Андре Нортън
Кралицата на Слънцето (14)

Глава 14
Йерихонската тръба^[1]

 

Мура се изкатери на канарата и приседна до Дейн.

— Според мен тъкмо сега е моментът да приложим тактиката на нашите кълбовидни съюзници — каза той. — Вие как сте с хвърлянето на камъни, Торсън?

Мура опипа с ръка около себе си и откри камък колкото юмрук, после се прицели и го хвърли. Камъкът описа правилна дъга и удряйки се в един скалист ръб с трясък се разхвърча на парчета. Дейн веднага разбра всички преимущества на тази тактика. Стрелбата с бластер бе твърде опасна и можеше да пострадат не само противниците им, но и Рип. Докато умело хвърленият камък не само че щеше да събори човек, но не издаваше метналия го — много по-естествено бе да предположиш, че това е дело на седящ в засада лимбоанец.

Кости заобиколи подножието на канарата и се скри под площадката, на която бе седнал Мура. Дейн се спусна долу, пресече долчинката и като събра набързо няколко камъка, се скри в една цепнатина, висока колкото човешки ръст.

Едва успяха да заемат позиции, и в долчинката се появи краулер. Скрибуцайки с веригите си по чакъла, той се появи иззад завоя и чупейки клони, с пращене се запровира през храсталака. Но едва измъкнал се от храстите, нещо принуди шофьора да набие спирачките. Явно радиотелефона му беше включен, защото изведнъж в слушалките на Дейн гръмко прозвуча гласа му:

— Виж ти! Та това е машината на Снолл! Що за дивотия е това?!…

Един от бандитите, охраняващи Рип, скочи от платформата и се насочи към преобърнатата машина. В същия миг Мура подаде сигнал. Масивен камък удари бандита по шлема, онзи загуби равновесие и се хвана с двете си ръце за гъсеницата. Дейн веднага хвърли още един камък по него, и втори — по шофьора.

Всички изведнъж се развикаха, и Рип моментално се намеси и той в мелето. Ръцете му бяха завързани зад гърба, но той се хвърли с цялото си тяло към втория пазач, и двамата се стовариха от платформата. Шофьорът включи двигателя, краулерът се изтръгна напред под градушка от камъни.

Първият бандит, препъвайки се, догони машината и се покатери на платформата; вторият все още се бореше с Рип. Най-накрая той успя да повали Рип по гръб и зъбейки се победоносно насреща му, потърси кобура с бластера. Внезапно обаче лицето му се превърна в кървава каша, чу се див вой и бандитът се стовари по очи. Първият бандит се обърна, чул вика му.

— Кранер! Тези твари убиха Кранер!… Не спирай, не спирай!… Търговецът да върви по дяволите!… Давай, давай, преди да са докопали и нас!…

Шофьорът настъпи газта. Краулерът бързо изчезна от долчинката и се насочи към планините. Не стана ясно защо бандитите не използваха бластерите си — явно бяха твърде изненадани от неочакваното нападение и гибелта на единия от тях, и сега мислеха само за собственото си оцеляване. След минута, те вече се бяха скрили зад завоя и тогава Кости изскочи от скривалището си и затича към Рип. Дейн го последва.

Шенън лежеше на една страна, ръцете му бяха неестествено извити и изкривени зад гърба. Едното му око беше потънало в огромна, тъмносиня, почти черна синина и не се отваряше, а от разбитите му устни течеше кръв.

— Добре са те подредили, братле… — промърмори Кости, разрязвайки въжетата.

— Те… ме издебнаха… — неясно произнесе Рип, едва помръдвайки окървавените си устни. — Почти бях стигнал… И точно тогава ме спипаха. Държат „Кралицата“ на земята с някакъв лъч…

Дейн пъхна ръка под гърба на Рип и му помогна да седне. Той застена и извика от болка, притиснал длан към хълбока си.

— Какво, и там ли? — попита Кости и протегна ръка, за да разкопчае ризата на Рип, но той не му позволи.

— Все едно, сега нищо не може да се направи… Счупиха ми едно-две ребра… Този лъч притегля корабите…

— Вече знаем — каза Дейн. — Пленихме един от техните. Той караше другия краулер. Разказа ни всичко. А сигурно и още с нещо ще ни е полезен… Можеш ли да ходиш?

Мура дойде при тях.

— Да, време е да тръгваме — каза той. — Радиотелефоните им бяха включени, така че сигурно вече цялата им банда знае за нападението.

Подкрепяйки Рип, те се върнаха в скривалището, където ги чакаше Уилкокс.

— Успя ли да разбереш нещо за Камил? — попита Кости.

— Али е при тях, това е съвсем сигурно — отвърна Рип. — Мисля, че той е там, където е главната им група. Бая народ се е събрал тук. Ако решат, могат да държат „Кралицата“ така, докато не ръждяса.

— И Снолл така каза — мрачно рече Уилкокс. — Наистина, той се кълне, че не знае къде точно е предавателят им. Според мен лъже.

Междувременно вързаният Снолл започна да се извива, да се гърчи и да мучи през запушената си с кърпа уста, явно опитвайки се да каже, че не е излъгал.

— В края на тази долчинка е входът към техните казарми и складови помещения — каза Рип. — Сигурно някъде там е и предавателя.

Дейн смушка извиващия се Снолл с върха на ботуша си.

— Дали да не опитаме да заменим този тип за Али? Или поне да ни покаже къде са го скрили?

— Съмнявам се, че ще стане — отговори Рип. — Това са животни, а не хора. Не им пука за вашия Снолл.

Налетите с кръв очи над кърпата изразиха абсолютно съгласие с това твърдение. Снолл изобщо не вярваше в приятелските чувства на другарите си: те нямаше и пръста си да мръднат, за да го спасят, защото гледаха само себе си.

— И така, ние сме петима. Двама от които — инвалиди… — замислено произнесе Уилкокс. — Как мислиш, Шенън, колко от тези типове може да има в планините?

— Сигурно поне стотина — отвърна Рип. — Според мен, тази банда е доста добре организирана.

Настъпи мълчание. После Кости решително каза:

— Ако продължим да си седим така, накрая просто ще умрем от глад и толкова. Аз съм навит да рискуваме. Не може все да не ни върви!…

— Нека Снолл ни покаже накъде да тръгнем — предложи Дейн. — Все е нещо…

— Ех, да имахме връзка с „Кралицата“! — ядосано тропна с юмрук по коляното си Уилкокс.

— Слънцето сега е високо — рече Мура. — Можем да опитаме.

Той отиде до изоставения краулер и отвъртя никелираната метална пластина, служеща за облегалка на шофьорската седалка. С помощта на Дейн той издърпа това импровизирано огледало на върха на канарата. Там те го закрепиха огледалото така, че да хванат слънцето и изпратиха слънчевия лъч на миля и половина, чак до „Кралицата“.

— Мисля, че ще стане — усмихна се Мура, — по-добро е от нашите фенерчета. Ако онези разбойници нямат очи и на тила си, едва ли ще го забележат.

Но първо трябваше да приключат и с другите си приготовления. Всички се събраха около краулера на Снолл. Машината се оказа невредима, трябваше само да я смъкнат от скалата и да наместят изскочилата гъсенична верига. И докато Уилкокс, Рип, Кости и пленникът останаха при краулера, Дейн и Мура се върнаха до канарата, където здравата се умориха, докато успеят да предадат на два пъти съобщение до „Кралицата“.

Сега им оставаше само да чакат получаването на някакъв знак, че съобщенията са получени — дотогава не можеха да предприемат нищо.

Когато Дейн вече съвсем бе загубил надежда, по кръглите люкове на „Кралицата“ засвяткаха светлини. Над поста на бандитите, разположен между канарата и „Кралицата“, се изви стълб дим, а после се разнесе грохот. Да, съобщението беше получено, а в момента капитан Джелико отвличаше вниманието на противника, давайки възможност на групата на Уилкокс да извърши неочаквано и дръзко нападение върху щабквартирата на Рич.

На краулера на Снолл се намери място за всички. Кости седна зад пулта за управление, а вързания пленник бе натикан между Дейн и Мура. За разлика от търговския краулер, върху платформата на този имаше перила, за които човек можеше да се хване, докато краулера се накланяше и подскачаше, придвижвайки се по изровеното дъно на долчинката.

Дейн внимателно наблюдаваше храсталака, покриващ склоновете наоколо: още не беше забравил атаката на лимбоанците. Може би тези същества наистина водеха нощен начин на живот, но беше съвсем възможно още да седят в засада, дебнейки поредната произволна, но малобройна група земяни.

Долината лъкатушеше и ставаше все по-тясна. Сега краулерът пълзеше почти през цялото време по дъното на ручея, водата от време на време плисваше чак до платформата. Явно този път често се използваше, както и тясната клисура зад развалините на града, — по изпъкналата част от скалите се виждаха драскотини, а чакъла по бреговете на потока беше изровен от вериги.

Изведнъж ручеят се раздели на няколко водопадчета, изливащи се в неголям по размери водоем. След него на пътя на краулера се изправи масивна отвесна скала, която преграждаше долината. Кости спря машината, дръпна кърпата от устата на Снолл и заповеднически попита:

— Е, умнико, какво трябва да направим сега, за да продължим нататък?

Снолл облизваше подпухналите си устни и го погледна предизвикателно. Беше вързан и безпомощен, но незнайно защо самоувереността му се бе възвърнала.

— Сами се сетете, щом ви трябва — отговори той. Кости въздъхна.

— Нещо не ми се ще да си губя времето, друже — каза той. — Но ако ми потрябва нещо от теб, можеш да бъдеш сигурен, че ще го получа…

Не успя да довърши: на дюйм от ухото му просвистя камък и в същия миг друг камък удари Снолл по гърба така, че онзи зави от болка.

— Лимбоанците! — викна Дейн.

Той измъкна хипноизлъчвателя и започна да шари с него към стените на долината, откъдето летяха камъните.

Огромен камък с трясък удари корпуса на краулера и Уилкокс, сграбчил Рип, се хвърли заедно с него право във водата, стараейки се да се прикрие зад веригите. Мура вече стоеше потънал до коляно във водата и акуратно и спокойно, сякаш нищо особено не беше станало, обработваше зелената стена на храсталака с хипноизлъчвателя.

И тогава Кости направи фатална грешка. За да помогне на пленника по-бързо да стигне до някакво прикритие, той му бе разрязал въжетата. Но вместо да скочи от платформата и да побегне, Снолл се хвърли към панела за управление и със замах удари по един от бутоните. Стените на клисурата се огласиха от висок, пронизителен вой. Дейн едва се сдържа да не запуши с ръце ушите си.

Тогава се случи нещо невероятно: монолитната стена, затваряща глухо долината, изведнъж се разтвори, откривайки широк процеп. Слисаните търговци едва успяха да се съвземат, когато Снолл се хвърли към него с всички сили.

С нечленоразделен рев Кости се метна след него. Дейн скочи от платформата и побягна след Кости. Той се гмурна в тъмното и веднага ослепя след ярката слънчева светлина, но продължи да тича, чувайки някъде напред тропота от обувките на Кости и този на Снолл. Бандитът се бе оказал прекрасен спринтьор.

Като пробяга десетина крачки по някакъв прав коридор, Дейн се опомни, извика Кости, а гласът му гръмко проехтя някъде дълбоко в тунела. Кости не спря, а продължи да преследва Снолл.

Дейн нерешително се озърна назад. Дали трябваше да се разделят?… Или пък да изтича и да докара краулера тук?… Или все пак да последва Кости?… Дейн забеляза, че в тунела, направо от озарената от слънце долина тъкмо спокойно влизаше Мура, когато — о, ужас — проходът отново се затвори. Слънчевата светлина и външния свят изчезнаха…

— Вратата! — изкрещя Дейн и със същата енергия, с която досега преследваше Снолл, се устреми натам, където доскоро се намираше изходът. Стоманената ръка на Мура го спря.

— Не се вълнувай толкова — каза стюардът. — Няма никаква опасност. Нищо не заплашва Уилкокс и Шенън. Имат хипноизлъчватели и знаят как да отворят скалата… ако се наложи. Но къде е Карл? Къде се е дянал?

Спокойният глас на Мура веднага отрезви Дейн. Малкият японец се държеше толкова естествено, че Дейн се засрами от паническото си поведение.

— Той тръгна след Снолл…

— Да се надяваме, че ще го догони. В тази пещера предпочитам Снолл да ми е пред очите. Освен това, ако Снолл успее да предупреди своите, спукана ни е работата.

Едва сега Дейн забеляза, че в тунела всъщност е доста светло. Здрачна светлина струеше от гладките стени и тавана.

Те закрачиха напред и скоро откриха, че тунелът прави остър завой наляво. Дейн се ослуша с надеждата да долови тропота на бягащите, но след известно време чу само нечии отмерени стъпки. Насреща им идваше Кости, а по лицето му се четеше силно разочарование.

— Къде е Снолл? — попита Дейн.

Кости направи гримаса:

— Избяга. Потъна в една от тези проклети стени…

— Далече ли е оттук? — попита Мура, и без да дочака отговор, се устреми напред.

— Там имаше проход — каза Кости. — Той се шмугна вътре, а стената се затвори направо пред носа ми… Сега едва ли ще успеем да го намерим. Освен ако не домъкнем тука онази свирка от краулера…

Те отново спряха пред задънена стена, превръщаща коридора в забой. Дейн пипна стената. Беше каменна. Стената бе направена от същия материал, от какъвто бяха построени и сградите в разрушения град.

— Тук ли стана? — попита Мура, почуквайки с пръст по гладката повърхност. Кости унило кимна. — Нищо не виждам — дори и цепнатина няма…

Глухата вибрация, с която вече бяха свикнали и почти не забелязваха, ритмично тресеше пода под краката им. Вибрацията, тесния коридор и полумрака — всичко това пораждаше у Дейн усещането, че са в капан.

— Май затънахме до ушите — обади се басово Кости. — Какво ще кажете да се върнем обратно в долината? Къде са Уилкокс и Шенън?

Дейн му каза. Той също се надяваше, че Уилкокс ще се сети да включи йерихонската тръба, отваряща стените. Почти несъзнателно, воден само от желанието да бъде по-близо до изхода, той потегли обратно. Ето го завоя, където се бяха отклонили от главния тунел. Но къде беше тунелът? Нямаше го, беше останала само една ниша, дълбока около метър. Не вярвайки на очите си, Дейн почука с кокалчетата на пръстите си по новото препятствие. Не, не беше халюцинация. Просто масивна стена. Отзад се донесе сподавен вик. Дейн се обърна и видя, че на няколко крачки от него се издига още една стена, запречвайки коридора, в който бяха останали неговите спътници.

Без да съзнава какво върши, Дейн се хвърли през все по-намаляващия отвор. Едва ли щеше да успее, но Кости с всичка сила сграбчи края на напиращата стена и за няколко мига задържа движението й. Само за секунди, но това беше достатъчно за Дейн… После нещо изщрака, и те се оказаха затворени отвсякъде.

— Добре ни подредиха — изрече Кости. — Сега трябва само да дойдат и ще се справят с нас и с голи ръце.

Мура сви рамене.

— Във всеки случай, вече няма нужда да се чудим дали Снолл е успял да вдигне тревога — каза той.

Стюардът беше абсолютно спокоен. Кости започна да почуква по стените на затвора им, надявайки се да намери някакъв скрит механизъм, който да ги задвижва.

— Не се хабете напразно — каза му Мура. — Стените се управляват дистанционно… Колко забавно, тези типове май си мислят, че ни държат в ръцете си…

— А така ли е? Или не? — с надежда попита Дейн.

— Да видим сега… Външния вход се управлява с акустичен сензор. Тан смята, че техните акустични устройства използват предимно ултразвуковия диапазон. Ако предположим, че е така, то може би разполагаме с ключ за този капан…

Той разкопча ризата си и започна да рови във вътрешния джоб, намиращ се на гърдите му, в който търговците обикновено държаха най-ценните си вещи. Накрая измъкна бяла тръбичка от слонова кост. Тръбичката беше дълга около три дюйма.

— Аха — каза Кости. — Знаменитият мамец!

— Съвършено вярно. С тази тръбичка примамвах пеперуди, когато бях на Кармули. А тук ще опитам да я използвам за други цели.

Той приближи свирката към устните си и духна в нея. Не последва никакъв звук. Слабата надежда, появила се у Кости, бе заменена с разочарование.

— Нищо няма да излезе — каза той.

— Вие сте прекалено нетърпелив, Карл — усмихна се Мура. — Това нещо може да възпроизведе десет Ултразвукови тона. Засега съм пробвал само един от тях. Ако и останалите не свършат работа, тогава вече можем да говорим за неуспех.

Последваха няколко мъчителни минути тишина. Нищо не се случваше.

— Цялата тая работа е пълна глупост — поклати глава Кости.

Но Мура не му обърна внимание. От време на време той отпускаше свирката, почиваше си малко, а после отново започваше да духа в нея. Дейн беше убеден, че всичките десет тона отдавна са изпробвани, но стюардът не се отказваше.

— Май вече станаха десет — сърдито заяви Кости.

— Сигналът, който отвори прохода в долината, се състоеше от три тона — търпеливо поясни Мура.

— Може би и тук са използвали същата или подобна комбинация.

Кости се тръшна на пода, показвайки, че цялата тази работа му е дошла до гуша и че той не желае да участвува повече. Дейн приклекна до него. Но търпението на Мура сякаш беше неизчерпаемо. Мина час, после втори…

„Интересно — помисли си Дейн — как ли прониква въздуха до тук? Вероятно през стените, както и светлината. Дишаше се съвсем леко.“

— Това църкало изобщо няма да ни помогне — злобно каза накрая Кости. — Смешно е да се надяваме, че една нищо и никаква свирка ще надделее тази… — и той с размах заби юмрука си в стената на затвора им.

И тогава стената бавно се заотмества, откривайки тясна, тъмна цепнатина с височината на човешки ръст.