би Хайнрих ще уреди това, нали? И трябва да помните, че се връща при нас веднага след концерта, за да направим онези настройка, която сме обещали не само на Александър Фелдмън, докато беше жив, ами сега и на неговата памет. Дотогава, при всички случаи, можете да идвате и да свирите всеки ден.

Сбогуваха се. Клод и Франсин напуснаха магазина, като той носеше виолончелото си Теклер. И двамата горяха от въодушевление, когато се разделиха на оживената улица. Клод, за да репетира с пианиста си, а Франсин, за да иде на пазар няколко пресечки по на изток в „Бергдорф Гудмън“. Клод тръгна към центъра замислен.

Той бе ценил срещите си с Александър, който беше дал да се разбере, че двамата могат да разговарят за всичко, като Клод може да задава всякакви въпроси и той ще му отговаря прямо. Когато Клод стана тийнейджър, Александър все повече го подтикваше към тези разговори на четири очи. Водеше го на дълги разходки край езерото Лугано. Без всякакви задръжки, той шокираше и доставяше удоволствие на младия си придружител с откритите си мнения, съвети, пикантни вицове и истории, които Клод не би могъл да повтори у дома. Когато ги изпращаше на тези екскурзии, Франсин предупреждаваше Александър: „Не му пълни главата с шантави идеи, Александър. Ние не сме американци“. Александър, разбира се, не й обръщаше никакво внимание.

При една такава разходка, точно когато Клод щеше да участва за първи път в състезанието „Чайковски“, Александър, който бе дошъл да го наставлява, а и като член на журито, го попита:

— Е, млади момко, работихме ли работихме по музикалното ти представяне. Сега нека те питам как стоят нещата с представянето ти на романтичния фронт?

Клод, смутен, неотзивчив, ритна едно камъче по пътечката.

— Е, хайде, хайде — настоя Александър. — Сигурен съм, че младите дами те преследват. Ти си ужасно красив, абсолютен чаровник.

— Не се интересувам чак толкова от момичета — отвърна Клод сериозно, — освен ако не свиря с тях, разбира се. Искам да кажа, че много харесвам момичетата, но мама казва, че трябва да се концентрирам върху челото, и смята, че съм твърде зает, за да излизам с тях.

— Тъй ли говори? — попита Александър и по лицето му се разля усмивка. — Ти не си вече дете, знаеш ли. На твоята възраст аз живеех сам в Ню Йорк и правех любов толкова често, колкото успявах да вкарам някое момиче в леглото си.

— Мисля, че родителите ми не биха одобрили това, ако го знаеха, г-н Фелдмън — усмихна се Клод. — Затова не трябва да го споменаваме пред тях.

— Какво друго казва майка ти по въпроса?

— О, тя категорично смята, че за всеки мъж има правилната жена и аз ще го разбера, когато открия своята. Твърди също, че човек трябва да се пази за тази специална жена, че бракът е нещо свещено и след като веднъж се ожениш, трябва да бъдеш верен.

Александър избухна в гръмък смях. Клод се почувства обиден и объркан.

— Защо се смеете, г-н Фелдмън?

Александър изведнъж спря, обърна се да го погледне и изучавайки лицето му, смени изцяло позицията си.

— Не се смея, защото майка ти не е права, разбира се. А просто защото това е толкова очарователно старомодно.

— А вие какво мислите? — Клод го изгледа изпитателно.

Двамата продължиха да вървят. Над езерото се събираха облаци.

— Мисля, че когато човек е млад и изпълнен с енергия и желания, той трябва да им се наслаждава, да се наслаждава на тялото и на удоволствието, без да жертва прекомерно много от времето си за работа. Че трябва да събере опит и после да се върне към музиката, да занесе целия този опит обратно в музиката. Но тя трябва да е центърът на живота му.

— Тогава защо изобщо да се жени? — попита Клод. — А да не продължи просто да събира опит, както го наричате вие.

— Защото рано или късно ще поискаш да не си сам. Ще поискаш някой да се грижи за теб.

— С музиката човек никога не остава сам, г-н Фелдмън. Вие със сигурност вярвате в това.

— Да, но музиката не вечеря с теб, нито те слуша или пък прави семейство, а това също е важна част от живота.

— Мисля, че няма да се оженя — обяви Клод замислено. — За всички неща, които споменахме, си имам майка ми и баща ми, а и ми допада идеята да запазя свободата си.

— Това чувство ще продължи, докато не срещнеш правилната жена, както казва майка ти, и не поискаш да я задържиш. Тогава ще се ожениш. Но първо се наслади на всички удоволствия на младостта.

* * *

Уилям Розен живееше в нов жилищен комплекс в Челси, в задната част на сградата. Студиото му, с изглед на запад, имаше допълнителна звукоизолация, която му позволяваше да свири, без да безпокои съседите си. Той посрещна топло Клод на вратата и му каза, че жена му и децата са излезли навън за следобеда, за да могат двамата да репетират на спокойствие. Розен, един доста търсен пианист, беше дългуч с червеникав перчем и брадичка ала Ван Дайк. Първо си беше изградил репутация като акомпаниращ пианист, а после се бе впуснал в соло кариера. Беше с десет години по-стар от Клод и му правеше услуга. В Ню Йорк името му пълнеше концертна зала с нормална големина и давайки зелена улица на Розел, той му гарантираше специално внимание за дебютния му концерт.

Тъй като досега двамата бяха свирили заедно само два пъти, в Германия, наясно бяха, че имат доста работа, за да подготвят сонатите на Брамс — особено втората. Соната в ми минор, опус 38, бе позната и на двамата, а щяха да свирят и Соната за цигулка №1 в сол мажор, опус 78, аранжирана за чело и пиано. Но третата пиеса, втората Соната за пиано и виолончело във фа мажор, опус 99, представляваше сериозно музикално предизвикателство. Бяха я обсъждали предната вечер.

В дневната на семейство Розен Клод отвори калъфа на челото си и извади лъка и колофона. Извади и нотните листове, а после и теклера. Сърцето му беше свито от гузната съвест на предателството; сега неговият инструмент му се виждаше обикновен и прозаичен. Сякаш старият му другар — верен и незаменим — е бил наскоро изместен от нещо много по-шикозно, жена домакиня, изместена от красива любовница. Клод довери под сурдинка на домакина си новината за Сребърния лебед. Тъй като се надяваше да свири на него на концерта си, не биваше това да бъде изненада за Розен, когато се качат на сцената. Втората част особено, Adagio affetuoso, предлагаше най-добрата възможност да демонстрира силата на този инструмент.

Домакинът му, виждаше се, беше впечатлен.

— Все чуваме, че ти си най-скъпоценният ученик на Фелдмън. Е, това със сигурност го потвърждава — пианистът го огледа внимателно. — Но защо мина толкова време, докато дойдеш да свириш в Америка?

— Нали знаеш, баща ми винаги е смятал за маловажно дали ще пробия тук. Той дирижира само в Европа и като че ли не смята за нужно да прекосява Атлантика — може би защото никога не са го и канили да дирижира в Америка и е приел обидата твърде надълбоко — Клод нагласи стола си и пулта за ноти, докато говореше. — А майка ми, поради неясни за мен причини, май правеше всичко възможно да ме държи далеч от Съединените щати. Разбира се, и преди съм идвал в Ню Йорк, но само няколко пъти, и то като турист. Трябва да кажа, че се чувствам прекрасно, че най-сетне идвам тук за представления, а за мен е голяма чест да свиря на първия си американски концерт с теб, Уилям. Ти винаги си акомпанирал на значително по-големи музиканти.

— Може би на по-знаменити — щедро му отвърна Розен, — но не задължително и по-талантливи. С изключение, разбира се, на Александър Фелдмън, който сам по себе си е в отделна група.

Това даде и повода, който Клод отдавна чакаше.

— Чувах, че дъщеря му също била изключителен талант. Познаваш ли я?

— Срещали сме се, но не мога да кажа, че наистина я познавам. Няколко пъти съм я чувал да свири. Беше невероятен музикант. Изпълненията й бяха много специални — нещо изцяло нейно, макар че се чувстваше и чувствеността на баща й. Притежаваше виртуозна техника, но никога не се е поддавала на мелодрамата на „сценичността“, просто една мелодична, резервирана чувствителност и романтично звучене. Невероятно пълноценна като изпълнител и същевременно притежаваше способността да те омагьоса. И наистина зашеметяваща, когато моментът го изискваше. Да, истинско явление беше.

Клод изслуша Розен, после каза:

— И е толкова великолепна, трудно е да не я забележиш. Всичко необходимо за страхотна кариера в пакет.

Двамата се засмяха.

— Имаш ли представа защо е спряла да концертира? — попита Клод. — Толкова съжалявам, че никога не съм я чувал.

— Направи няколко записа, само няколко, но те са необикновени — най-вече Дворжак и Виктор Хърбърт. Хайдн също. Абсолютно точна височина, искам да кажа, точно като времето по Гринуич. А способността й да общува със слушателя беше тъй дълбока, та чак мистериозна, но никакво усилие от нейна страна не се усещаше. Още можеш да ги намериш — записите. Продават се — и ще можеш сам да прецениш — пианистът спря, замислен. — А защо спря кариерата си… очевидно тя страдаше от ужасна предсценична треска и вместо да отслабва с времето, тя ставаше по-силна. Накрая, една вечер се срина на сцената… това, мисля, стана през 2002 г.

— Сценичен страх — рече Клод. — Нищо такова не съм изпитвал. Но пък знам, че може да съсипе нечия кариера. Чух също и слухове за някаква любовна драма с Антон Пиетовски. Ти знаеш ли за това?

— Нямаше начин да не знаеш за връзката им. Те непрекъснато бяха заедно. Мариана беше луда по него. Има най-различни клюки, но не съм информиран в действителност какво се е случило. Знам само, че жена му се премести тук от Москва и Пиетовски се отказа от Мариана.

— Баща й безпокоеше ли се? Тя е била толкова млада за човек на възрастта на Пиетовски, а и той е бил женен!

— Хората разправят, че не се е опитвал да прекрати връзката и че не е прекъснал приятелството си с Пиетовски, след като двамата се разделиха, макар Мариана да е била съсипана. Странен човек е Фелдмън. Независимо от всичко, което е казвал публично за това какъв блестящ музикант е Мариана и как е наследила таланта му, той сякаш повече е подкопавал, отколкото е стимулирал кариерата й — сякаш е недолюбвал успеха й. Клюката носи, че бил нещо като тиранин, настоявал тя да следва неговите музикални идеи, оплаквал се, когато използвала апликатура, която не е неговата. Нали знаеш, разни такива работи. В края на живота си старецът я използваше за компаньон, секретарка и практически прислуга. Тя се посвети на това да го обгрижва. Мнозина смятат, че Фелдмън провали кариерата й.

Клод се почувства заинтригуван, докато слушаше Розен. Реши, че след като приключи репетицията, ще изпрати бележка на Мариана, с която да я покани на концерта си, на приема и вечерята след него. Усещайки, че това няма да се хареса на майка му, и след като си спомни как тя се беше държала на закуска, реши да не й казва нищо. За разлика от приятелката му Софи — толкова дребничка, руса и съвършена, толкова швейцарка — интелектуална и сдържана, Мариана обещаваше силни вълнения. Вече беше открил телефонния номер и адреса й в указателя и ги носеше в портфейла си. Бе твърдо решен да я опознае, и то бързо.

— Хайде, Клод, давай да работим. — Розен издърпа столчето на пианото. — Трябва много нещо да свършим, преди моето стадо да се върне.