Андре Нортън
Кралицата на Слънцето (10)

Глава 10
Катастрофиралият кораб

— Вижте го само — напъва се да влезе вътре! — изумено каза Кости.

Уилкокс се опомни и изключи двигателя. Краулерът замря, опрял нос в стената, през която го тласкаше да мине електронната му памет.

— Въвели са грешни координати при настройката му — рече Рип.

Но Дейн вече бе виждал веднъж следи от гъсенична верига, отиващи право в скален масив. Той заобиколи Рип и положи длан върху лигавата и влажна повърхност на камъка. Да, да! Веднага усети познатата вибрация. Както и в долината, отначало тя беше слаба, но постепенно се усили, и скоро той я чувстваше не само през скалата, но и от земята, върху която бе стъпил. Останалите също я усетиха.

— Що за пъклено нещо е това! — ревна Уилкокс. Наведе се през пулта за управление и също допря длан до стената. — Явно е кухо… Това ще да е от радиостанцията, за която говореше Тан!

Именно! Същият онзи предавател, за който Тан каза, че е по-мощен и от най-голямата изчислителна машина на Земята. Това се виждаше не само от радиовълните и ултразвуците, регистрирани на „Кралицата“, но и от вибрациите на скалните масиви. Но защо? За каква цел се използваше цялата тази колосална енергия? И как беше минал краулера през плътната каменна стена? Не, Рип грешеше. Ако тези хора наистина искаха да объркат автопилота на краулера, щяха да програмират машината така, че да ни отведе някъде встрани, в сърцето на пустинята, в нищото…

— Тук трябва да има някаква тайна… — мърмореше Уилкокс, опипвайки каменната повърхност.

Дейн обаче не вярваше щурмана да успее да открие скрито копче, с което да отвори таен проход. Самият той бе опитал да стори същото, и то когато слънцето светеше ослепително, но претърпя пълен неуспех.

Кости се облегна върху веригата на краулера.

— И да е минал веднъж оттук, сега вече не може да го направи отново. Ние не знаем как се отваря тази врата, освен с помощта на една здрава доза тротил.

— Това ще свърши работа! — възкликна Рип. Той се наведе и започна да опипва подножието на скалната стена. — Колко торлит смяташ, че ще ни трябва?

Уилкокс поклати глава.

— Не се прави така — каза той. — Кости, я включи твоя акумулатор към моя, нека опитаме да се свържем с „Кралицата“. Може би с двойна мощност ще имаме по-големи шансове.

Кости се подчини.

— Вибрациите се усилват — предупреди ги Дейн. Той усещаше съвсем ясно това с краищата на пръстите си, долепени към стената. — Едва ли ще пробиете през смущенията, сър.

— Може би — съгласи се Уилкокс. — Но тези смущения са доста неустойчиви, нека почакаме да спрат.

Дейн тръгна надясно, без да откъсва ръка от стената. След няколко крачки той откри началото на тясна пукнатина, скрита досега от мъглата. Като се държеше за грапавия камък, Дейн влезе навътре и веднага усети, че вибрацията се засилва. Дали нямаше да успее да стигне до самия предавател така, пипнешком? Това трябваше да се обмисли… Ами ако завърже за краулера всички въжета, едно за друго и после тръгне напред, към неизвестността? Той се върна обратно и сподели мислите си с Уилкокс.

— Нека първо попитаме капитана — отговори щурмана.

Така, както стояха на едно място, започна да им става студено. Мъглата беше и хладна, и влажна. „Колко още ще чакаме?“ — нетърпеливо си помисли Дейн. Но вибрацията отслабваше и стана ясно, че скоро ще последва поредното затишие. Уилкокс имаше готовност и с ръка върху стената чакаше удобния момент за връзка с кораба.

Когато вибрацията почти изчезна, той бързо заговори в микрофона на кодирания език на търговците. Когато приключи с доклада, настъпи мъчително очакване. Не беше ясно дали доклада бе стигнал до „Кралицата“, защото разстоянието дотам бе твърде голямо дори и за радиотелефон с двойно захранване. Но слава богу, в края на краищата през припукванията на случайните разряди, те дочуха заповедта на капитана да направят кратко проучване на пукнатината и след не повече от час да тръгнат обратно към кораба.

Помогнаха на Уилкокс да слезе от краулера, избутаха машината на ръка и превключиха автопилота в обратна посока. После направиха две дълги въжета от петте къси, с които разполагаха.

Дейн, без да дочака заповедите — в края на краищата идеята си беше негова, нали — завърза края на едно от двете въжета около кръста си. Второто въже завзе Кости, пренебрегвайки протестите на Рип.

— Отново започна — съобщи Мура, който стоеше до скалата.

Дейн долепи длан до стената и тръгна напред. Кости го последва. Те стъпиха в пукнатината — навътре нищо не се виждаше, всичко бе запълнено от мъглата.

Беше ясно, че никакъв краулер не е минавал оттук. Тясната пукнатина бе засипана с парчета скали, през които двамата разузнавачи се катереха, помагайки си един на друг. И колкото по-навътре отиваха, толкова по-силно вибрираха стените.

Когато спряха да си починат, Кости удари с юмрук по стената.

— Като магьоснически барабан е — рече той. — Бие ли, бие…

Прав беше. В тази странна, тайнствена пулсация имаше нещо, напомнящо отдалечено биещ барабан.

— Знаеш ли — продължи Кости, — на Горби танцуват на подобен ритъм. Шантава работа, послушаш малко, нещо отвътре ти трепва и сам започваш да танцуваш… тука е същото… Усещаш ли го? Тръпки те побиват. И сякаш ей сега някой ще ти скочи изотзад…

Починаха си още малко и потеглиха отново. Парчетата паднали скали ставаха все по-високи и големи и почти през цялото време се налагаше да се катерят нагоре. Вече бяха доста над равнището на пустошта, когато се натъкнаха на удивително откритие.

Дейн се бе хванал за една издатина, за да запази равновесие, докато балансираше на ръба на поредния каменен къс, но изведнъж кракът му се хлъзна и той полетя презглава надолу, преди партньорът му да успее да реагира. Той се удари болезнено в нещо, претърколи се и усети под дланите си не грапавия камък, а гладка, хлъзгава повърхност. Какво ли беше това? Стена на сграда? Толкова далече от разрушения град?

— Жив ли си? — викна отгоре Кости. — Дръпни се, спускам се.

Дейн изпълзя встрани, и Кости се пусна по насипа с краката напред. Подкованите му обувки с метален звън се удариха в същия онзи предмет, който бе спрял полета на Дейн.

— Бре, бре! — възкликна Кости. Той вече беше коленичил и опипваше гладката, черна повърхност. — Та това е кораб!

Дейн се приближи. Сега вече и той различаваше формата на бронираната обшивка, както и други познати детайли. Да, бяха се натъкнали на кораб, който бе претърпял жестока катастрофа. Беше натикан в пукнатината между скалите като тапа в бутилка. Ако Дейн и Кости бяха решили да продължат нататък, щеше да им се наложи да се катерят по него. Дейн поднесе микрофона към устата си и съобщи за находката на краулера.

— Това същия кораб ли е, който катастрофира вчера? — попита Уилкокс.

Но Дейн вече знаеше, че не е.

— Не, сър. Този отдавна е тук. Почти е заринат от скални отломъци, а корпусът му е изяден от ръждата. Струва ми се, че лежи тук от доста време…

— Чакайте ни, ей сега идваме…

— Краулерът няма да може да мине оттук, сър. Не и по този път.

След известно време дойдоха и останалите трима. Бяха пренесли Уилкокс на ръце през по-трудните участъци. Сложиха го да седне на едно парче скала и Кости, който бе успял да огледа разбития корпус, докато търсеше входния люк, започна да му докладва:

— По всяка вероятност това е разузнавателен кораб. Но е малко странен, не мога да определя от кой вид е. Отдавна е тук. Според мен люкът трябва да е тук някъде… — И той тикна върха на обувката си в купчината чакъл, заринала корпуса. — Можем да се опитаме да го откопаем.

Рип и Дейн отидоха да вземат лопати от краулера и започнаха да разчистват купчината.

— А-хааа! Какво ви казвах? — тържествуващо викна Кости, когато изпод трошляка се показа горния край на затворения люк.

Трябваше обаче да прехвърлят още доста пръст и камъни, преди да се отвори дупка, в която да могат да се пъхнат. Разузнавателените кораби не бяха бързи, но се строяха така, че да бъдат възможно най-здрави. Те издържаха дори там, където корпусите на обикновените лайнери се пукаха. Това важеше и за най-превъзходните товарни и пощенски кораби на големите компании.

Но този кораб явно наистина е бил с фантастична здравина. Чудовищният удар в скалата не го беше пръснал на парчета, както се очакваше. Корпусът бе оцелял. Само плочите на бронираната обшивка се бяха сгънали леко.

Кости се подпря на лопатата си.

— Въобще не мога да разбера от кой тип е — промърмори той, клатейки глава, ядосвайки се като че ли най-много на това.

— Какво толкова чудно има? — нетърпеливо възрази Рип. — Та това е само една купчина ръждив боклук…

— Винаги може да се определи типа на един кораб — с досада изрече Кости. — Дори и да е на парчета… А от този нищо не мога да разбера, нищо не му е както трябва…

Мура се ухили.

— Все пак, Карл, аз мисля, че си е съвсем наред. Просто нито един съвременен кораб не би издържал такова кацане.

— Тоест, вие смятате, че е от старите кораби? — бързо запита Уилкокс. — Виждали ли сте такъв по-рано?

Мура отново се ухили.

— Да, но не в космоса. За да видиш такъв кораб в космоса, трябва да си се родил преди петстотин години. Той прилича на „ловец на астероиди“, клас три. Има един такъв на Земята, в Музея по астронавтика, на космодрума „Восток“. Но ако е той, как е попаднал тук… — Мура разпери ръце в почуда.

Дейн не беше много вещ в историята на корабостроенето, но Уилкокс, Кости и Рип разбраха какво има предвид Мура. Щурманът веднага възрази:

— Преди петстотин години никой не е и подозирал за хиперпрехода. Хората са пътували само в собствената си Слънчева система. Никой не е летял към звездите…

— Ако не смятаме единичните опити на няколко смелчаци — поправи го Мура. — Нали знаете, че и по другите планетни системи са съществували колонии на земяните, и то с хилядолетна история. Как са били създадени, никой не знае, има само легенди. Едни пресекли космоса в състояние на анабиоза, други починали по пътя от старост, но оставили деца и внуци, и само отделни техни потомци стигнали до чуждите земи. Освен това, тогава вече са знаели за хиперпрехода и даже са се опитвали да построят свои варианти на хиперкорабите. Наистина, нито един от онези изобретатели не се е върнал на Земята, за да разкаже дали е успял или не. Как е попаднал този кораб тук, обаче не зная. Но мога да се закълна, че е прекарал тук много време.

Кости светна с фенерчето си към люка.

— Трябва да влезем вътре — каза той. — Да погледнем…

„Ловецът на астероиди“ беше малко, тясно корабче. „Кралицата“ приличаше на пасажерски лайнер в сравнение с него. Кости бързо се върна. Оказа се, че не е могъл да се провре през смачканата врата — беше твърде масивен за такова нещо. В крайна сметка само Дейн и Мура успяха да се доберат до сектора, който някога бе изпълнявал функциите на трюм и каюта.

Като се поогледаха, откриха нещо любопитно. В стената зееше огромна дупка, обшивката беше изтръгната, и това не беше вследствие на катастрофата. Разтеклите се краища на дупката ясно показваха, че по бронята е играл бластер. Срутването беше засипало тази страна на кораба, и затова дупката не се виждаше отвън. Не беше трудно да се досети човек за причината на такова нахлуване: ако изключим купчините камъни и пръст, изсипали се през разреза, секторът беше абсолютно празен. Имаше само известни следи от товара — отпечатъците, оставени на пода от контейнерите.

— Ограбили са го! — възкликна Дейн, шарейки с фенерчето около себе си.

Отдясно се намираше сплескания сектор за управление. Там също бяха поработили с лъчемета, но явно неизвестните мародери не бяха открили нищо интересно. Всичко беше изпотрошено и сплескано до неузнаваемост.

Мура докосна края на дупката.

— Това е сторено доста отдавна… вероятно преди няколко години. Но много, много след катастрофата.

— Защо му е на някой да се завира тук?

— Ами от любопитство например… Да видят какво има на борда. Един космически разузнавач може да открие доста интересни неща, обикаляйки насам-натам. След като са го ограбили, значи, на борда е имало нещо ценно… А след като са извадили товара, вероятно е станало земетресение и корабът е бил затрупан. Но първо е бил ограбен…

— А не мислиш ли, че може да е бил някой от екипажа? Оцелял е, а после се е върнал за товара. В края на краищата биха могли да катапултират с аварийната капсула…

— Не. Между катастрофата и грабежа е минало твърде много време. Някой друг е намерил кораба и го е ошушкал до дупка. А освен това — и Мура посочи към смачкания сектор за управление, — не вярвам някой да е оцелял.

Нима на Лимбо съществуваха разумни същества, умеещи да си служат с лъчемет? Кълбенцата… Не, Дейн не можеше да си представи, че тези странни създания можеха да ограбят кораба.

Преди да се върне обратно, Мура се напъха в сектора за управление и след известно време излезе заднишката.

— Хикс-четири-деветдесет и пет-тридесет и две-шестстотин — издекламира той. — Колкото и да е странно, регистрационният номер все още е четлив. Запомнете го, моля: — Хикс-четири-деветдесет и пет-тридесет и две-шестстотин.

— О, значи все пак е земен кораб!

— Да, точно както си мислех в началото. Ловец на астероиди… предполагам, че е един от първите експериментални кораби с най-ранната версия на хипердвигателя. Може и да е частен — построили са го двама-трима души и са решили да се отправят към звездите. Ако нашите механици се разровят из онази купчина метал в сектора за управление, със сигурност ще намерят доста любопитни нещица. Дори и само заради това си струваше да се заврем тука…

— Ей! — изгърмя басът на Кости отвън. — Да не заседнахте там долу?

Дейн му разказа по микрофона за всичко, което бяха видели, а после той и Мура излязоха от кораба.

— Ограбен! — Кости определено беше разочарован. — Значи е имало какво да се открадне…

— А пък аз бих искал по-скоро да знам кой го е сторил — каза Рип. — Нищо, че е станало преди няколко години.

По лицето на Уилкокс се четеше същото желание. Той се надигна с мъка на крака.

— Време е да се връщаме на „Кралицата“ — каза той. — Да тръгваме.

Дейн се озърна. Мъглата в тясната цепнатина бе оредяла почти толкова, колкото и в града. Дано да имат хубаво време (според календара в момента беше лято) — човек можеше да се метне на флипера и хубавичко да претърси целия район. А сега какво — върнаха се в изходното положение — тоест, не научиха нищо ново. Али бе изчезнал безследно, Рич се бе скрил в каменната скала… — а сега и този кораб, разграбен години след катастрофирането си. На всичкото отгоре в недрата на Лимбо работеше някаква неизвестна свръхмощна станция, която може би щеше да се окаже най-големият им проблем.

Те се върнаха при краулера и докато настаняваха Уилкокс на платформата, мъглата изчезна съвсем. И тогава всички разбраха, че през тази цепнатина все пак има път, и той доста често се използва. Това си личеше и по изровената пръст, и от одрасканите скали. Също така стана ясно, че този път е направен доста преди пристигането на „Кралицата“ — някои от драскотините и браздите изглеждаха твърде стари. В отчета на Службата нищо не се споменаваше за всичко това — за развалините, за катастрофиралите кораби, за предавателя… Защо? Може би изследователите са си свършили работата през пръсти? Видели са, че е планета-пепелище, погледнали са колкото да не е без хич, и са я пратили на търга като напълно безперспективна…

Групата тръгна по обратния път. Започна да пръска дъжд и по вратовете и в ботушите им се застичаха капки. Неволно всички ускориха ход. Дейн си помисли, че би било хубаво да намерят по-кратък път до „Кралицата“ — да минат напряко, без да минават през развалините. Е, трябваше да са благодарни най-вече на факта, че нямаше нужда да се привързват с въжета за краулера.

Те отново стигнаха до развалините и предпазливо запристъпяха, озъртайки се. Независимо от факта, че нямаше слънце, ярките багри на сградите дразнеха очите. Може би обитателите на този град имаха по-друг тип зрение, а може и боите да се бяха променили от високата температура вследствие на взривовете, разрушили планетата. Но тъй или иначе, тези ярки цветове действаха доста потискащо.

— А бе не е само цвета — изведнъж високо каза Рип. — И формите са едни… Всички линии и ъгли са някак не както трябва… да ти прилошее, като ги погледнеш…

— Може би са се изкривили от ударната вълна — каза Дейн. Но Мура не беше съгласен.

— Не, Рип е прав. Цветовете не са за нашите очи. Формите — също. Погледнете онази кула. Виждате ли? Останали са само три етажа, преди е била по-висока. Продължете мислено онази линия. Очертанията й просто не са както трябва. Нищо не е както трябва.

Дейн го разбра. С известно усилие на въображението си човек можеше да си представи как са изглеждали липсващите етажи на кулата. Но тогава излизаше, че… На Дейн направо му се завъртя главата. Даа, Предтечите наистина са били доста по-различни от нас. Бяха по-необичайни от всяка друга раса, с която земяните се бяха срещали досега в Галактиката.

Той побърза да отклони очи от кулата, болезнено мръщейки се на представата си за немислимо аленото здание и с облекчение спря погледа си върху спокойната окраска на краулера и квадратния гръб на Уилкокс, обгърнат от жълтата, обезцветена вече тъкан на ризата му.

Тъкмо тогава осъзна, че щурманът седи извънредно напрегнат, изпънат като струна, стиснал слушалките на радиотелефона и с двете си ръце. Всички останали също го забелязаха и застанаха нащрек.