Андре Нортън
Кралицата на Слънцето (1)

Глава 1
„Кралицата на Слънцето“

Кльощавият младеж в чисто нова униформа на Търговския флот се опита да поизпъне леко изтръпналите си крака.

„Какви ли същества са имали предвид, когато са проектирали тези вагони? — с нарастващо раздразнение си помисли той. — Явно са си въобразявали, че в континенталните им метростанции ще се возят само джуджета.“

За пореден път той съжали, че не можеше да си позволи самолетен билет. Но щом докосна отънялата си кесия, веднага се опомни. „Да, това съм аз — Дейн Торсън, новобранец в Космофлота, без кораб и без необходимите протекции“.

В кесията му освен сумата, полагаща се на зрелостниците от Школата, имаше и тънка пачка изпомачкани банкноти — и това беше всичко, което бе успял да получи за нещата, които не можеше да вземе със себе си в космоса. Успя да запази само един малък куфар, в който се събраха всичките му лични вещи, а също и един плосък метален жетон, върху който бяха изрязани или вдълбани непонятни знаци. Този жетон беше неговият шанс за бъдещето, а то непременно трябваше да е светло и прекрасно — Дейн твърдо вярваше в това.

Впрочем, не трябваше да забравя и факта, че досега определено му вървеше. Все пак не всяко хлапе от държавния приют можеше да спечели първо стипендия в Школата, а десет години по-късно да получи и предложение за помощник-суперкарго^[1], което Дейн бе приел и сега пътуваше към космическия кораб, на който го бяха разпределили. Внезапно си припомни последните няколко седмици в Школата, кошмарните изпити и потрепери. Основи на механиката, увод в астронавигацията, а после и изпитите по специалността: обработка на транспортираните товари, техника на товаренето, търговски операции, галактически пазари, извънземна психология и така нататък, и така нататък… Всичко това Дейн трябваше да натика в мозъка си и от време на време му се струваше, че главата му е абсолютно празна с изключение на някакви парченца и откъслечна информация, от които нищо смислено и цялостно не можеше да се сглоби. Освен трудностите по зубренето го измъчваше и нещо друго — новите неофициални правила в системата за разпределение на зрелостниците.

Дейн мрачно се втренчи в седалката пред себе си. Повечето от курсантите бяха от семейства на служители от Търговския флот, и то потомствени. Изглежда, че Търговския флот се бе превърнал в едно затворено общество — синовете отиваха в Космофлота по утъпканата от бащите и братята им пътечка. Човек без връзки трудно можеше да получи достъп до Школата. Е, на него му провървя…

Да вземем например Сендс. Всичките му роднини работеха в „Интерсолар“ — двамата му по-големи братя, чичо му и братовчед му. Той никога не пропускаше да припомни тази малка подробност — на когото и да е. Ако зрелостник получеше възможността да бъде назначен на някой от корабите на известна, голяма компания от сорта на „Интерсолар“ например, автоматично се осигуряваше до края на живота си. Всички редовни междупланетни рейсове бяха в ръцете на компаниите. Техните пилоти никога не се притесняваха за мястото си, даваха им възможност да закупуват акции на компанията, а когато им дойдеше времето за пенсия, я получаваха, или пък им осигуряваха подходяща административна длъжност, ако сметнеха, че са я заслужили. А такива като Сендс направо обираха каймака — „Интерсолар“, „Комбайн“, „Денеб-Галактик“, „Фолуърт-Игнести“…

В отдалечения край на вагона някаква телевизионна реклама гръмко възхваляваше тъкмо стоките на „Фолуърт-Игнести“. Дейн се загледа в екрана, премигвайки от време на време, но нито виждаше, нито чуваше нещо.

Всичко беше в ръцете на Психолога. Дейн отново опипа кесийката си: идентификационния жетон беше там, в тайното джобче, цял и невредим.

Рекламата избледня, появи се червен надпис. Дейн изчака лекия тласък, известяващ края на двучасовото му пътуване и се надигна. С огромно облекчение се измъкна навън и издърпа куфара си от камарата вещи в багажното отделение.

Повечето от пътниците бяха от Търговския флот, но само неколцина можеха да се похвалят с честта да носят емблеми на големите компании. Останалите бяха свободни търговци или хора, които заради сприхавия си характер или пък по някаква друга причина не бяха успели да се адаптират в големите компании и сега скитаха, прескачайки от кораб на кораб. Това бяха хора — аутсайдери — най-ниското стъпало в йерархията на Търговския флот.

Дейн метна куфара си на рамо, качи се в асансьора и излезе право под лъчите на южното слънце. Ожареното от зноя поле за полети беше оградено с бетонна ивица. Дейн се поспря, загледан в редиците стартови кораби. Тъпоносите междупланетни търговски кораби, извършващи рейсове до Марс и астероидния пояс, а също и тези, пътуващи до спътниците на Сатурн и Юпитер не го интересуваха особено. Виж, звездолетите — тъкмо те му трябваха. Те се извисяваха в далечината, гладките им корпуси лъщяха от предпазващата смазка, а опорните им стабилизатори още носеха праха на други, непознати светове…

— Я, та това е Викинга! Какво, Дейн, избра ли си вече корабче? Може би най-хубавото?

Дейн стисна зъби, но когато се обърна, лицето му беше спокойно и непроницаемо.

Артър Сендс определено се опитваше да мине за стар космически вълк, което обаче изглеждаше доста забавно и нелепо в съчетание с лъщящите му обувки и новичката униформа. Дейн не пропусна редкия шанс да позлорадства тайничко. Но както винаги, маниерите на Сендс ужасно много го дразнеха. Да не говорим, че Артър беше с обичайната си свита от подлизурковци — Рики Уорън и Ханлаф Баута.

— Сега ли пристигаш, Викинге? Както разбирам, още не си изпробвал късмета си? Ние също. Хайде да го направим заедно.

Дейн се колебаеше. Изобщо не държеше да се яви пред Психолога в компанията на Артър Сендс. Снизходителната самоувереност на този тип му лазеше по нервите. Сендс явно разчиташе на най-голямото парче от баницата, а от досегашния си ученически опит Дейн знаеше, че Сендс винаги получава това, което поиска. А Дейн отдавна бе свикнал да се съмнява в бъдещето си; затова и не държеше да има свидетели на позора си, ако сега изтеглеше късата клечка. Но тъй като дълбоко в душата си знаеше, че не може да се откачи от Артър, се примири и покорно понесе куфара си към гардероба за багаж.

Те, разбира се, бяха дошли със самолет, помисли си той. Артър и приближените му винаги си угаждаха. Но интересно защо още не бяха отишли при Психолога? Какво са правили тук цял час? Може би са решили да се поразходят през последното си свободно време? Нима те… Дейн усети как сърцето му се разтуптя. Нима и те се страхуваха да се изправят пред една машина, от отговора на която зависеше цялото им бъдеще?

Впрочем, съвсем скоро той се отказа от тази си мисъл. Когато се присъедини към тях, Артър веднага отвори любимата си тема.

— Машината била безпристрастна, хайде де! Още една от детските приказки, с които ни пълнеха главите в Школата. Чували сме ги вече тия, че човек получава длъжността, която най-добре съответства на характера и способностите му. Така корабите, видите ли, се сдобивали с перфектния екипаж… Всичко това са пълни глупости! Ако „Интерсолар“ реши, че иска някого, си го получава, и никой Психолог не може да й пробута нещо друго! Всичките сладки приказки са за сополанковците, които още не могат да различат носа от кърмата… а също и за онези, на които не им стига акъла сами да си намерят добро местенце. Но не на мене тия — няма да се оставя да ме напъхат на някакъв скапан търговски кораб, на края на света…

Рики и Ханлаф възторжено попиваха всяка негова дума. Но Дейн не искаше да слуша. Вярата в неподкупността на Психолога беше единственото нещо, на което разчиташе през последните няколко дни, докато Артър и подобните нему важно-важно се размотаваха из Школата, абсолютно убедени, че им е осигурена бърза и бурна кариера.

Досега той винаги бе предпочитал да вярва в официалната версия, че релето и импулсите на машината са неподвластни на външни въздействия, че съдбата на всеки, който очаква назначението си, се решава абсолютно обективно. Искаше му се да вярва, че когато пусне идентификационния си жетон в електронния Психолог, на него ще му е все едно дали Дейн е сираче, дали има роднини в Търговския флот, а също и пари. Мислеше, че решението на Психолога ще зависи само от знанията, характера и способностите на Дейн, а също и от характеристиката, издадена му от Школата.

Но семената на съмнението вече бяха посети, неувереността му растеше, и колкото повече се приближаваха към залата за разпределение, толкова повече се забавяше хода му. За нищо на света, обаче нямаше да допусне Артър и лакеите му да забележат безпокойството му.

На инат и от гордост, Дейн изпревари останалите и пръв пъхна жетона си в отвора на машината. Пръстите му неволно посегнаха да го догонят, но жетонът вече беше изчезнал; Дейн мигновено се овладя и отстъпи мястото си на Артър.

Електронният Психолог беше просто една метална кутия във формата на куб — поне така изглеждаше в очите на курсантите. „Очакването щеше да е много по-интересно — помисли си Дейн, — ако можехме лично да виждаме какво става там вътре: как машината оценява, сравнява, комбинира знаците от жетоните, докато не подбере най-подходящите за нас кораби от намиращите се сега на космодрума, а най-вече от онези, подали заявки за помощник-суперкарго.“

В миналото, дългите периоди, през които малките по състав екипажи бяха буквално запечатани в звездолета без възможност за почивка и без никакви развлечения, бяха довели до страшни трагедии. На лекциите по история на Търговския флот, които слушаха в Школата, им бяха разказвали подробно за такива случки. После бе въведен Психолога, който с безпристрастна обективност разпределяше необходимите хора на необходимите кораби в съответствие с професионалната им подготовка и състава на екипажа така, че работата на всеки индивид да е най-ефикасна и да се осигури най-благоприятната обстановка. В Школата никой не бе обяснявал на курсантите, как точно Психолога разчита знаците по жетоните и как изобщо работи, но се знаеше, че решението му се отбелязва върху жетона. То бе окончателно и не подлежеше на обжалване.

„Така са ни учили — мислеше си Дейн, — и аз винаги съм вярвал в това. Нима всичко е било само една лъжа?“

Мислите му бяха внезапно прекъснати от меден звън от недрата на машината — единият от жетоните се бе върнал, и на повърхността му вече имаше нов надпис. Артър го сграбчи и тържествуващо закрещя:

— „Звездният бързоходец“!!! „Интерсолар“!!!… Знаех си, че няма да ме подведеш, малкия ми! — И той покровителствено потупа машината по плоския капак. — Е, момчета, казвах ли ви, че той ще се погрижи за мен?

Рики енергично закима, а Ханлаф даже си позволи да плесне Артър по рамото. Великият Сендс Вълшебника отново беше на ниво.

Следващите две иззвънтявания дойдоха почти едновременно, и двата жетона, звънтейки, бяха изплюти един след друг от машината. Рики и Ханлаф ги сграбчиха. Лицето на Рики се удължи — беше силно разочарован.

— „Марс-Земя Инкорпорейтид“… — прочете той на глас. — „Търсачът на приключения“…

Дейн виждаше как пръстите му треперят, докато натикваше жетона в джобчето на колана си. Не, не бяха за Рики нито полетите до далечни звезди, нито великите подвизи. За такива като него по-скоро едно скромно местенце в Слънчевата система, където имаше толкова много конкуренти и толкова малко шансове за слава и богатство…

Затова пък Ханлаф беше във възторг.

— „Воинът от Денеба“! „Комбайн“! — изкрещя той, без да обръща внимание на нещастния Рики.

Артър се захили широко и му протегна ръка.

— Дай пет, враже мой! — каза той. Артър също не обръщаше никакво внимание на Рики, все едно че бившия му приятел вече не съществуваше.

— Получаваш, конкуренте! — отвърна му в тон Ханлаф. Присъщото му раболепие сякаш се бе изпарило.

Беше му провървяло страхотно. „Комбайн“ беше мощна компания, дотолкова мощна, че през последните две години успешно конкурираше дори „Интерсолар“. Беше й измъкнала изпод носа държавната поръчка за пощенските превози, а също така бе обсебила и концесията за експлоатация на рейсовете в една от планетните системи. Изглеждаше напълно възможно оттук нататък Артър и Ханлаф никога повече да не се срещнат като приятели, но в момента най-важното за тях беше еднаквият им късмет, а всичко останало все още нямаше никакво значение.

А Дейн все още чакаше. Да не би жетонът да беше заседнал някъде вътре? Дали пък да не иде да потърси някого от администрацията и да попита какво да прави? Нали първи беше пуснал жетона си, а него все още го нямаше и нямаше? Дори Артър забеляза това…

— Тъй-тъй, а Викинга все още си няма кораб! Май никое корито не пасва на твоите невероятни способности…

„Ами ако наистина е така? — плахо си помисли Дейн. — Може би точно сега на космодрума няма кораб, който да се нуждае от специалист като мен? Тогава какво — трябва ли да стърча тук и да чакам да кацне някакъв кораб?“

Артър сякаш четеше мисли. Неговата усмивчица се превърна в зверско-издевателска гримаса.

— Какво ви казвах, момчета? — провъзгласи той. — Викингът просто няма нужните връзки. Що не идеш да си прибереш куфарчето, младежо? Ще си намериш някое ъгълче и ще почакаш ден-два, докато Психолога не измъдри какво да прави с теб.

Ханлаф не го свърташе на едно място. Вече се чувстваше абсолютно самостоятелен и независим и не искаше Артър да му дава акъл.

— Аз направо умирам от глад — заяви той. — Хайде да хапнем… а после ще потърсим корабите си…

Артър тръсна глава.

— Да почакаме още малко. Искам да видя какво коритце ще му се падне… или на космодрума въобще няма подходящо за него?…

Дейн търпеше стоически. Само това му оставаше — да се прави, че нищо не се е случило и че не му пука от Артър и бандата му. Но какво ли беше станало в крайна сметка? Работеше ли машината или жетонът просто беше заседнал някъде в тайнствените й вътрешности? Ако не бяха Артър и подлите му шегички, отдавна щеше да е повикал помощ.

Рики се бе упътил към изхода, като че ли усещаше, че мястото му вече не е тук. Неудачното му разпределение изведнъж го бе превърнало в парий. Ханлаф също се обърна натам, но изведнъж машината издрънча за четвърти път. Дейн се хвърли към нея едновременно с Артър. Оказа се по-бърз и успя да издърпа жетона изпод жадните пръсти на щастливия наглец.

Светещ знак — символ на голяма компания — върху жетона нямаше, това Дейн забеляза веднага. Значи… значи бе обречен цял живот да се мотае в Слънчевата система… същата унила участ като на Рики?

Не, имаше звездичка, тя му подаряваше Галактиката… а ето го и името на кораба… — „Кралицата на Слънцето“. Досега никога не се беше смятал за глупав, но в момента не можа бързо да схване какво се беше случило.

След като името на компанията липсваше, и беше дадено само името на кораба, значи… — Свободен търговец! Щеше да бъде един от скитниците и космическите ловци, бродещи по звездните пътеки, пренебрегвани от големите компании, тъй като тези пътечки бяха твърде нови, твърде опасни и не гарантираха сигурен доход. Да, това също беше част от Търговския флот, и много от непосветените намираха известна доза романтика в нея. Но сърцето на Дейн за момент сякаш спря. За един честолюбив млад човек, обаче свободната търговия бе задънена улица. Дори и преподавателите в Школата говореха за това с доста недомлъвки, ограничавайки се само с най-необходимите сведения. Твърде често свободната търговия се оказваше просто една игра със смъртта. Рисковете бяха много — всякакви страховити болести, война с чужди, враждебни племена, и така нататък. Свободните търговци рискуваха да загубят не само кораба и печалбата си, но и главите си. Ето защо в йерархията на Космофлота това беше най-непрестижната професия. Всеки зрелостник с радост би предпочел съдбата на Рики пред тази на свободния търговец!

Дейн беше толкова потресен, че забрави предпазливостта. Ръката на Артър се стрелна през рамото му и издърпа жетона от ръцете му.

— Свободен търговец! — разкрещя се из целия космодрум Артър. Рики спря до вратите и се обърна. Ханлаф зарева от смях, а Артър направо се захласна.

— Бре, бре, какъв се оказа нашия Викинг?! Истински космически викинг… Колумб на звездните пътища… бродяга от далечните пространства! А умееш ли да си служиш с бластер, приятелче? Май ще трябва да позубриш още „Контакти с извънземни племена“? И ще се наложи да забравиш за контактите си със земните жители. — Той се завъртя към Ханлаф и Рики. — Да вървим, момчета! Нека дадем на Викинга на изпроводяк един разкошен обяд, че той, горкичкия, отсега нататък ще яде само концентрати.

И Артър задърпа Дейн след себе си. Нищо не му струваше да се откопчи, но трябваше да запази достойнството си и той тръгна след него, запазвайки яростта си за по-късно.

Шегичките на Артър предизвикаха у него стремеж да открие поне нещо хубаво в положението си. Когато видя съдбата си, изписана върху жетона, в първия момент се почувства напълно смазан, но сега настроението му отново се подобри. Какво от това, че свободния търговец не беше от видните фигури в Космофлота. Нищо, че единици от тях гордо се разхождаха по големите космодруми, където най-често можеше да се видят служители на големите компании. Никой, обаче не можеше да отрече факта, че в покрайнините на космоса са натрупани немалко състояния, и че свободните търговци запазват присъствие на духа и в най-трудните ситуации.

В Търговския флот нямаше строги кастови различия, пилотите се разграничаваха не по рангове, а по месторабота. Огромната столова беше отворена за всеки посетител, носещ униформата на Космофлота. Обикновено големите компании имаха отделни зали, където служителите им плащаха с талони. А останалите и новаците, които не бяха разпределени още към някой кораб, се разполагаха на масите близо до входа.

Дейн пръв седна на една свободна маса и веднага натисна копчето на касата-автомат. Макар и да бе само свободен търговец, той искаше да почерпи, дори и този жест да му струваше половината от всичкия му капитал. По-добре така, отколкото да изяде и една трохичка, платена от Артър.

Всеки набра, каквото му се ядеше и вече седяха и се озъртаха наоколо. От една маса наблизо се надигна мъж с емблема-мълния на инженер-свързочник на ревера. Двама от сътрапезниците му продължиха да дъвчат методично, а той се отправи към изхода. Лицето му беше с източни черти, но прекалено широкият му гръден кош издаваше, че е марсиански колонист от второ или трето поколение.

Двамината останали на масата бяха с ранг помощници. Единият носеше значката на щурман, а на ревера на другия се мъдреше зъбно колело — тоест механик. Тъкмо той привлече вниманието на Дейн или по-точно дръзката му, красива физиономия. Твърдата му, остра коса беше късо подстригана, но си личеше, че е къдрава. Чертите на лицето му бяха като изсечени, а ъгълчетата на твърде ярките за мъж устни бяха изкривени в едва забележима, цинично-весела усмивчица. Приличаше на типичен телевизионен герой и Дейн моментално го намрази.

Затова пък съседът му по маса, негър, имаше грубо телосложение, сякаш го бяха издялали от блокче гранит. Той оживено разказваше нещо, на което механика вяло отвръщаше с едносрични думи.

Скоро вниманието на Дейн бе откъснато от интересните личности за наблюдение, тъй като Артър отново бе пуснал отровното си езиче в действие.

— „Кралицата на Слънцето“! — каза той излишно високо според Дейн. — Свободен търговец! Да, Викинге, животът ти ще бъде много интересен, слушай какво ти казвам! Но ти не се бой — ние ще продължим да дружим с теб… И без това не си ни конкуренция…

Дейн успя да изстиска някакво подобие на усмивка от себе си.

— Колко си добър, Сендс! И това ако не е късмет — цял служител на „Интерсолар“ благоволява да ми е приятел…

Рики го прекъсна.

— Но не забравяйте, че свободната търговия е опасно нещо — рече той.

Артър се намръщи. Опасностите винаги придаваха чар на нещата. Затова побърза да възрази:

— Ти пък, Рики! Нима си въобразяваш, че всички свободни търговци се занимават само с новите светове? Много от тях си остават закотвени цял живот за редовните междупланетни рейсове, и то на победните светове, където големите компании няма какво да правят. Ще набутат и нашия беден Дейн да циркулира напред-назад между две градчета под някой купол… няма да може и носа си да покаже извън скафандъра…

„Ти точно на това се надяваш — каза си Дейн наум. — Това, което ми се случи досега, явно не ти стига.“ Няколко секунди той размишляваше защо на Артър му доставя такова удоволствие да го тормози.

— Да, прав си… — побърза да се съгласи Рики. Но Дейн прихвана погледа му и забеляза някаква тъга в очите му.

Артър с театрален жест вдигна чашата си.

— Да пием за Търговския флот! — изрече той. — Късмет на „Кралицата на Слънцето“! Ще ти потрябва, ох, как ще ти трябва много късмет, Викинге!

Дейн отново се почувства наранен.

— Не знам, не знам… — възрази той. — Понякога свободните търговци правят големи удари, Сендс. Но рискът…

— Именно, старче, именно — рискът! Заровете се падат и така, и така. На един успял свободен търговец се падат стотина такива, които не могат да си платят и престоя на космодрума. Да, старче, жалко, че не можа да си намериш силни покровители.

Това вече преля чашата. Дейн реши, че му стига толкова. Облегна се на креслото си и погледна Артър право в очите.

— Аз заминавам там, където ме е изпратил Психолога — рече Дейн с равен тон. — Всичките тези приказки за ужасите и рисковете на свободната търговия не струват и пукната пара. Нека изкараме по годинка-две в космоса и после да приказваме отново, Сендс…

Артър се разкиска.

— Точно така! Аз — една годинка в „Интерсолар“, а ти — същата годинка, но на твойто разбрицано корито. Залагам десет към едно, Викинге, че когато се видим отново, няма да имаш и пукнат грош и ще трябва аз да ти платя обяда. А сега — и той погледна часовника си, — смятам да потърся моя „Звезден бързоходец“. Кой ще ме придружи?

Очевидно това трябваше да бъдат послушните Рики и Ханлаф. Във всеки случай, всички тръгнаха заедно. Но Дейн остана на масата, довършвайки отличния обяд, сигурен, че ще мине много време, преди да може отново да си позволи подобен лукс. Надяваше се, че се е държал с достойнство, въпреки че Сендс му беше безкрайно неприятен и досаден.

Дейн не остана дълго сам. Някой придърпа стола на Рики и седна насреща му.

— За „Кралицата на Слънцето“ ли си, приятелю?

Дейн рязко вдигна глава. Пак ли някоя от шегичките на Артър? Но сега срещу него седеше негъра, помощник-щурмана от съседната маса и при вида на откритото му, честно лице Дейн веднага промени настроението си.

— Току-що ме назначиха — каза той и подаде жетона си през масата.

— Дейн Торсън — прочете на глас помощник-щурмана. — А аз се казвам Рип Шенън… Рипли Шенън, ако предпочиташ официалностите. А този там — и той махна на „телевизионния герой“ да дойде при тях, — е Али Камил. И двамата сме от „Кралицата“. Значи ти си помощник-суперкаргото — заключи той някак полувъпросително.

Дейн кимна и се здрависа с Камил, надявайки се вдървеността, която го беше обзела, да не си личи много. Стори му се, че в преценяващия поглед на Камил се четеше нещо от рода — „този май не е стока“.

— Тъкмо се канехме да се прибираме на кораба — рече Рип. — Ще дойдеш ли с нас?

От него лъхаше такава дружеска непосредственост, че Дейн веднага се съгласи. Те излязоха от столовата, седнаха в една платформа и тръгнаха през пистата за излитане към звездолетите, мержелеещи се в далечината. Рип бърбореше ли, бърбореше — този здравеняк му ставаше все по-симпатичен. Шенън бе по-възрастен от него, и скоро му предстоеше да се прехвърли на самостоятелна работа. Междувременно, той разказа на Дейн това-онова за „Кралицата“ и екипажа й, и Дейн му беше искрено благодарен за това.

Сравнена със суперзвездолетите на компаниите-гиганти, „Кралицата“ беше същинско лилипутче. Екипажът й се състоеше само от дванадесет души и всеки от тях изпълняваше по няколко длъжности — на борда на свободния търговски кораб не съществуваше понятието тесен специалист.

— Днес ще караме един товар до Наксос — поясни Рип. — А после… — и той сви рамене. — Кой знае?!

— Във всеки случай, няма да ходим на Земята — сухо вметна Камил. — Така че сбогувайте се с нея още сега, Торсън. Едва ли ще се върнем скоро тук. Дори и сега сме на Земята, само случайно, защото ни се падна по-особен товар, но това се случва веднъж на десет години.

Дейн си помисли, че красавеца май се опитва да го уплаши.

Платформата заобиколи първата от гигантските стоманени кули. Отпред бяха корабите на компаниите — иглоподобните им носове бяха като забити в небето, наоколо гъмжеше от хора, а товаренето вървеше с пълна сила. Дейн не можа да откъсне очи от тях, но не се обърна, когато платформата зави наляво и се насочи към друга редица. Тук имаше малко кораби, едва половин дузина, и всичките бяха с много по-малки размери — свободни търговски съдове, готови за излитане. Така че Дейн не се учуди много, когато платформата спря до трапа на най-опърпания от тях.

Но когато Рип проговори, в гласа му Дейн долови любов и истинска, неподправена гордост:

— Ето я и нея, приятелю — „Кралицата на Слънцето“, най-добрия търговски кораб из звездните трасета. Тя е истинска дама. Това е нашата „Кралица“!