Андрея Илиев
Самодивата (7)

7.

Гората свърши така изведнъж, че Ник едва не излезе заедно с него на откритото. Дол със заоблени като женски хълбоци брегове. В средата — езеро. А е голямо, може би колкото два спортни басейна. В средата му цъфтеше златното отражение на небесното светило, а към него протягаха хищни ръце сенките на боровете. Бреговете светеха в млечнобяла, студена светлина.

Бай Димитър спря и се огледа неспокойно.

От другия бряг се чу плясък във водата.

Ник приближи до последните храсти и също я съзря. Висока, стройна жена със златни коси до кръста и дълги бедра. Беше влязла до колене в езерото и с лениви движения пускаше вода с шепи по голото си алабастрово тяло. Изпод разпилените коси се подаде рамото й, немирен лунен лъч целуна гръдта й… Капките блестяха като перли по кожата й.

Видя овчаря и излезе на брега величествена и зашеметяваща. Бързо и все пак с достойнство облече роклята си — бяла, с обшити пазви, върза колана — боже мой, тя нямаше кръст! После отметна косите и въпреки сенките и жълтата невярна светлина, Ник бе готов да се закълне, че би ударила в земята всички възможни мис хубавици… Пак се наведе и когато старият овчар застана на два метра от нея, тя сложи цветен венец на главата си.

Той й подаде розовото пакетче.

Жената го пое бързо и както се стори на Ник, зарадвано. Отвори го нетърпеливо и не можа да сдържи възторга си — възкликна. Седна на тревата и зарови в несесера. Боядиса пръстчето на лявата си ръка с лак и го загледа на лунната светлина. После вдигнатата й ръка се спусна и хвана овчаря за ръкава.

Той се заразхвърля трескаво.

Тя полегна назад на тревата.

Овчарят застана гол и тръпнещ до краката й.

Жената се засмя късо и пак протегна ръка.

Той се хвърли отгоре й като прасе на ябълки.

Желанието изгаряше и двамата. След няколко целувки, прилични по-скоро на вълче сдавяне, мъжът задърпа роклята й нагоре, а тя разтвори крака…

Страстна жена… Ръцете й, силни и здрави, с великолепна мускулатура, се впиваха и отпускаха в раменете на овчаря, шареха по гърба му, падаха безжизнени на тревата и пак скачаха, събудени от стоновете й. Косата се мяташе като гигантска метла наоколо. А кръстът…

В един момент ръцете й тръгнаха бавно и някак решително от раменете към врата на възрастния човек.

Преглъщащият Ник се вцепени с вторачени очи. Цялото му същество не предчувстваше, то знаеше какво ще се случи… Тръгна като хипнотизиран и се спъна в някакво коренище. Светът се разлюля и той се строполи на земята, вдигайки шум, колкото да разбуди един средно голям слон.

Те се извърнаха едновременно. Жената се изкриви, изсипа овчаря от себе си и скочи.

Ник се изправи и без да се напряга в преструвки, изтърси:

— Аз май съм се объркал…

И направи две крачки напред. „Още три… само три и няма да ми избяга…“ — помисли той.

Не го огря — жената се огледа диво, като хваната в капан вълчица и се стрелна към гората.

Ник изруга — закъсня. Отгоре на това голият дъртак реши да играе кавалер и се изпречи пред него и го удари така безжалостно в корема, че камбаните между краката му сигурно звъннаха. После го довърши с лакът.

Спусна се към гората. Тича без посока, ослушва се… нищо.

Спря задъхан на полегата полянка. Избърса потта от челото си и се опита да се ориентира.

Зад гърба му се чу тропот на копита и шум от счупени клони. Той се извърна позачуден и преди изобщо да съобрази какво може да е това — стадо носорози или кралски хусарски ескадрон — храсталаците се разтвориха и на поляната изскочи огромен елен с рога като столетен дъб. От тях се люлееха тромаво, но не назад, а встрани и напред дълги панделки.

Луната грееше все така силно и всичко се виждаше все така добре.

Очите му започнаха да се разширяват от ужас, косата му май и тя се размърда. Долната му челюст увисна безпомощна и колкото и да се мъчеше да я вдигне, не успя. Вместо вик, от гърлото му излезе сподавено хъркане.

Обкрачила елена, отгоре седеше русокосата от езерото. И дивото животно се носеше натам, където гледаха очите й — към него, през него.

Ник се усети загубен и слаб, дотолкова слаб, че не можеше да спре скимтенето от ужаса в гърлото си.

Някаква невидима ръка превключи целия тоя кошмар на забавен кадър — и страхът, паниката, безумието, се утроиха, защото разбра, че идва краят. Отгоре на това, като насън видя и друго — по рогата на елена не висяха кордели. Оттам съскаха змии.

Той стоеше вцепенен сред поляната и сам не можеше да каже дали хленчи или вика за помощ, дали плаши или се моли за пощада.

Семенцето на непримиримостта тупна в пръстта.

Еленът премина един метър.

От семето изби бяло млечно стъбълце.

Съсъкът на змиите изпълни ушите му.

Първи сантиметри нагоре… Стъблото укрепна и позеленя.

Русокосата извика и се приведе напред.

Ник извади змията току от лицето си и с невероятно усилие, със сетни сили отскочи, строполи се на тревата и се затъркаля надолу по поляната… Успя да се изправи, затича се, блъсна челото си в някакъв клон и отново започна кълбетата…

Спря някъде в ниското. Обърна се по корем и видя, че още стиска змията. Страхът лумна пак и обхвана цялото му съзнание. Изпищя. Хвърли влечугото и панически размаха ръце и крака.

Припълзя няколко метра, главата му се опря в някакъв дънер. Изхлипа и затихна. В устата си усещаше гадния вкус на гнила шума. Целият бе в пот, по тялото му препускаха и се надпреварваха снежни фъртуни и реки от вулканична лава. Трепереше като трескав.

Лежа няколко минути или няколко века.

Бавно, много бавно започна да се взема в ръце. Изправи се от кръста, обърна се и седна. Облегна се на дървото, обърса лицето си с ръкава. Имаше чувството, че косата му още стърчи и предпазливо я поглади. Опита се да потисне страшното видение на тичащия побеснял елен с озверялата жена отгоре… В очите му ечеше тропот, писъци, кикот, съсък… Прегърби се и се притисна към дънера, смали се, стана малък, дребен — нещастен измокрен врабец, на сантиметри от свитата за скок охранена котка.

Огледа се уплашен и инстинктивно посегна към пистолета. Беше там, на колана. Зареди го. Студеното желязо му даде кураж.

Така… Как си се разтреперил?… Ти, който си преминал всичко, което може да се случи на една „червена барета“… Парашутът не се отвори — уплаши ли се?… А когато Стон Команча и хората му ти надянаха въжето на шията?… После те клаха, поставяха ти взривно устройство в колата, палиха кантората ти… Не! Не… Това бяха озверели, обезумели хора. Хора… А тук… тук има нещо необикновено, нещо невъобразимо… „Вятър! — изплака той с изкривено лице. — Вятър!“ Една изкуфяла сексуална маниачка… Една кучка, която кой знае как ще завие, ако я изчукаш… А еленът?… Боже мой! Самодива! Значи ги има… И змиите! Глупости! Глупости! Глупости!… Селски простотии. Обикновена курва. Като тия, дето ги чукаш почти през ден… Курва, луда курва.

Това го успокои и го окуражи — дори повече от револвера. Започна да мисли. Сега?… Към градчето, ще събуди Константинов, ще се обади на Колимечков… Да, районът трябва да се блокира и гората да се разрушка, докато се намери тая психопатка… Пътеката? Ще я намери.

А лудата и оня дърт нерез?… Ник се опита да се постави на тяхното място и поклати глава. Нее… Не към града. Те чакат там, някъде по пътеката.

Ник изпъшка и се изправи. Единият му крачол и част от якето бяха мокри — сигурно се бе търкалял из ручая. Болеше го брадата, кръста и лявото коляно. И му се пушеше както на кучето му се яде кокал.

След един час лутане, падане, ослушване, успя да излезе на поляните — Самодивски ли, Партизански ли… Взе разстоянието от края на гората до къщата на бегом, мина като фъртуна през всички стаи с пръст на спусъка и отдъхна като се увери, че вътре няма никой. Пи вода като камила, преминала галоп през Сахара, изми лицето си и тръгна към вратата.

Когато застана в очертанията й, трепна.

Овчарят стоеше на петнайсетина метра от него, облян в лунна светлина. В ръцете си държеше двуцевката.

Ник замръзна.

Езерата блестяха като посребрени тави, Голи връх приличаше на една голяма уста, зяпнала в почуда и смайване.

„Дали е…“ — помисли Ник и усети как пулсът му заблъска диво в слепоочията.

Овчарят бавно вдигна пушката и се премери спокойно. В момента, когато изщрака първият спусък, Ник пусна дясната си ръка към джоба на якето, измъкна револвера и стреля.

Гърмежът се сля с щракането на втория спусък.

Овчарят изтърва пушката, зяпна, от устата му изби черна струйка. Потрепери и падна назад като цепеница.

Ник отпусна ръка и тръгна към неподвижния труп. Не бе направил и пет крачки, когато на тревата пред него прибягна огромна сянка. Надигна глава с лошо предчувствие и я видя: величествена, страшна и бяла, тя се спускаше с хищно разтворени ръце. Разпраният въздух опъваше роклята й, мяташе косите й нагоре.

„Какъв тънък кръст“ — помисли си той, преди да стреля и преди да се уплаши.

Кадърът запъпли едва-едва. На белия плат цъфна цвете, ръцете се присвиха. Тялото загуби координация, увисна с главата надолу.

И тежко тупна на земята…