Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Silver Swan, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
sqnka (2021)

Издание:

Автор: Елена Делбанко

Заглавие: Сребърният лебед

Преводач: Анелия Данилова

Година на превод: 2016

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо

Издател: Сиела Норма АД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2016

Тип: роман (не е указано)

Националност: американска

Печатница: Алианс Принт

Излязла от печат: 26.09.2016 г.

Отговорен редактор: Христо Блажев

Редактор: Катя Найденова

Коректор: Стойчо Иванов

ISBN: 978-954-28-2143-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11611

История

  1. — Добавяне

Тринайсета глава
Мариана

След като Клод я остави на аерогарата в Барселона, Мариана отиде директно в първия магазин, който продаваше цигари. Купи пакет „Дънхил“, изхлузи целофанената обвивка и излезе навън, за да запали. Спряла бе цигарите преди повече от десет години и бе накарала и Александър да престане. Но сега й се припуши неистово и реши, че го заслужава. Първите вдишвания й завъртяха главата и трябваше да намери пейка, за да седне. Изпуши две цигари. Трафикът беше шумен и постоянен, изпаренията — гъсти. Хора минаваха забързано край нея.

Клод се прояви като достоен за презрение страхливец. Не беше продумал и дума. Тя го чака три дни и половина — осемдесет и четири часа — за да събере кураж и да й признае, че смята да се жени. Дори го бе попитала, директно, дали няма нещо да й казва. И той не й каза нищо. Разбира се, че щеше да я нарани; имало беше причини да се колебае. Но й го дължеше. Мълчанието му бе непочтено, омерзително, каза си тя. Какво възнамеряваше да направи? Направо да й прати сватбена покана ли? Знаеше, че не би могла да го пита направо, без да загуби присъствие на духа, достойнството си, почтеността си. И какво ако я беше излъгал?

Когато наближи охраната, телефонът й иззвъня. Без съмнение трябваше да е Клод, обажда се на път за банката. Изключи телефона си. Нека да забележи сега нейното мълчание, така както тя бе принудена да изтърпи неговото по време на седмиците от дългото му турне.

В самолета Мариана потъна в седалката и се извърна с лице към прозореца, обръщайки гръб на мъжа до нея, сякаш той й бе дал повод да се обиди. След като се възстанови от връзката си с Клод, след като си отмъсти, завинаги ще спре да излиза с мъже. Може би имаше и друг тип, но онези, които тя познаваше, заслужаваха презрението й — тяхната амбиция, егоизмът им, тяхната самовлюбеност и преди всичко способността им да живеят в лъжа. Само Антон беше честен и директен с нея, но и той бе лъгал жена си.

Мариана си мислеше със съжаление за нещастния живот на майка си. Накрая монотонното бръмчене на самолета, който вече бе излетял, я приспа.

* * *

Майка й се чувстваше по-добре в Стокбридж, отколкото в Ню Йорк, грижеше се за цветята в градината си, облечена с шорти и шапка за слънце. Рано всяка сутрин тя практикуваше йога и с часове четеше на кухненската веранда. С бинокъл „Цайс“ в ръка, тя наблюдаваше птиците и ги хранеше. Знаеше имената на всички видове. Телефонът рядко звънеше за нея; имаше малко приятели и рядко ходеше някъде със съпруга си. Александър бе построил голяма пристройка към „На път към Суан“, кухненско крило, изпълнено със светлина, което се врязваше на петнайсетина метра навътре в градините на оригиналната къща, с веранда по цялото протежение. На нея, като в старите градски къщи, имаше люлеещи се столове и големи кошове с колекцията на Пилар от борови шишарки, кратуни и папрати. С течение на годините майка й ходеше в Тангълуд все по-рядко и Александър нае прислужници за къщата, за да могат да канят гости. Пилар вече не готвеше и отказваше да дава напътствия на наетите прислужница и готвачка. Това беше работа на Александър. Мариана го чуваше как сутрин дава нареждания за вечерята, изброява какво трябва да се купи, кои чаршафи трябва да се сменят, кои гости ще пристигнат или ще си тръгнат. Докато майка й все повече се затваряше в себе си, Мариана нетърпеливо се намести в ролята на компаньон на баща си по време на оживения летен социален живот в Беркшир. Посещаваше концерти и събирания с Александър, където той я представяше иронично със „следващия велик Фелдмън“.

Една вечер двамата с баща й се върнаха от представление в „Озауа Хол“ и следконцертно парти в имението на Кусевицки. Беше доста след полунощ. Влязоха през вратата, хванати за ръце, замаяни от алкохола, разкикотени като деца и съзряха майка й, застанала на горната стълбищна площадка, бясна и с лице потъмняло и изкривено от ярост. Когато погледнаха нагоре, тя се извърна, оттегли се по коридора и затръшна вратата на спалнята си.

Александър, разкаян, рече „късно е“ и побърза нагоре по стълбите. Мариана отиде в собствената си стая и се приготви за лягане. След десет минути майка й, облечена в бялата си памучна нощница, влетя в спалнята й. Заговори с нисък, дрезгав глас, а ръцете й трепереха от ярост.

— Слушай, млада госпожице — просъска тя. — Знам какви ги вършиш — и удари с юмрук по бюрото на Мариана. — И най-добре веднага да престанеш.

— Какво искаш да кажеш, мамо? И защо си тъй разгневена? Не знам за какво говориш.

— О, знаеш, много добре знаеш. Така да флиртуваш с баща си. И го правиш от години. Прелъстяваш го и той те стимулира. Отвратително е — така да я карате двамата, да излизате заедно. Състезаваш се с мен, със собствената си майка!

Мариана я изгледа изумено.

— Ти наистина ли вярваш в това?

— Само защото си била в колеж и свириш на виолончело, мислиш, че си по-добра от мен ли? Защото пътуваш насам-натам, изнасяш концерти, говориш френски и караш всички да ти казват колко си талантлива. Смяташ, че си толкова дяволски красива, че всеки мъж на земята те преследва. Млада си, но ще остарееш. Въпрос на време е само.

Мариана изпита ужас. Не й идваше на ум какво да каже, а не си позволяваше да заплаче. Майка й изглеждаше превъртяла, с разрошена коса, от която по гърба й висяха сиви масури.

— Това, което казваш, е ужасяващо. Плашиш ме. Да не си се пропила?

Но Пилар още не беше свършила.

— Смяташ, че само защото свириш на чело и той ти раздува самочувствието и ти повтаря колко си велика, мислиш си, че наистина си нещо. Ти свириш само за да му привлечеш вниманието. Мислиш, че не знам ли? Няма да мине, млада госпожице!

— Защо искаш да ме нараниш, мамо? Толкова ме нараняваш.

Пилар приближи, гледайки я право в очите.

— Защото се наместваш между мен и баща ти. Искаш да ме изместиш — тя тропна с крак. — Но аз няма да си тръгна. Няма да ме отстраниш.

— Ще извикам татко — Мариана избухна в сълзи и се опита да стигне до вратата. — Той сам ще ти каже, че това не е вярно.

— Да не си посмяла. Да не си посмяла дори да говориш с него, разрушителка такава! — Пилар я избута назад към леглото. — Заспивай. И оттук насетне си гледай само твоите работи! Просто внимавай да се държиш както трябва!

С царствена походка тя излезе от спалнята и тръгна по коридора към собствената си стая, все едно вървеше към трона си. Нощницата й беше прозрачна и Мариана ясно виждаше колко е изпосталяло и измършавяло тялото й. Затвори вратата и плака цяла нощ, отвратена и ужасена от нападките на майка си. Но на сутринта никоя от двете не спомена нищо и епизодът остана в миналото.

* * *

Мариана се върна от Барселона посред нощ, затътрузи чантата си по тъмното, тясно стълбище, като се мъчеше да не събуди съседите. Въздухът беше горещ и спарен. Беше затворила щорите, преди да замине, и сега сякаш влизаше в пещера или пък в крипта. Вдигна щорите и включи климатиците при прозорците. Лампичката на автоматичния секретар просветваше, както очакваше. Мобилният й телефон също бе регистрирал обаждания от Клод. Ще го остави да почака. На масата до еркерния прозорец имаше бутилка „Реми-Мартен“, а до нея беше празната кутия на вилома. Сипа си два пръста бренди и занесе чашата си в спалнята. Скоро, както си беше с дрехите, заспа.

До сутринта апартаментът се бе поохладил. Тя си направи кафе и прослуша съобщенията, като натискаше „изтрий“ и „прескочи“. Последните три бяха от Клод. Усещаше усилията му да контролира гласа си, да звучи възпитано и спокойно — въпреки това беше почти истеричен. В първото съобщение й заявяваше, че му е донесла вилома, а не страдивариуса. Може би от вълнение е направила грешка, беше предположението му. Но нали самият Баум е донесъл Лебеда до таксито, когато тя е спряла на път за аерогарата? Би ли могла да му се обади веднага щом пристигне?

Във второто съобщение й казваше, че тръгва за Лугано, естествено, с вилома. Знаел, че сигурно още не е пристигнала, но се надявал, че ще му звънне веднага щом се озове у дома. В третото, няколко часа по-късно, вече беше направо отчаян. Чудеше се къде е тя и защо не отговаря. Проверил и разбрал, че самолетът й е кацнал. Нещата вече вземаха друг обрат. Тя изтри всички съобщения, взе си душ, облече се и излезе, за да закуси в закусвалнята на ъгъла. Седна в любимото си сепаре и се поглези, като си поръча гофрети, сок от грейпфрут и кафе.

Зад витрината на закусвалнята в тази августовска съботна утрин млади двойки разхождаха кучетата си или пък бутаха бебета в детски колички, държаха тенис ракети или бейзболни бухалки на път за Сентръл Парк. Мариана тръгна бавно за вкъщи и запали още една цигара, последната, каза си. На местата, където портиерите бяха пръскали с вода тротоара, се издигаше пара.

По това време на деня тя обикновено се упражняваше. Качвайки се по стълбите към апартамента си, усети как я заля вълна на въодушевление. Тази сутрин щеше да свири на Лебеда.

* * *

Клод беше оставил друго съобщение, докато я нямаше. Оплакваше се, че не може да се свърже с „Баум и Фернан“. Секретарката го информирала, че и двамата са извън офиса тази сутрин. Питаше я какво да прави. Дали да не дойде директно в Америка? Така ще й върне вилома и ще вземе Лебеда. Заявяваше, че е убеден, че нещата „ще си дойдат на мястото“.

Отново я молеше да се обади веднага щом е възможно. Прослуша текстовете на няколко пъти и накрая вече долавяше само гласа му, не самите думи. Постепенно удоволствието да чува отчаянието в гласа на любовника си се превърна в объркване. Той изглеждаше толкова доверчив, искрен, толкова напълно не наясно с нещата. Нещо липсва тук, каза си тя.

Следобеда телефонът й звънна. Погледна и видя, че се обажда Хайнрих Баум. Покани я да се видят.

— Най-добре да разговаряме извън магазина.

Срещнаха се в едно бистро на Западна петдесет и пета улица. Мариана, както обикновено закъсняла, пристигна в лятна рокля и сандали, плувнала в пот. Баум, неизменно облечен официално, изглеждаше хладнокръвен и съсредоточен. Не й се усмихна. За да успокои нервите си, тя си поръча коктейл „Мимоза“. Баум се държеше любезно, но строго.

— Току-що разговарях с Розел. Какво си направила с Лебеда?

Тя размисли как да отговори.

— Какво искаш да кажеш, Ханс, знаеш, че е у мен.

— Играеш много опасна игра, Мариана. Не можеш да задържиш челото. Трябва веднага да ми го върнеш. Не съм казал на Розел какво си сторила, но ще се наложи, иначе той ще си помисли, че аз съм виновен.

— Никога няма да го върна.

— Не ставай глупава. Не можеш да го задържиш — повтори той, мъчейки се да й влее здрав разум. — Къде е той?

— Не мога да ти кажа.

— Обяснила си на Розел, че си взела Лебеда директно от мен в заключена кутия.

— Така е.

— Ами ако той си помисли, че е у мен? Че аз съм отговорен? Дръж се разумно, Мариана!

— Можеш да му обясняваш каквото си искаш, Ханс. Кажи му истината, не ме интересува. Аз искам Лебеда.

— Съжалявам, че си изнервена.

— Мислех си, че ще застанеш на моя страна.

— Едно време, сигурно.

Мариана го изгледа студено. Грабна чантата си и напусна ресторанта, като пътьом, минавайки край сервитьорката, която с „Мимоза“ в ръка се отправяше към масата им, отмени поръчката си.

Вървя до дома си покрай оградата на парка. Малцина бяха излезли в тази жега. Докато стигне в апартамента, плувнала в пот и без настроение, вече беше решила, че ще напусне града и ще занесе Лебеда в Стокбридж. Баум със сигурност щеше да разкаже на Клод какво е направила. Но той ще трябва да я открие, ако изобщо някога искаше да види отново виолончелото.

Сипа си чаша студена вода, изми си лицето и отиде до кантонерката, където държеше писмото на баща си, оставено за нея при Бийчър. Извади го, седна на дивана и го прочете. После го преснима на копирната си машина няколко пъти, взе най-ясното копие и го сложи в плик, адресиран до Клод Розел в дома му в Лугано. После пак излезе в потискащата жега. Отиде до клона на „Федекс“ и плати, за да може писмото да пристигне с нощната поща.