Андрея Илиев
Самодивата (4)

4.

Ник се върна в кантората. Мария я нямаше — сигурно бе излязла по магазините. Прерови гардероба и най-после намери това, което търсеше — избелял туристически комплект. Натъпка го в черен сак с надпис „Адидас“. Прибави няколко кутии цигари, чифт туристически обувки и револвера с кутия патрони. Написа бележка на Мария — къде отива, кога ще се върне и какво да прави, ако се забави. После запраши по стълбите навън, свирукайки си „Марша на частния детектив“, който все не му оставаше време да напише.

След два часа беше в Н — малко, сиво градче с криви улици, което сигурно тайно мечтаеше за асфалт и шадравани в центъра си. Но засега полицейският участък и кметството — бели и внушителни — му стигаха.

Лейтенантът се оказа голяма симпатяга — или не бе виждал долари, или не знаеше за наградата в завещанието на Тен.

— Константинов, но ми викат Коцето.

Сини, кротки очи и алени бебешки устни. И коса, дълга и яка, като грамофонни иглички.

— Рошльо си ти! — Усмихна му се Ник. — Я ми разкажи нещо за къщата на „Партизански поляни“.

— Построиха я хора от бившия общински комитет на БКП. Уж база за отдих и ски, но публична тайна бе, че я използваха за кьорсофри и системни нарушения на социалистическия морал. Затова никой не се учуди кой знае колко, когато една сутрин намериха втория секретар на комитета удушен на една поляна.

— Имало е убийство и преди това? — зяпна Ник.

— Това ви разправям.

— Тия от областното знаят ли?

— Сигурно.

— Откриха ли убиеца на секретаря?

— Не! — Поклати рошавата си глава лейтенантът.

— Материали по делото?

— Няма такива. Търсих ги след случая с американеца. Казаха ми, че тогава разследването е поела специална група от София.

— И не са открили нищо?

— Уви. Накрая излезли с някакви мъгляви обяснения за класов враг, който не спи и така нататък. Знаете какви бяха времената.

— М-да — жално млясна Ник.

— Що се отнася обаче за предните шест, материалите са тук — опита се да го окуражи рошльото.

— Какви шест? — погледна го учуден той.

— Ами другите смъртни случаи. За последните деветдесет и три години, откак в Н има полицейска служба, тук са извършени общо дванайсет убийства. Седем от тях впрочем са приключили съвсем банално и определението убийство не им приляга. Поне по заключенията на следствието. Но затова по-късно… Интересното е, че и седемте са станали в тоя район.

— Боже мой! — Хвана се за главата Ник. — Казахте ли това на оня глупак Колимечков?

— Ей такава справка им изписах. Даже материалите са още тук, в бюрото ми.

— Абе, какво ме размотаваш! Я ми ги дай!

Първата жертва беше от лятото на хиляда деветстотин и четвърта година. Някой си Драган Митрев Шопов, двадесет и четири годишен овчар, бил намерен мъртъв край едно от Сините езера. Потурите му били свалени, а по врата му имало следи от душене. Били разпитани негови другари, чорбаджията му, мандраджията, но никой не могъл да каже нищо. Служебното лице се насочило към един козар, който живеел през лятото в тоя район със съпругата си. Версията му била, че Драган вероятно е прикоткал жената, били са заловени на местопрестъплението от съпруга и той го е убил. Но алибито на козаря се оказва желязно и следствието приключва с предположението, че убийството е дело на минаващите през този район македонски чети.

Другите шест бяха разхвърляни из годините до хиляда деветстотин и шеста, но при тях нямаше никакви загадки. Тримата бяха умрели от змийски ухапвания, а останалите от сърдечен удар.

Ник разочарован хвърли папките. Коцето го стрелна дяволито:

— Нищо, а?

— Нищо — изпъшка той.

— Защото чете на четвърта скорост.

— Слушай, има ли място, където човек може да хапне?

— Има… Но забележи: ухапаните са бягали.

— Ами сигурно са ги гонели.

— По принцип живеещите в България змии хапят само ако ги настъпиш или раздразниш. Но никога не гонят!

Ник се замисли:

— Хм… Абе, какво ме будалкаш? Сигурно са хукнали след ухапването.

Рошльото помръкна:

— Това не ми е идвало на ум…

— Мисли, младо, мисли! — Потупа го Ник по рамото. — А такова… хотелче имате ли?

— Няма проблеми!… Ами другите?

— Какво другите?

— Тия с ударите. И на тримата лицата им са били сгърчени от ужас. И също са бягали.

Ник пак седна и взе папките.

— Хм… Ти какво искаш да кажеш, бе?

— Че са умрели от страх. И са бягали от страх.

— Страх ли?

— Абсурд да е нормален сърдечен удар. Ето виж: единият е бил с мокри гащи.

— И искаш сега да попитам: е, какво ще е било това страшилище, дето са видели преди смъртта си?

— Това отдавна съм го формулирал. Сега се мъча над отговора.

— Е, карай по твоя път. Аз по моя. И не ми пречи. А такова… мацки намират ли се?

— Предимно над шейсет години. — Ухили му се Коцето.

— Чак толкова не съм закъсал. — Поклати глава Ник. — Значи няма какво да си губя времето тук. Имаш ли карта на района?

Той кимна и отвори сейфа си. Ник легна върху картата и внимателно изучи по-характерните неща. После премери разстоянието до къщата и се разколеба.

— Ще стигнеш по тъмно. Имай предвид, че последните три километра трябва да се вървят пеша.

— Ами като нямате момичета… — промърмори той.

— Ще ти предложа друго — обеща Коцето и го повлече навън.

Другото се оказа уютна частна кръчмичка с места за около двайсетина души. Беше оформена като едновремешна одая, с камина и много грънци по облицованите с борови дъски стени. Над камината висеше половин меча кожа, а зад тезгяха се кипреше една истинска Сарандовица с пращящи пазви.

Настроението на Ник се повиши забележимо. Той се настани така, че приятната гледка да е непрекъснато в обзора му и потри ръце:

— Какво ще пием?

— Само не уиски.

— Защо пък да не е уиски?

— Не подхожда на обстановката. — Вдигна рамене Коцето.

— Много ви изтънчват в тия институти, брей!… Добре, давай ракия.

Лейтенантът кимна на кръчмарката и тя се понесе към тях като прочутия бриг с алени платна. Вятърът така духаше в тях, че те всеки момент щяха да се скъсат. Той и зашепна нещо на ухото, а Ник стоеше нащрек — все му се струваше, че пазвите няма да издържат налягането и ще се пръснат.

— Дали носи сутиен? — попита той плахо, когато жената кораб пое обратен курс.

— Не знам! — Вдигна рамене Рошльо.

— Че какъв полицай си, бе? — ядоса се Ник. — Това трябва да е била първата ти работа, щом си дошъл тук.

Коцето се усмихна неопределено.

— Но аз ще ти поправя грешката!

Вече бяха към края на вторите си чаши, когато в ъгъла застана немлад вече мъж с гъдулка.

— Мечка няма ли? — захили се Ник.

Лейтенантът се подсмихна търпеливо и го повика с пръст. Той дойде — жив овчар, жив облъскан селянин, маскиран като музикант.

— Между другото ли свири?

— Откъде позна?

— Видях му ръцете. Тоя копа, рине на овцете…

— Да — кимна Коцето. — Но чуй какво ще изпее.

Какво му пречеше, докато гледа кръчмарката и да послуша?

Гласът бе гърлен, дълбок и гъдулката сякаш бе правена за негов съпровод.

— Пасъл е Стоян шилета по Ирин-Пирин и Рила, по високите могили. Че ги Стоян докара на студените езера, студена вода да пият…

Коцето нервно запали цигара, загледан в гъдуларя. Че там си Стоян намери три моми, три самодиви.

Три се голи къпеха…

Рошльото блъсна Ник по гърдите и въодушевен попита:

— Чу ли?

— Какво? — учуди се той.

— Как какво? Песента!

— Какво да й слушам? — Вдигна безразлично рамена Ник. — Гледай…

— Ех, майка му! Абе, ти да не си сексуален маниак? — Просто съм мъж на място! — Обиди се Ник.

— Слушай!

— Не й даде Стоян роклята, роклята, още колана…

— Какви рокли? — Наостри уши Ник.

— Ама ти не слуша ли досега? — Плесна се по челото лейтенантът. — Заварил самодивите голи в езерото и им взел дрехите. Те го молили, а той не ги давал и накрая отвел едната вкъщи…

— Трябвало е да ги изчука и трите! — Поклати глава с укор Ник.

— Ти да не си вече пиян? Родила му самодивата дете и на кръщавката той я накарал да му играе самодивски танци.

— Дай ми, Стояне, роклята, роклята, още колана и язи ще ти поиграя самодивските игралки…

— И той се прецакал, нали? — Махна с ръка Ник.

— По дяволите! — Ядоса се лейтенантът. — Слушай! Това има връзка със случая Тен!

Ник го погледна особено, промърмори едно „Хайде, бе!“ и се заслуша.

— Като си роклята облече, роклята, още колана, като си Радка заигра самодивските игралки, че се наляво завъртя, надясно…

— Слушай! — изхърка Коцето на ухото му. — Че из коминя изхвръкна…

— А!? — не се сдържа вече той. — Чу ли? Из комина!

Десетина посетители се заизвръщаха. Ник се почеса по врата. После поклати глава:

— Ей, мамка му, какъв боклук бълват вече полицейските училища.

— Ник…

— Абе, ти да не си пиян? — ядоса се той.

— Послушай ме…

— Какво да те слушам? Тук има убийство, а той, вместо да се разрови, изучава народното творчество!

— Самодиви! Ето ти самодивата! — Посочи той тържествуващо кръчмарката. — И тя не ще песни, а нещо яко… Питай я, ако не вярваш!

— Добре де, добре… Седни!

Ник сърдито се тръсна на стола и удари голяма глътка ракия.

— Ще ме изслушаш ли?

Гъдуларят свърши и се поклони под редките ръкопляскания на посетителите.

— Ти ли го докара?

— Пее си човека всяка вечер. — Вдигна рамене Коцето.

— И ти всяка вечер го слушаш?… Е, не е чудно, че си я окъсал.

— Чу ли песента? Той не е измислено лице. Живял е. И всички са знаели, че си е довел жена от далечно място. Но откъде — и в селските регистри не е писано. Преданието твърди, че е била самодива.

Ник притвори очи.

— Добре. Но аз го намерих в регистрите. Детето. И е кръстено през хиляда деветстотин и четвърта — тогава, когато е станало първото убийство.

— Абе, ти…

— Тогава е избягала самодивата!

— Ама че улика!

— Партизански поляни е новото име на местността. Но всички тук си го знаят като самодивски поляни.

— Тъй. Имаш ли друго?

Коцето махна с ръка разсърден. Ник изпи ракията си, хвърли петдесетолевка на масата и рече:

— Къде ще спя?… А, само не у вас!

Коцето приближи до кръчмарката, попита я нещо и кимна към Ник. После му обясни:

— Има свободна стая. Ще те изтърпи до утре.

— Хайде тогава.

Отвън той се опита да му каже нещо, но Ник сложи ръка на устата му. Вече вървеше по стълбите, когато лейтенантът ядно подхвърли:

— Няма да откриеш нищо!

— Защо? — учуди се Ник. После се ухили: — Е, самодиви едва ли ще видя…

— Няма да видиш. Те се явяват на четиринайсет години.

— Какво?

— Раздели годините от хиляда деветстотин и четвърта на седем. Помни! Аз ще взема стоте бона! След четиринайсет години!

Охо! Гледай го ти младока!

— Абе, защо не си отиваш? — ядоса се Ник. — Сънувай си сънищата — кой ти пречи? Но защо ги месиш със службата?… Ей, какво поколение — от две ракии връзва кънките!…

Намери стаята, отключи и легна в чаршафите с предчувствие, че кръчмарката няма да го посети.

Позна.