Андре Нортън
Кралицата на Слънцето (15)

Глава 15
Лабиринтът

— Стана! — Радостно възкликна Дейн, ухилвайки се на Мура, а Кости моментално се вкопчи в края на дупката, опитвайки се с всички сили да я разшири. Стената поддаваше, но трудно.

— Все пак обаче това не е изходът, който ни трябва… — упорито пропъшка той.

— Да, това е изход в друг коридор — съгласи се Мура. — Но все пак е изход от капана, и не трябва да го пренебрегваме. Освен това, Карл, съдейки по вашите усилия, явно отдавна не е бил използван. Затова е много подходящ за нас. Изглежда съм успял да се натъкна на съчетание от звуци, което е рядко приложимо.

Той хубавичко изтри мамеца и го прибра във вътрешния си джоб.

Колкото и да се опитваше Кости, не можа да разшири кой знае колко цепнатината. Мура се промъкна без проблеми, а Дейн и особено Кости трябваше бая да се поозорят, докато преминат. Имаше един момент, когато им се стори, че Кости е безнадеждно заседнал. И едва след като свали ремъците със снаряжението, кобура и смъкна ризата, гигантът успя да се присъедини към другарите си, но с доста поохлузена кожа.

Озоваха се в нов коридор, по-тесен от предишния. Стените му също излъчваха здрачевина, но подът под краката им беше покрит с тънък слой фин прах.

Мура извади фенерчето си и го насочи напред. Навсякъде имаше прах, а по нея не се виждаха никакви следи. Вероятно много отдавна никой не бе минавал по този коридор — може би дори от времето, когато Предтечите бяха напуснали планинската си цитадела.

— Ей! — изплашено извика Кости.

Те се обърнаха. Проходът бе изчезнал, и те отново бяха отрязани от външния свят.

— Пак ни пипнаха! — дрезгаво каза Кости. Но Мура поклати отрицателно глава.

— Не мисля. Просто е сработила автоматиката. Ние преминахме, значи вратата трябва да се затвори… Да, този коридор не се използва. Навярно Рич и компания дори и не подозират за съществуването му. Какво пък, да видим докъде ще ни отведе. — И Мура бодро закрачи напред. Коридорът вървеше успоредно на главния тунел. Стените бяха съвършено гладки, но Дейн си помисли, че вероятно в тях има множество врати, всяка от които е настроена да се отваря при определено съчетание на ултразвукови тонове. Но те нямаха нито време, нито желание да проверяват това.

— Вятър… — тихо каза Мура.

Самият Дейн също усети насрещното движение на въздуха. И той ухаеше на зеленина.

Те се устремиха напред и скоро откриха квадратен отвор в стената, от който нахлуваше въздушната струя.

— Вентилация! — рече Кости. Той извади фенерче и се мушна до раменете в черната дупка. — Можем да се измъкнем оттук, — съобщи той, оглеждайки обстановката.

— Добре, ще го имаме предвид — отбеляза Мура. — Но нека първо да стигнем до края на коридора.

След двадесет минути те се опряха в преграждаща коридора стена. Този път, обаче Кости не падна духом.

— Е, Франк, вади свирката си — каза той. — Нека твоя „сезам“ ни отвори врата…

Но Мура не бързаше да използва мамеца. С фенерче в ръка той започна да проучва преградата. Пред тях не беше гладката повърхност, дело на Предтечите, а груб, необработен камък.

— Тази стена едва ли е подвластна на свирката ми — каза Мура. — Това просто е краят на пътя.

— Но нали този коридор все трябва да води до някъде — възрази Дейн.

— Да — съгласи се Мура. — В стените му сигурно има много врати, за съществуването на които не подозираме. Но ние не знаем комбинациите от звуци, които ги отварят. И според мен не си струва да си губим времето да ги търсим. По-добре да се върнем до вентилационната шахта. Ако тя захранва с въздух цяла система от коридори, може би ще ни отведе до някой друг коридор.

Те се върнаха обратно. Както бе казал Кости, вентилационната тръба беше достатъчно широка, за да могат да пропълзят по нея.

Един след друг всички се пъхнаха в тръбата и на четири крака запълзяха в тъмното, облъхвани от въздушната струя. Тук изобщо нямаше прах.

Първи пълзеше Мура, с фенерче в ръка. Гладкият под отдолу ритмично вибрираше — машината на Предтечите продължаваше да работи.

Стюардът изведнъж изключи фенерчето и дрезгаво прошепна:

— Отпред има светлина…

Когато очите на Дейн се адаптираха към тъмнината, той също видя светлината — блед сивкав квадрат. Вентилационната тръба беше свършила.

Но когато допълзяха по-наблизо, се оказа, че изходът е преграден от метална решетка. Дупките й бяха достатъчно големи — можеше да си промушиш ръката. Мура залепи лице в решетката, и за първи път от него се изтръгна нещо като изумен възглас. Дейн потупа стюарда по рамото, възпитано напомняйки му, че и те двамата с Кости искат да надзърнат.

Мура се дръпна до стената и Дейн застана на неговото място. Зад решетката се простираше огромно празно пространство. Сякаш пустотата запълваше цялата вътрешност на планината. Нито таванът, нито противоположната стена на гигантското помещение се виждаха, а цялото му дъно — докъдето стигаха очите — бе заето от най-поразителното съоръжение, което Дейн някога бе виждал.

Отначало му се стори, че долу има множество от невъобразимо огромни пчелни килийки. Но тези килийки силно се различаваха по форма и размер. Някои бяха шестоъгълни, някои представляваха неправилни осмоъгълници; едни бяха изцяло затворени, а други пък бяха свързани с проходи. Колкото повече Дейн гледаше, толкова по отчетливо у него се оформяше представата за колосалния лабиринт, който разглеждаше. Но този лабиринт беше и проход! Можеше да се мине отгоре, по широките близо метър дебели стени, разделящи отделните килийки. „Така и ще направим — помисли си Дейн. — Все едно, не можем да се върнем обратно…“ — Той се дръпна заднишката, отстъпвайки мястото си до решетката на Кости.

Кости надзърна и хлъцна от учудване.

— За какво ли служи всичко това? — попита той. — Не виждам нищо смислено тук!

— Да, според нашите понятия тук наистина няма никакъв смисъл — съгласи се Мура. — Но е построено стабилно и солидно, следователно, има някакво предназначение. Никой не би тръгнал да строи такова огромно съоръжение просто ей така.

Дейн протегна ръка над рамото на Кости и разтърси решетката.

— Ще трябва да я избием — каза той.

— А после какво? — попита Кости. — Нямаме криле, за съжаление…

— После ще се спуснем долу, до стените — достатъчно са широки, ще вървим отгоре…

Известно време Кости мълча. После опипа металните пръти.

— Ще трябва да си поиграя — промърмори той и започна да вади разни инструменти от чантата си.

Все още сгънати надве, те хапнаха малко от неприкосновения си запас. Сивата светлина в пещерата нито намаляваше, нито ставаше по-ярка, и единствено, по часовниците си можеха да определят колко време е минало. Струваше им се, че вече е полунощ, а часовниците показваха пладне.

Кости преглътна своята порция храна и отново се залови за работа. След час и половина той най-накрая остави инструментите си встрани.

— Я да видим сега — измърмори той и като хвана решетката с две ръце, без особени усилия успя да я изтика навън. Пътят беше отворен. Но въпреки очакванията на Дейн, Кости не се навря веднага в дупката. Вместо това той отпълзя назад, за да пусне Мура и Дейн пред себе си. Мура пъхна глава в дупката, а после се озърна.

— Твърде високо е за мен — рече той. — До долу има около два метра. Ще трябва да ми помогнете.

Той опъна ръцете си назад и Дейн здраво го хвана за китките. После стюардът се плъзна с краката напред в дупката. Когато увисна, Дейн се заплъзга след него, но Кости тутакси го хвана за краката.

— Всичко е наред — съобщи Мура и се отдалечи вдясно от стената.

Дейн мушна крака в дупката, приготвяйки се да се спусне.

— Късмет — пожела му Кости от тъмното.

Гласът му беше някак странен, и Дейн спря.

— Тоест?

— Тоест нататък ще продължите без мен, младеж — тъжно и спокойно каза Кости. — Мозъкът ми не позволява да лазя по стените. Две крачки, и ще съм се търкулнал долу…

Дейн напълно бе забравил за този недостатък на гиганта. Но какво можеше да стори? Единственият път за измъкване беше този, по стените, а Кости се боеше от височини. Как обаче да го оставят тук, сам?…

— Слушай, момче — продължи Кости. — Вие тръгвайте. Ако намерите изход, все някак ще се опитам да допълзя до там. Но сега, когато го търсите, само ще съм ви в тежест. Така че, по-разумно е да остана да ви чакам тук…

Може и да беше по-разумно, но Дейн не желаеше да се съгласи с това. Впрочем, Кости не му остави никакъв шанс. Хвана го за ръцете и го спусна долу. Дейн не успя да се опомни, а краката му вече опираха в стената. После Кости разтвори ръце и го пусна. Дейн безпомощно се озърна към Мура.

— Кости остана горе. Каза, че нямало да се справи.

Мура кимна.

— Да, сега едва ли. Но ако намерим изход, ще се върнем да го вземем. Без него ще вървим по-бързо, и той отлично знае това…

Дейн все още се чувстваше като предател, когато неохотно последва стюарда, който с котешка ловкост пристъпяше по плоската повърхност, устремил се към центъра на лабиринта. Високите към шестстотин метра стени образуваха помещенията и коридорите, които бяха абсолютно пусти. Човек можеше да си помисли, че векове наред тук не е стъпвал човешки крак, но изведнъж Мура тихо възкликна и насочи лъча на фенерчето си надолу, в недрата на един тесен проход.

Светлината открои купчина бели кости и гол череп с празни очни кухини. Поне едно същество беше проникнало в този лабиринт, и както изглежда, бе останало тук завинаги.

В лъча на фенерчето тъмнееше купчина от някакви парцали, мътно проблясваше никелирана катарама.

— Затворник… — изрече Мура. — Да, в този лабиринт човек може да броди чак до смъртта си и така и да не намери изхода…

— Значи смятате, че той е тук още откакто… — неуверено произнесе Дейн, — откакто е станала катастрофата на Лимбо и градът е бил разрушен?

— Не. Нали и той е човек, също като нас. Предполагам, че наистина отдавна е тук, но не е бил от строителите на лабиринта…

Те продължиха по-нататък, прескачайки от стена на стена. Някои от стените ги отдалечаваха от избраната посока, а други ги връщаха към нея — извиваха се, чупеха си, сближаваха се, раздалечаваха се. Двамата внимателно се озъртаха надолу. Дейн вече бе разбрал, че пространството, запълнено от удивителното килийкоподобно съоръжение, е много по-голямо, отколкото изглеждаше, гледано отгоре, от въздухопровода. Всъщност, няколко квадратни мили от причудливо начупени стени, ограждащи празното пространство.

— Би трябвало да има някаква цел… — мърмореше си Мура докато вървяха, — някакво предназначение… Но какво? Всички линии са някак неправилни… също като постройките в града… Това е съоръжение на Предтечите, но за какво служи?…

— За затвор? — предположи Дейн. — Вие самият казахте, че човек може и изобщо да не се измъкне оттук. Може да е и затвор, и средство за мъчение.

— Не — рече Мура. — Твърде е грандиозно. Хората едва ли ще тръгнат да строят такива неща само за да се оправят с престъпниците. Има много по-прости и по-евтини начини да се раздава правосъдие.

— Но може би Предтечите не са били хора — възрази Дейн.

— Сигурно не такива хора като нас… но първо трябва да се уточним какво разбираме под думата „хора“? Ние наричаме хора разумните същества, които в една или друга степен са способни да властват над окръжаващата ги природа и над съдбата си. Така погледнато, Предтечите вероятно са били хора, и никой не може да ме убеди, че са построили цялата тази грамада само за да държат тук престъпниците си и да ги екзекутират.

Нито Мура, нито Дейн се бояха от височини, но независимо от това избягваха да вървят бързо. Дейн откри, че не трябва да гледа дълго надолу — започваше да му се вие свят и да му се повдига и се налагаше да спира, да обръща лице към тавана и така да си почива известно време, съзерцавайки безличната празнота отгоре. И през цялото това време те усещаха вибрацията, биенето на пулса на могъщата машина, скрита някъде в недрата на планинския хребет, в гигантските подземия на тази фантастична крепост, част от която, и то явно значима, беше този лабиринт. А неправилните, както се беше изразил Мура, линии на лабиринта пораждаха в душата на хората тревога и страх.

Вторият труп те откриха след около два часа: този път лъчът на фенерчето извади от тъмнината униформен мундир с емблемата на Службата по издирванията.

— Не знам за какво са го използвали Предтечите — унило каза Дейн, — но това определено ми прилича на затвор.

— Вижте, този е тук от няколко месеца — каза Мура, но Дейн не пожела да погледне. — Може и да е от екипажа на „Римболд“… Но може и да е от някой друг кораб…

— Тук са катастрофирали достатъчно много кораби — рече Дейн, — така че съм готов да се обзаложа, че и труповете ще са доста.

— Че е така, така е — каза Мура, изправяйки се, — е, все едно — вече не можем да помогнем на горкия човек… Да вървим.

Дейн това и чакаше. Тъкмо понечи да тръгне, когато изведнъж стюардът вдигна ръка и гръмко изкомандва:

— Стоп!

Дейн послушно спря. Стюардът напрегнато се ослушваше. И тогава Дейн също го чу: тропот на крака, звънтене на метални токове по камъка. Звукът беше такъв, сякаш вървящия се препъваше и залиташе. Мура почака малко, после зави надясно и бързо тръгна в посока, обратна на досегашната им.

Внезапно звукът от стъпките стихна, и Мура се завъртя кръгом като хрътка, загубила следата. Той направи няколко неуверени крачки по една от стените, върна се и тръгна по друга, осветявайки с фенерчето тъмнината под нозете си.

После спря и зачака, докато отново не се разнесе звънтенето на металните токове. Сега вече стъпките бяха бавни, с голяма пауза помежду им, сякаш този, който вървеше, беше на края на силите си. Още един нещастник, блуждаещ из лабиринта. Дано успееха да го намерят… Дейн се устреми натам, откъдето му се струваше, че идва шума от стъпките на затворника.

Но в този лабиринт звукът беше твърде подвеждащ ориентир. Той се отразяваше и заглъхваше в стените, така че можеше да се определи само най-общо посоката му. Мура и Дейн се движеха успоредно, стараейки се помежду им да има не повече от две помещения. В момента вървяха бавно, осветявайки всяко едно ъгълче долу.

Най-накрая, на дъното на една шестоъгълна стая с неравни по дължина стени Дейн мерна някакво движение. Той освети мястото. Затворникът стоеше прав, клатушкайки се; главата му беше наведена, а с едната си ръка се придържаше за стената.

— Насам! — извика стюарда Дейн.

Човекът долу направи няколко несигурни стъпки, натъкна се на една от стените и със стон падна по очи. Лежеше на дъното на дълбок кладенец, а Дейн се взираше в гладките стени и си мислеше как да се спусне долу, за да му помогне.

Дотича Мура, движейки се с такава лекота, сякаш бе израснал, тичайки по стените на този лабиринт. Сега проснатото тяло беше осветено от лъчите и на двата фенера, и те ясно видяха, че човекът долу е облечен в изпокъсана жълта униформа на Търговския флот. Беше свободен търговец, също като самите тях. Не бяха сигурни дали вижда светлината от фенерчетата, но изведнъж той застена и се обърна по гръб. Явно го бяха пребили, и то зверски — лицето му беше подпухнало и покрито със синини и засъхнала кръв. Дейн едва ли би го познал, ако беше сам, но Мура не се поколеба и за миг.

— Това е Али!

Може би Камил чу този възглас, или тъкмо тогава с огромно усилие на волята бе успял да дойде на себе си — но ето че отново застена и се опита да ги види през слепналите се клепачи, а после произнесе нещо неразбираемо, едва помръдвайки разбитите си устни.

— Али! — викна му Мура. — Тук сме. Чувате ли ме?

Черното лице на Камил се вдигна нагоре и той с труд промълви:

— Кой е?… Нищо не виждам…

— Мура и Торсън! — стараейки се да говори отчетливо, отговори стюардът. — Разбираш ли какво ти казвам? Мура и Торсън!

— Нищо не виждам… съвсем каталясах… гладен съм…

— Как ще слезем при него? — попита Дейн. Ако имаха въжета, но всички те бяха останали на краулера…

Мура изниза колана си.

— Имаме два колана — рече той.

— Не стигат!

— Да, не стигат, но все пак…

Стюардът върза двата колана един за друг с катарамите и каза:

— Ще трябва да ме спуснеш. Ще можеш ли да ме удържиш?

Дейн се огледа със съмнение. Стената беше абсолютно гладка, нямаше нищо, за което да се хване. Ако стюардът го дръпнеше надолу, щяха да паднат и двамата. Но друг изход нямаше.

— Ще се опитам…

Дейн легна по корем, вкопчи се с лявата си ръка и краищата на обувките си в края на стената и намота края на колана около дясната си ръка. През това време Мура измъкна бластера си и го настрой.

— Е, аз потеглям — каза той и започна да се спуска.

Когато увисна, Дейн стисна здраво зъби, мускулите на раменете му нетърпимо го заболяха, ставите му започнаха да пукат. После гореща вълна опари лицето му, той бързо стисна очи и дръпна лице встрани. Носът и гърлото му се напълниха с лютив дим. Вече знаеше какво бе намислил Мура — в момента стюардът прогаряше стъпала в стената с бластера си.